Призори се унесох и поспах, после съмна, станах и отидох на поредната среща с Джино. Веднага щом се озовахме на крайградския път, след първите разменени думи го попитах, като се стремях да придам обичаен тон на гласа си:

— Я ми кажи, занимавал ли си се някога с политика?

— С политика ли? В какъв смисъл?

— В смисъл да си правил нещо срещу правителството.

Той ме изгледа с насмешка и попита:

— Я кажи, приличам ли ти на глупак?

— Не, но…

— Първо ми отговори приличам ли ти на глупак.

— Не, не приличаш, но…

— Е, тогава — завърши той — за какъв дявол ми е да се занимавам с политика?

— Знам ли, толкова често…

— Няма значение, но на онзи, който се е опитал да те излъже, кажи, моля те, че Джино Молинари не е глупак.

Към единайсет часа, след като повече от час бях обикаляла край министерството, без да се реша да вляза, се представих на портиера и попитах за Астарита. Най-напред изкачих голяма парадна мраморна стълба, след това друга, по-малка, но също широка, преминах няколко просторни коридора и накрая ме въведоха в чакалня с три врати. Бях свикнала да свързвам думата полиция с мръсните и тесни помещения на районните участъци и много се изненадах, като видях луксозната обстановка, в която работеше Астарита. Чакалнята беше истински салон с мозаечен под, масивна маса в средата, кожени кресла до стените и старинни картини, каквито има по църквите. Стресната от разкоша, помислих, че Джизела има право — той сигурно беше важна личност. Значимостта му внезапно бе потвърдена от следната неочаквана случка. Тъкмо бях седнала, когато една от вратите се отвори, и придружена от Астарита, излезе доста висока и хубава дама, макар и не съвсем млада, в елегантен черен тоалет, с воалетка. Станах права, мислейки, че редът ми е дошъл. Но Астарита ми направи знак с ръка, сякаш да ме предупреди, че ме е видял, но трябва да почакам, и продължи да разговаря с дамата на прага. Изпрати я до средата на помещението, сбогува се с поклон, целуна й ръка и с кимване подкани мъжа, който седеше в чакалнята — очилат старец с бяла брадичка, облечен в черно; приличаше на професор. При кимването на Астарита старецът мигновено угоднически се изправи и задъхан се втурна към него. Двамата влязоха в кабинета и аз останах сама.

При краткото появяване на Астарита най-силно ме порази държанието му, тъй различно от познатото ми от екскурзията. Тогава беше смутен, объркан, занемял, разстроен, а сега имаше вид на човек, който се владее, непринуден, макар и сдържан, изпълнен с някакво чувство за превъзходство и авторитет. И гласът му беше променен. По време на пътуването бе ми говорил с ниски, меки, приглушени тонове, а докато разговаряше с дамата с воалетката, звучеше ясно, овладяно, студено и спокойно. Както обикновено, носеше тъмносиви дрехи, високата бяла яка придаваше известна скованост на главата му, но в чакалнята костюмът му и особено яката на ризата (които, докато бяхме на екскурзията, разглеждах, без да влагам в тях някакъв особен смисъл) ми изглеждаха съвсем подходящи, хармониращи с мястото, със строгите масивни мебели, обширната зала, тишината и реда, които царяха тук, и ми заприличаха на униформа. Джизела има право, пак си помислих аз, той несъмнено бе важна личност и само с любовта можеха да се обяснят непохватността и постоянният му комплекс за малоценност в отношенията му с мене.

Размишленията поразсеяха първоначалното ми притеснение и когато след няколко минути вратата се отвори и старецът излезе, вече се бях овладяла. Този път обаче Астарита не се показа на прага да ме извика. Звънна звънец, някакъв разсилен влезе при него, затвори вратата след себе си, после се появи, приближи се до мене и след като тихо ме попита за името, ми съобщи, че мога да вляза. Станах и бавно тръгнах към вратата.

Кабинетът представляваше по-малка стая от чакалнята. Беше почти празен, в единия ъгъл имаше диван и два кожени фотьойла, а в другия — голяма маса, зад която седеше Астарита. През белите пердета на двата прозореца се отразяваше хладният, облачен, тих и безрадостен ден, който ми напомни гласа на Астарита, докато разговаряше с дамата с воалетката. На пода имаше голям мек килим, а по стените — две-три картини. Спомням си, че едната изобразяваше зелена полска шир, пресечена на хоризонта от скалиста планинска верига.

Както казах, Астарита седеше до своята голяма маса и когато влязох, даже не вдигна очи от някакви книжа, които четеше или се преструваше, че чете. Казвам преструваше се, защото веднага се убедих, че разиграва комедия с цел да ме смути и да разбера колко е високопоставен. И наистина, като се приближих до масата, видях, че листът, в който толкова старателно се вглеждаше, съдържа три-четири реда и нечетлив подпис отдолу. Освен това ръката, с която си подпираше челото и стискаше запалена цигара между пръстите, издаваше вълнението му, защото видимо трепереше. При това бе паднала малко пепел по листа, който той с пресилено внимание изучаваше. Опрях се на ръба на масата и казах:

— Ето ме тук.

