Тази мисъл ме осени след разкритието за двойната игра на Джино. Но не помислих да го съдя, нито изпитах истинска омраза към него. Сама бях помогнала да бъда въвлечена в заблудата, а споменът за удоволствието, на което се радвах в прегръдките му, бе твърде пресен и намирах ако не оправданията, поне причините за лъжата. Мислех си, че заслепен от страст, той се е проявил по-скоро като слабохарактерен, отколкото подъл и всъщност вината, ако можеше да се нарече така, беше в красотата ми, която караше мъжете да подлудяват и да забравят за скрупули и дълг. Общо взето, Джино не беше по-виновен от Астарита, Джино бе прибягнал до измама за разлика от Астарита, който си послужи с изнудване. По-късно и двамата според възможностите си ме обичаха и естествено, ако можеха, щяха да си послужат със законни средства, за да ме притежават, и щяха да ми създават обикновеното щастие, което поставях над всичко. Случайността обаче пожела аз, с моята красота, да се сблъскам с мъже, които не са в състояние да ми осигурят това щастие. Уви, не беше сигурно, че има виновник, но безусловно имаше жертва и жертвата бях аз.

Може би след такава подлост като на Джино ще ви се стори малко посредствен начинът, по който разсъждавах и чувствах нещата. Но всеки път, когато ме обиждаха, а това често се случваше заради бедността, наивността и самотата ми, аз винаги изпитвах желание да оневиня оскърбителя и колкото се може по-бързо да забравя обидата. Ако впоследствие у мене настъпва някаква промяна, тя не се отразява в израза и поведението ми, а дълбоко, в душата, която се затваря в себе си.

И в случая с Джино стана същото. Не изпитах дори и за миг омраза към него, но почувствах, че много неща у мен са рухнали завинаги: уважението към него, надеждите ми да създам семейство, волята да не се призная за победена пред Джизела и мама, религията или поне онзи вид вяра, която дотогава имах. Хрумна ми сравнението с една моя кукла: като малка цял ден я дърпах и удрях и въпреки че розовото й усмихнато лице оставаше непокътнато, чувах как в нея нещо непрестанно дрънчи, както потракват съдове — лош признак. Развих главата й и от шията изпадаха парченца порцелан, въженца, винтчета и пластинки от механизма, чрез който говореше и въртеше очи, а също и няколко тайнствени късчета от дърво и плат, чието предназначение никога не успях да си обясня.

Успях да се овладея и се прибрах вкъщи. Следобед се заех с ежедневната работа, без да казвам на мама какво се е случило и какви последици ще има. Но установих, че ми е непосилно да се преструвам толкова, че да шия чеиза си както друг път, взех готовите и недовършените неща и ги заключих в гардероба в моята стая. На мама не й убягна, че съм тъжна, нещо нетипично за мене, защото обикновено съм весела и безгрижна. Обясних й, че съм изморена, и действително беше така. Привечер, докато мама шиеше на машината, аз зарязах работата, уединих се в моята стая и легнах на леглото. Открих, че гледам с много по-различни очи, без удоволствие и надежда, на изплатените благодарение парите на Астарита и вече мои мебели. Струваше ми се, че не изпитвам мъка, а само умора и безразличие като след голямо усилие, оказало се напразно. А и физически бях изтощена, нямах сили за нищо и изпитвах силно желание да си почина. Почти веднага, унесено мислейки за мебелите и за невъзможността да ги използвам както съм се надявала, заспах облечена на леглото. Вероятно съм спала около четири часа, жадна за сън, който ми се стори тежък и мъчителен, събудих се доста късно и от тъмнината, която ме обгръщаше, високо извиках мама. Тя веднага дотърча и каза, че не искала да ме буди, защото видяла, че спя спокойно и сладко.

— Вечерята е готова от час — добави, застанала права и загледана в мене. — Какво ще правиш? Няма ли да дойдеш да хапнеш?

— Не ми се става — отговорих, закривайки с ръка очите си от светлината. — Защо не ми я донесеш тук?

Мама излезе и след малко се върна с обичайната вечеря върху подноса. Сложи го в края на леглото, аз се надигнах с нежелание, подпрях се на лакът и без апетит почнах да се храня. Но след първите хапки зарязах яденето и се хвърлих на възглавниците.

— Какво правиш? Защо не ядеш? — попита мама.

— Не съм гладна.

— Да не би да не ти е добре?

— Чувствам се прекрасно.

— Тогава ще го изнеса — измърмори тя.

