Обясних му, че ще научи причината за продължителното прекъсване от историята, която ще му разкажа. Той помълча, сетне ме попита какво имам да му казвам. Тогава охотно и доверчиво му заразказвах за връзката ми с Джино, за приятелството с Джизела, екскурзията до Витербо и изнудването на Астарита. Докато говорех, не можех да не си задам въпроса какво ли впечатление му прави моята изповед. Той не беше като другите свещеници, необикновеният му вид на светски човек ме караше с любопитство да се питам какво ли го е подтикнало да стане божи служител. Сигурно на някого ще се стори странно, че след силното вълнение, което молитвата към Мадоната породи у мене, дотолкова съм се разсеяла, та чак съм се заинтригувала от изповедника си, но считам, че вълнението и любопитството ми не се взаимоизключваха. Те идеха от глъбините на душата ми, в която набожност и кокетство, тъга и чувственост бяха неразривно преплетени.

Но въпреки интереса към него, постепенно, докато говорех, изпитвах приятно облекчение и томителен стремеж да продължавам да разказвам и да му призная всичко. Струваше ми се, че ми олеква от тежката мъка, която ме потискаше, и се ободрявам подобно на изтощено от горещината цвете, върху което най-сетне падат първите дъждовни капки. В началото говорех трудно и колебливо, после все по-спокойно и накрая пламенно, с откровеност и надежда. Нищо не премълчах, дори и за парите, които Астарита ми даде, чувствата, които подаръкът му ми вдъхна, и за начина, по който възнамерявах да ги използвам. Той ме изслуша без коментари и когато свърших, каза:

— За да избегнеш онова, което си считала за беда, тоест развалянето на годежа, ти си приела сама да си причиниш хиляди пъти по-голяма вреда…

— Да, вярно е — съгласих се, щастлива, че тъй деликатно разтваря душата ми.

— В действителност — продължи той, сякаш разсъждаваше на глас — твоят годеж няма нищо общо… Като си отстъпила на онзи мъж, ти си се поддала на порива на алчността.

— Вярно е, вярно е.

— Е, добре, по-хубаво щеше да е сватбата да се осуети, отколкото да постъпваш така.

— Да, така мисля и аз.

— Не е достатъчно да го мислиш… Вярно, сега ще се омъжиш, но на каква цена? Никога няма да можеш да бъдеш добра съпруга.

Суровостта и непоколебимостта на думите му ме поразиха и с болка възкликнах:

— О, това — не! За мене, все едно че нищо не е станало. Сигурна съм, че ще бъда добра съпруга!

Чистосърдечността в отговора ми вероятно му се понрави. Помълча и с по-мек тон продължи:

— Искрено ли се разкайваш?

— Да — отвърнах с въодушевление.

Изведнъж ми дойде наум, че ще ми поръча да върна парите на Астарита и въпреки че при тази мисъл ми стана неприятно, все пак реших, че с радост ще го послушам, защото нареждането щеше да е от него, а той ми харесваше и по особен начин ме подчиняваше. Но без да намеква за парите, той продължи да говори с хладния си и безпристрастен тон, на който чуждестранният акцент придаваше своеобразна сърдечност.

— Сега в най-скоро време трябва да се омъжиш, да оформиш отношенията си… трябва да напомниш на годеника си, че вашата връзка не може да продължава така.

— Казах му го.

— И той какво ти отговори?

Не можах да потисна усмивката си при мисълта, че този красив рус мъж, скрит в мрака на изповедалнята, ми отправя подобен въпрос. С усилие отвърнах:

— Каза, че ще се оженим на Великден.

— По-добре ще бъде — след миг на размисъл рече той и този път ми се стори, че не говори като свещеник, а като учтив и поотегчен светски човек, задължен да се грижи за моите работи — да се омъжиш веднага. Великден е далече.

— По-рано не можем. Аз трябва да се приготвя, а годеникът ми да си иде на село и да говори с родителите си.

— И така да е — каза той, — налага се в най-скоро време да се омъжиш и до сватбата да прекратиш всякаква плътска връзка с годеника си. Това е тежък грях, разбра ли?

— Добре, ще го направя.

— Ще го направиш ли? — недоверчиво попита той. — За всеки случай се защитавай срещу изкушенията с молитви… стреми се да се молиш.

— Ще се моля.

— Колкото до другия мъж — рече изповедникът, — повече не бива да се срещаш с него по никакъв повод. Като се има предвид, че не го обичаш, това не би трябвало да те затрудни. Ако дойде при тебе, ако настоява, прогони го.

