— Бързо, Астарита, сега е моментът, бързо!

Той се беше надвесил над мене, и макар всячески да се опитвах да скрия лицето си — единственото нещо, което можех да направя, Астарита стисна брадичката ми с ръка, извърна ме към себе си и продължително и страстно ме целуна.

— Готово! — победоносно извика Джизела и доволна се върна на мястото си.

Астарита ме пусна. С яд и обида казах:

— Повече няма да излизам с никого от вас.

— Стига, Адриана — подигра се Рикардо, — заради една целувка!

— Астарита целият е намазан с червило! — весело викна Джизела. — Какво ли би рекъл Джино, ако сега влезеше?

Действително устните му бяха изцапани с червило и яркочервените петна върху жълтеникавото му скръбно лице ми се сториха смешни.

— Хайде, сдобрете се! — викна Джизела. — Изтрий му червилото с кърпичката си, иначе келнерът кой знае какво ще си помисли, като влезе.

Дадох си вид, че нищо не се е случило, навлажних със слюнка края на носната си кърпичка и внимателно изтрих червилото от навъсеното и неподвижно лице на Астарита. Пак сглупих, защото се показах мекушава и веднага щом си прибрах кърпичката, той обгърна талията ми.

— Пуснете ме! — възнегодувах.

— Ех, ех, Адриана!

— Какво ти прави? — обади се и Джизела. — На него му доставя удоволствие, а на теб не ти струва нищо. И освен това ти вече го целуна, дай му да го проумее.

За пореден път отстъпих и така си останахме — той с ръка около кръста ми, а аз — вкаменена и сдържана. Келнерът дойде и поднесе второто ястие. Докато се хранех, макар че Астарита продължаваше да ме притиска, лошото ми настроение мина. Яденето беше много хубаво и аз неусетно изпивах виното, което Джизела ми наливаше. След второто ядохме плодове и сладкиш. Десертът беше чудесен, рядко бях вкусвала такова нещо и когато Астарита ми предложи своята порция, нямах воля да откажа и я изядох. Джизела беше доста подпийнала и почна да се глези ужасно, слагаше резенчета мандарина в устата на Рикардо и придружаваше всяка негова хапка с целувка. Бях пияна, но не се чувствах отвратително, а напротив, беше ми приятно и прегръдката на Астарита вече не ме дразнеше. Джизела, все по-невъздържана и възбудена, се настани на коленете на Рикардо. Неволно се разсмях, чувайки Рикардо да надава престорен вик на болка, сякаш тя го смазва с тежестта си. Ненадейно Астарита, който дотогава седеше неподвижно и се задоволяваше да обгръща талията ми с ръка, бързо започна да ме целува по бузите, шията и гърдите. Този път не се възпротивих, стоях неподвижна и вкаменена като статуя, най-вече защото бях прекалено пияна, за да се боря, а и тъй малко откликвах на порива му, сякаш целуваше не мене, а друга. Опиянена от виното, си представях, че съм напуснала тялото си и съм в някой от ъглите на трапезарията, откъдето с равнодушно любопитство на зрител наблюдавам силната страст на Астарита. Но другите сметнаха безразличието ми за симпатия и Джизела извика:

— Браво, Адриана! Така трябва!

Исках да й отговоря, но необяснимо защо промених намерението си, вдигнах пълна чаша и с ясен и звънлив глас заявих:

— Пияна съм — и я изпих на екс.

Останах с впечатление, че ми ръкопляскат. Астарита престана да ме целува и като ме гледаше втренчено, тихо каза:

— Да идем оттатък.

Проследих погледа му и разбрах, че има предвид съседната стая с притворената врата. Реших, че и той е пиян, и без яд, почти кокетно направих отрицателен знак с глава. Като сомнамбул той повтори:

— Да идем оттатък.

Забелязах, че Джизела и Рикардо вече не се смеят, не разговарят, а се споглеждат. Джизела ме насърчи:

— По-смело, размърдай се. Какво чакаш?

Изведнъж пиянството ми сякаш отлетя. Действително бях прекалила, но не чак толкова, че да не си давам сметка за опасността, която ме грозеше.

— Не искам — заявих и се изправих.

Астарита също стана, сграбчи ме за ръката и се помъчи да ме издърпа към вратата. Джизела и Рикардо го подтикваха:

— Смелост, Астарита!

Въпреки съпротивата ми той ме завлече до вратата, но аз рязко се отскубнах и затичах към стълбите. Джизела се оказа по-пъргава от мене.

— Не, миличка, не! — викна тя.

Скочи от коленете на Рикардо, стигна преди мене до вратата, завъртя ключа и го извади от ключалката.

— Не искам! — изплашено повторих и застанах до масата.

— И какво ще ти направи? — високо попита Рикардо.

— Глупачка! — грубо каза Джизела, блъскайки ме към Астарита. — Тръгвай, тръгвай… Каква глупост!