При тези думи, сякаш по даден сигнал, Астарита престана да чете, припряно стана и дойде да ме поздрави, като взе ръцете ми в своите. Направи това, без да продума, в рязък контраст с властното и непринудено държание, което се стремеше да запази. Всъщност, както веднага разбрах, гласът ми бе достатъчен, за да го накара да забрави ролята, която се готвеше да изиграе, и обичайното вълнение отново неудържимо го завладя. Целуна последователно ръцете ми, погледна ме, широко разтваряйки меланхоличните си и закопнели очи, понечи да заговори, но устните му затрепериха и се отказа.

— Дойде — изрече най-сетне с познатия ми нисък и глъхнещ глас.

Навярно поради промяната в поведението му се почувствах съвсем спокойна. Казах:

— Да, дойдох. Всъщност не трябваше… Какво имате да ми казвате?

— Ела, седни тук — промърмори той.

Не беше пускал ръката ми, стискаше я силно и така ме поведе към дивана. Седнах, ненадейно Астарита коленичи пред мене, прегърна краката ми и притисна чело в коленете ми. Направи го безмълвно, треперейки целият. Натискаше челото си с такава сила, че ми причиняваше болка и след като дълго стоя неподвижен, вдигна плешивата си глава, сякаш искаше да положи лице в скута ми. Наканих се да стана, припомняйки му:

— Трябваше да ми съобщите нещо важно. Кажете го или ще си тръгна.

При тези думи той като че ли с голямо усилие се изправи, седна до мене, хвана ръката ми и прошепна:

— Нищо. Исках пак да те видя.

Отново понечих да стана, но Астарита ме възпря и добави:

— Исках да ти кажа, че трябва да сме заедно.

— По какъв начин?

— Обичам те — бързо заговори той, — толкова много те обичам, ела да живееш при мене, в моя дом. Ще бъдеш господарка, ще ми бъдеш като съпруга, ще ти купя дрехи, бижута, всичко каквото поискаш.

Изглеждаше не на себе си, произнасяше думите неясно, а устните му бяха изкривени и сякаш неподвижни.

— Нали не затова — студено попитах — ме накарахте да дойда?

— Не си ли съгласна?

— И дума да не става.

Странно, той не си пое дъх след моя отговор. Вдигна ръка и почти омагьосвайки ме с плашещата втренченост на погледа си, ме погали по лицето, като че ли искаше да си припомни формата му. Разтрепераните му пръсти леко се плъзгаха по слепоочията и бузите към брадичката и обратно. Беше жест на влюбен мъж. Любовта е тъй убедителна, дори когато човек не иска да й отвърне с взаимност, че аз почти бях готова от съчувствие да му кажа някоя по-блага и уклончива дума. Но Астарита не ме изчака, дръпна си ръката, изправи се и задъхан изрече с необичайно остър тон, в който вълнението от страстта и някакво чувство за дълг се смесваха:

— Почакай. Вярно е, имам да ти съобщя нещо важно.

Междувременно тръгна към масата и взе оттам един червен свитък. На свой ред се разтревожих, като видях, че идва към мене със свитъка в ръка. С тих глас попитах:

— Какво е това?

— Това е… това е… едно сведение, което засяга годеника ти — възбудата още се усещаше във властния му и официален тон.

— Ах! — възкликнах и изплашена до смърт, за миг затворих очи.

Астарита не забеляза, докато развиваше рулото хартия, мачкайки я във вълнението си:

— Джино Молинари, нали?

— Да.

— И ти трябваше да се омъжиш за него през октомври, нали?

— Да.

— Оказва се, че Джино Молинари от четири години е женен — продължи той — и по-точно за Антониета Партини, дъщеря на покойния Емилио и на Диомира Лаваня. Имат момиченце на име Мария. Понастоящем съпругата му живее в Орвието при майка си…

Не казах нищо, станах от дивана и си тръгнах. Астарита остана прав в средата на кабинета със свитъка в ръка. Отворих вратата и излязох.

Помня, че като се озовах сред уличното гъмжило в хладния и облачен ден на тогавашната мека зима, почувствах горчивата и твърда увереност, че след прекъсването, дължащо се на моите стремежи и семейни приготовления, животът като река, изкуствено отклонена за известно време от старото си корито, наново поема обичайния си път. Навярно това остро усещане се дължеше на факта, че смутена и лишена от предишната дързост, аз се взирах наоколо с внимание и за първи път от месеци наред тълпата, магазините и уличките ми се виждаха нито грозни, нито хубави, нито интересни или невзрачни, а такива, каквито са, разглеждах ги в безмилостната светлина на реалността, и те сигурно изглеждат точно така и в очите на човек, който е изтрезнял. А може би се дължеше на констатацията ми, че нормалният живот не се състои в моите мечти за щастие, а във всички онези неща, които се оказват неподдаващи се на планове и програми, случайни, несъвършени и непредвидими, носещи разочарование и мъка. И ако това беше вярно, а ми се струваше, че е, несъмнено след няколкомесечното опиянение в онази сутрин аз отново започвах да живея.