Уверих го, че така ще постъпя и след последните напътствия, които ми даде с хладен и сдържан, но поради чуждестранния акцент, приятен за ухото тон, и с впечатлението за нещо светско, което оставяше, изповедникът ми нареди за покаяние всеки ден да казвам определен брой молитви и ми опрости греховете. Но преди да ме отпрати, поиска да кажем заедно „Отче наш“. Съгласих се с радост, защото нямах желание да си тръгна, още не бях се наситила да слушам гласа му. Той започна:

— Отче наш, който си на небесата…

— Отче наш, който си на небесата — повторих аз.

— да дойде Твоето царство…

— да дойде Твоето царство…

— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…

— да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята…

— насъщния ни хляб дай ни днес…

— насъщния ни хляб дай ни днес…

— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…

— и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници…

— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…

— и не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото…

— Амин!

— Амин!1

Цитирах молитвата, за да възкреси спомена за чувството, което изживях, когато я изричахме заедно. Той ме водеше от фраза към фраза, сякаш бях малко момиченце. Докато повтарях молитвата, мислех за парите, които Астарита беше ми дал, и почти изпитвах разочарование, задето изповедникът не ми нареди да ги върна. Всъщност желаех да ми заповяда, защото ми се искаше да му дам конкретно доказателство за моята добра воля, подчинение и покаяние и държах да направя нещо за него, което да бъде истинска жертва. Щом свърши молитвата, се изправих, той излезе от изповедалнята и понечи да си тръгне, едва кимвайки ми с глава за поздрав, без да ме поглежда. Необмислено и почти неволно го дръпнах за ръкава. Той се спря и ме изгледа с ясните си, студени и чисти очи.

Видя ми се по-красив от всички и хиляди безумни мисли се кръстосаха в ума ми. Помислих, че мога да се влюбя в него, и се чудех какво да предприема, за да му дам да разбере, че ми харесва. В същото време гласът на съвестта ме предупреждаваше, че се намирам в църква, че той е божи служител и мой изповедник. Връхлитайки ме внезапно, тези мисли страшно ме смутиха и за миг изгубих способността да говоря. След като поизчака малко, той запита:

— Искаше да ми кажеш още нещо ли?

— Искам да знам — попитах — трябва ли да върна парите на онзи мъж.

Той бързо ме изгледа и имах чувството, че проницателният му и остър поглед стига до дъното на душата ми, после направо попита:

— Много ли са ти нужни?

— Да.

— Добре, можеш и да не ги връщаш, но винаги постъпвай според съвестта си.

Изрече думите особено, сякаш подчертаваше, че срещата ни е завършила, аз измърморих „благодаря“, без да се усмихвам, гледайки го втренчено в очите. В онзи момент наистина си бях изгубила ума и почти се надявах, че по някакъв начин, с жест или дума, ще ми подскаже, че не съм му безразлична. Естествено, той схвана смисъла на погледа ми и мимолетна изненада премина по лицето му. Леко кимна за довиждане, обърна ми гръб и се отдалечи, като ме остави засрамена и развълнувана до изповедалнята.

Не споделих с мама, че съм се изповядвала, както впрочем премълчах и за екскурзията до Витербо. Знаех каква представа има за свещениците и религията, съгласяваше се, че всичко е много хубаво, но богатите си остават богати, а бедните — бедни. „То се е видяло, че богатите по-добре умеят да се молят от нас“ — казваше. Мама се отнасяше към религията както към семейството и брака; била е религиозна, но тъй като никога не й е вървяло, вече не вярваше.

Веднъж й подхвърлих, че в отвъдния свят ни чака награда, и тя побесня, разкрещя се, че иска сега, незабавно и тук да бъде възнаградена и щом като не е, значи всичко е лъжа. Но както споменах, беше ми дала религиозно възпитание, защото навремето е била вярваща. Нещастията през последните години я бяха обезверили и тя бе променила схващанията си.

На следващата сутрин, като се качих в колата при Джино, той ми каза, че господарите му заминавали за няколко дни и ще имаме възможност да се срещаме във вилата. Първата ми реакция беше на радост, защото, мисля, вече обясних, че любовта ми харесваше и ми беше приятно да съм с Джино.

Ала моментално си спомних за обещанието, което дадох на изповедника, и рекох:

— Не, невъзможно е.

— Защо?

— Защото е невъзможно.

— Добре — примирен се съгласи той и въздъхна, — тогава утре.

— Не… и утре не, никога.

— А! Никога, така ли? — с присъщата си престорена изненада повтори той, снишавайки глас. — Никога. Поне ще ми дадеш ли някакво обяснение?