Разбрах, че въпреки проявената грубост, тя не си даваше сметка какво върши, вероятно й се струваше, че засадата, която ми устрои, е нещо забавно, приятно, находчиво. Бях поразена и от бездушието и веселостта на Рикардо, когото познавах като добър и честен човек.

— Не искам! — настоях отново.

— Е, хайде де! — извика Рикардо. — Какво лошо има?

Възбудена, Джизела продължаваше припряно да ме побутва по ръката:

— Не мога да повярвам, че си такава глупачка. Тръгвай, де! Какво чакаш?

През това време Астарита не бе обелил и дума, с поглед, впит в мене, стоеше неподвижно до вратата на спалнята. После видях, че отваря уста и се кани да заговори. Бавно, неясно, сякаш думите бяха лепкави и той едва смогваше да ги отдели от устните си, изрече:

— Ела… или ще кажа на Джино, че днес си била с нас и си се любила с мене.

Веднага разбрах, че ще изпълни заканата си. Защото, ако думите могат да заблудят, тонът, с който са казани, не поражда съмнения. Без съмнение той щеше да го направи и за мене всичко щеше да е свършило, преди да започне. Днес мисля, че съм имала възможност да се отърва. Може би, ако бях викала, ако се бях борила яростно, щях да го убедя в безсмислеността както на изнудването, така и на отмъщението. А може би щеше да е напразно, защото неговото желание беше несравнимо по-силно от несъгласието ми. Разбира се, тогава изведнъж се почувствах победена и мислех не как да се отърва, а как да избегна грозящия ме скандал. Всъщност се оказах неподготвена, душата ми бе пълна с планове за бъдещето, от които в никакъв случай не исках да се откажа. Жестокостта, която се извърши тогава, според мен спохожда хора, които като мене хранят скромни, основателни и наивни желания. Животът обуздава стремежите ни и рано или късно изисква болезнена и скъпа цена за тях и единствено отритнатите или отказалите се от всичко могат да се надяват, че няма да бъдат принудени да я заплатят.

В мига, в който приемах съдбата си, изпитах силна и остра болка. И внезапно прозрях какво губя в замяна на неговото мълчание, сякаш изведнъж житейският път, обикновено тъй замъглен и криволичещ, съвсем ясно и недвусмислено се разкри пред погледа ми. Очите ми се напълниха със сълзи и като закрих лицето си с ръка, заплаках. Знаех, че не плача от негодувание, а от окончателното си примирение, и усетих как през сълзи вървя към Астарита. Джизела ме побутваше по ръката, повтаряйки:

— Защо плачеш? Като че ли ще ти е за първи път!

Чух Рикардо да се смее, не виждах вторачения в мене Астарита, но през сълзи бавно крачех към него. После почувствах, че той ме прегърна през кръста и вратата на стаята се затвори зад нас.

Не исках да гледам нищо, смятах, че е прекалено дори да слушам. Упорито закривах очите си, въпреки опитите на Астарита да отмести ръката ми. Предполагам, че и той искаше да се държи като всеки любовник в подобна ситуация, тоест бавно и с незабележима последователност да подчини волята ми на страстта си. Но упорството, с което криех лицето си, го принуди да действа по-грубо и припряно, отколкото навярно желаеше. След като ме застави да седна в края на леглото и напразно се стара да ме успокои с ласки, той ме събори на възглавницата и се хвърли върху мене. Цялото ми тяло от кръста надолу беше неподвижно и тежко като олово и едва ли някога е имало полов акт като нашия — с максимално подчиняване и минимално участие. Почти моментално престанах да плача и когато Астарита се отпусна задъхан на гърдите ми, отместих ръка от лицето си и широко разтворих очи в мрака.

Убедена съм, че в онези минути Астарита ме обичаше, колкото изобщо е възможно мъж да обича жена, и безспорно повече от Джино. Помня, че силно трепереше, не преставаше страстно да ме гали по лицето и да ми шепне любовни думи. Очите ми бяха пресъхнали и широко разтворени и в изтрезнелия ми ум изведнъж ясно и вихрено се настани безразличието. Не реагирах на ласките и думите на Астарита и следвах нишката на мисълта си. Представях си моята спалня, която бях подредила с новите и още неизплатени мебели, и така се чувствах сигурна. Казвах си, че вече нищо не може да ми попречи да се омъжа и да живея така, както предпочитам. Но същевременно съзнавах, че душата ми безвъзвратно се е променила и наивните светли надежди са заменени с някаква нова решителност. Въпреки тъжните разсъждения ненадейно се почувствах много по-силна. И най-сетне, откакто бяхме влезли в стаята, проговорих.

— Сигурно вече е време да идем оттатък.

В отговор Астарита съвсем тихо ме попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Мразиш ли ме?

— Не.

— Аз толкова много те обичам — измърмори той и бързо и страстно обсипа лицето ми с целувки.