Шеста глава

Успях да изплатя всички вноски за мебелите и заработих повече от всякога, за да спечеля още пари и да си платя чеиза. Сутрин позирах из ателиетата, следобед се затварях в голямата стая с мама и работех до тъмно. Тя шиеше на машината край прозореца, а аз седях по-встрани, до масата, и шиех на ръка. Мама ме беше научила да шия бельо и аз бях много сръчна и бърза. Винаги имаше куп фестони и илици за ушиване и бродиране, пък и за всяка дреха бяха необходими монограми, а тях аз изработвах особено сполучливо — големи, стегнати, те бяха като релефни фигури върху тъканта. Мъжкото бельо беше нашата специалност, но понякога се случваше да шием комбинезони, гащеризони или дамски гащета, но те бяха обикновени, защото мама не умееше да работи фино, а и не познаваше богати жени, които да й поръчват. Докато бродирах, в главата ми се въртяха мисли за Джино, сватбата, екскурзията до Витербо, мама и изобщо за живота ми и времето минаваше бързо. Така и не знам за какво мислеше мама, но, разбира се, умът й беше зает с нещо, защото, докато шиеше на машината, изражението й вечно беше гневно и заговорех ли я, в повечето случаи ми отвръщаше троснато. Привечер, щом почнеше да се стъмва, ставах, изтупвах полепналите по мене конци, обличах най-хубавите си дрехи и излизах да търся Джизела или Джино, когато той беше свободен. Сега се питам дали тогава съм била щастлива. В известен смисъл да, защото жадувах нещо, което смятах за близко и възможно. По-късно разбрах, че истинското нещастие идва, когато изгубиш всички надежди, тогава е безполезно да си богат, не се нуждаеш от нищо.

По онова време неведнъж забелязах, че Астарита ме преследва по улицата. Случваше се най-често сутрин, когато тръгвах към ателиетата. Обикновено, застанал на отсрещния тротоар, край един завой на крепостната стена, той ме причакваше да изляза. Нито веднъж не прекоси улицата, аз вървях покрай блоковете и бързах към площада, той ме сподиряше по-бавно, като се движеше плътно до крепостните стени. Само ме наблюдаваше и вярвам, че това му стигаше, държеше се точно като безнадеждно влюбен мъж, какъвто и беше. Щом стигнех до площада, спирах, а Астарита отиваше на срещуположната площадка между трамвайните линии. Не откъсваше поглед от мене, но бе достатъчно да извърна очи към него и моментално започваше да се преструва, че така внимателно се взира в улицата, за да види идва ли трамваят. Никоя жена не може да остане безразлична към такава любов и аз, макар че твърдо бях решила да не му проговарям, бях поласкана и понякога изпитвах нещо подобно на съчувствие. После, в зависимост от деня, идваше Джино с колата или пък идваше трамваят, аз се качвах, Астарита оставаше на площадката между линиите и ме гледаше как се отдалечавам и изчезвам от погледа му.

В една от онези вечери, като се прибрах вкъщи и влязох в голямата стая, заварих Астарита прав до масата, с шапка в ръка, да разговаря с мама. Като го видях, си представих какво може да наговори на мама, за да я убеди да се намеси в негова полза, забравих за всякакво съчувствие и много се ядосах:

— Какво правите тук?

Той ме погледна, разтрепери се и се обърка, както на екскурзията, когато пътувахме към Витербо и в колата ми каза, че ме харесва. Този път дори не успя да отговори.

— Господинът казва, че те познава — поверително започна мама, — искаше да те поздрави…

По интонацията й разбрах, че Астарита й е наприказвал точно онова, което предполагах, и кой знае, може би й беше дал пари.

— Я престани и излез! — наредих й аз.

Грубият ми тон я изплаши и без да каже дума, тя излезе и отиде в кухнята.

— Какво правите тук? Вървете си! — повторно настоях.

Астарита ме погледна и сякаш раздвижи устни, но не издаде звук. Подбелваше очи и си помислих, че като нищо може да припадне.

— Вървете си — високо и силно повтарях и тропах с крак — или ще повикам хора… Ще извикам един приятел, който живее тук, под нас.

По-късно неведнъж съм се питала защо Астарита не ме изнуди пак със заплахата, че ако не отстъпя, ще разкаже на Джино за станалото във Витербо. С още по-голям изглед за успех можеше да го направи, защото наистина ме беше притежавал, имаше свидетели и аз нямаше да мога да отрека. Допускам, че първия път само ме желаеше, а тогава ме обичаше. Любовта изисква взаимност и Астарита сигурно съзнаваше колко безсмислено е да ме притежава неподвижна, няма и безжизнена, както във Витербо. Бях решила този път да оставя истината да излезе наяве — ако Джино ме обичаше, трябваше да ме разбере и да ми прости въпреки всичко. Именно моята смелост увери Астарита в безполезността от ново изнудване.

На заплахата, че ще повикам хора, той не отвърна нищо. Тръгна бавно, като плъзгаше шапката си по масата. Щом стигна до ъгъла на масата, спря, отпусна си ръката, в която държеше шапката, и за момент сякаш събираше смелост, за да говори. Ала когато отново вдигна очи към мене и раздвижи устни, смелостта го напусна, той занемя и ме загледа втренчено. Стори ми се, че погледът му е продължителен. После кимна за довиждане, излезе и затвори вратата.

Незабавно отидох в кухнята при мама и гневно я попитах:

— Какво си приказвала на онзи човек?

— Аз ли? Нищо — уплашена отговори тя. — Попита ме какво работим… Каза, че искал да му ушия ризи.

— Ако идеш при него, ще те убия! — изкрещях.

Тя страхливо ме погледна и отвърна:

— Кой ще ходи при него? Той може да си поръча ризите и при някой друг.

— Не ти ли е говорил за мене?

— Пита ме кога ще се жениш.

— И ти какво му каза?

— Че ще се жениш през октомври.

— А пари даде ли ти?

— Не. Защо? Трябваше ли да ми даде? — престорено се изненада мама и ме загледа.

По гласа й познах, че Астарита й е дал пари. Спуснах се към нея и грубо я сграбчих за ръката:

— Казвай истината! Даде ли ти пари?

— Не, нищо не ми е давал…

Тя си държеше ръката в джоба на престилката. С ужасна ярост я дръпнах за китката, измъкнах й ръката и в същия миг от джоба й изхвръкна прегъната на две банкнота. Макар че продължавах здраво да я държа, мама се наведе и с такава алчност и нетърпение грабна банкнотата, че гневът ми изведнъж секна. Припомних си вълнението и щастието, което пробудиха в душата ми парите на Астарита в деня на екскурзията до Витербо и съзнах, че нямам право да съдя мама само защото и тя изживява същите чувства и се поддава на същото изкушение. Прииска ми се да не съм я питала нищо и да не съм виждала парите. Задоволих се само спокойно да й кажа: „Виждаш ли, че ти е дал“, и без да чакам обяснения, излязох от кухнята. По време на вечерята от намеците й отгатнах, че й се ще да поговорим за Астарита и за парите. Смених темата и тя не настоя повече.

На следващия ден Джизела дойде без Рикардо в сладкарницата, където обикновено се срещахме. Веднага щом седна, тя без предисловия започна:

— Днес трябва да разговарям с тебе за нещо много важно.

Кръвта нахлу в лицето ми от някакво предчувствие. С угаснал глас рекох:

— Моля те, ако е някоя лоша новина, не ми я казвай.

— Не е нито добра, нито лоша — с оживление отвърна тя. — Една новина и толкова… Вече съм ти казвала кой е Астарита…

— Не искам да чувам за Астарита.

— Слушай, не се прави на дете… И тъй, както съм ти казвала, Астарита е влиятелен човек, много издигнат. Голяма клечка е в политическата полиция.

Посъвзех се, защото изобщо не се занимавах с политика. С усилие изрекох:

— Какъвто и да е Астарита, дори и министър да е, не ме интересува.

— Ох, каква си! — изсумтя Джизела. — Изслушай ме, вместо да ме прекъсваш. Астарита каза, че непременно трябва да идеш да го намериш в министерството. Трябвало да ти каже нещо, не да ти се обяснява в любов — бързо добави тя, като видя, че се готвя да възразя. — Трябвало да ти съобщи нещо много важно, нещо, което те засяга.

— Нещо, което ме засяга ли?

— Да, за твое добро… Поне така ми каза.

След като предположих какво ли не, реших да приема поканата на Астарита. Сама не знам защо. Ни жива, ни мъртва отговорих:

— Добре, ще ида.

Джизела се пообърка от моята примиреност. И чак тогава забеляза бледността и уплахата ми.

— Какво ти е? — попита. — Защото е от полицията ли? Да не би да се е заял с теб, та да се страхуваш? Няма да те арестува, я.

Изправих се, макар да усещах, че се олюлявам.

— Добре, ще ида. Кое министерство е?

— На вътрешните работи. Точно срещу голямото кино, но слушай…

— В колко часа?

— По всяко време до обед, но слушай…

— Довиждане.

През нощта спах съвсем малко. Не проумявах какво друго освен задоволяване на страстта си можеше да иска от мене Астарита, но някакво, струва ми се, безпогрешно предчувствие ми подсказваше, че е нещо лошо. Мястото, на което ме канеше, ме караше да предполагам, че в известен смисъл полицията е намесена. Пък и аз като всички бедни хора знаех, че щом полицията се размърда, никога не е за добро, и като си припомних подробно поведението си, стигнах до заключението, че Астарита възнамерява да ме изнуди, като си послужи с някакви сведения за Джино. Не познавах живота на Джино и допусках, че е възможно да се е компрометирал политически. Никога не бях се занимавала с политика, но не бях дотам невежа, та да не ми е известно, че на много хора фашисткото правителство не се нравеше, а такива като Астарита бяха натоварени да преследват неговите врагове. С ярки краски въображението ми рисуваше дилемата, пред която щеше да ме постави той: или отново да отстъпя, или Джино ще влезе в затвора. Обстоятелството, че в никакъв случай не исках да изпълня желанието на Астарита, а още по-малко исках Джино да свърши в затвора, ме гнетеше. Докато размишлявах върху това, не изпитвах никакво съчувствие към Астарита, напротив, само омраза. Струваше ми се подъл, низък, недостоен да живее, заслужаващ безмилостно наказание. И наистина онази нощ сред всички останали мисли ми хрумна и това да го убия. Не беше изход, а по-скоро болезнено фантазиране в безсънието и като всяка фантазия, която никога не се превръща в обективно и твърдо действие, ме занимава до зори. Виждах се как слагам в чантата си наточения остър сгъваем нож, с който мама белеше картофи, отивам при Астарита, чувам се да му казвам нещата, от които се боях, и с цялата мощ на силната си ръка му нанасях удар в шията — между ухото и бялата колосана яка. Виждах се как излизам от неговия кабинет, изглеждайки изключително спокойна, сетне побягвам да се скрия у Джизела или друг близък човек. Но макар и погълната от кървавите видения, аз си знаех, че съм абсолютно неспособна да извърша подобно нещо. Ужасявам се от кръвта, от това да причинявам зло на другите и по характер съм склонна да търпя насилието, а не да го налагам.