Взе подноса от леглото и го постави на масата до прозореца.

— Утре сутринта не ме събуждай — казах след малко.

— Защо?

— Защото реших повече да не работя като модел. Много е изморително, а се печели малко.

— А какво ще правиш? — обезпокоена попита тя. — Нима мога да те издържам? Вече не си момиченце и струваш скъпо. Пък и има толкова разходи… чеизът…

Тя отчаяно взе да хленчи. Без да свалям ръка от очите си, бавно и с усилие изрекох:

— Не ми досаждай, моля те… бъди спокойна, пари няма да липсват.

Последва дълго мълчание.

— Искаш ли нещо друго? — обидено и бързо заговори мама като камериерка, упрекната в прекалено фамилиарничене, която моли за извинение.

— Да, престани! Помогни ми да се съблека. Много съм изморена и много ми се спи.

Тя се подчини, седна на леглото и най-напред ми свали обувките и чорапите, подреди ги на стола до горния край на леглото. Изхлузи ми роклята и комбинезона и ми помогна да си облека нощницата. Стоях със затворени очи и щом се озовах под одеялото, се сгуших и се завих през глава. Чух, че след като угаси лампата, мама ми пожелава от прага лека нощ, но не отговорих. Заспах мигновено, спах цяла нощ и се събудих късно.

Сутринта трябваше да отида на поредната среща с Джино, но като се събудих, разбрах, че нямам желание да го видя, докато не мине мъката ми и не бъда в състояние да гледам на измамата му обективно и равнодушно, като на нещо, което се е случило не с мене, а с другиго. Още по онова време не вярвах, а и по-нататък винаги съм се съмнявала в нещата, които се говорят и вършат под въздействието на емоциите и най-вече когато чувството, както в този случай, не е на симпатия и любов. Разбира се, не обичах Джино, но не исках да го мразя, защото смятах, че към разрухата от измяната ще прибавя друга, навярно още по-лоша — да претоваря душата си с противни и недостойни чувства.

Освен това в онази сутрин изпитвах особен мързел, почти сладострастен и не се чувствах толкова тъжна както вечерта. Мама беше излязла съвсем рано и знаех, че няма да се върне до обед. Излежавах се под завивките и това беше първото ми удоволствие в началото на новата фаза от моя живот, който отсега нататък исках да е само приятен. Откакто се помнех, винаги ставах рано сутрин и за мене това излежаване в леглото и безделничене наистина бе лукс. Тъй дълго се бях отказвала от него, но реших, че ще си го позволявам винаги когато ми се прииска и че така ще постъпвам с всичко, от което дотогава беднотията и мечтите за семеен живот ме караха да се лишавам. Мислех, че любовта, парите и нещата, които могат да се купят с тях, ми харесват, и си казвах, че щом ми се удаде възможност, няма да се отказвам нито от любовта, нито от парите, нито от нещата, които парите могат да ми осигурят. Не бива да се остава с впечатление, че съм разсъждавала така от яд, озлобение и желание за мъст. Не, размишлявах спокойно и предварително се радвах и наслаждавах. И най-неприятната ситуация си има своите лоши и добри страни. Поне засега бях изгубила брака и скромните преимущества, които очаквах от него, но в замяна бях възвърнала свободата си. Вярно, най-съкровените ми стремежи оставаха непроменени, но все пак лекият живот доста ми се нравеше и блещукащата му перспектива прикриваше колко тъга и примирение има в решения, които взех. Най-сетне съветите на мама и Джизела почнаха да дават плод. През цялото време, макар да живеех порядъчно, аз знаех, че стига да поискам, моята външност може да ми осигури онова, което пожелая. В онази сутрин за първи път погледнах на тялото си като на най-удобното средство за постигане на целите, които с труд и почтеност не осъществих.

Тези размисли или по-точно блянове ми помогнаха сутрешните часове да изминат като миг; почти се стреснах, когато внезапно чух камбаните на близката църква да оповестяват пладне и открих, че през прозореца се е промъкнал един слънчев лъч и огрява леглото ми. Дори камбанният звън и слънчевият лъч ми се сториха необичайни, скъпи и луксозни както леността. Сигурно в този час като мене лежаха в леглата си и фантазираха и богатите госпожи, които живееха вкъщи, подобни на дома на господарката на Джино, сепнати чуваха биенето на камбаните и изненадано се взираха в някой слънчев лъч. Все с чувството, че вече не съм бедната и отрудена Адриана от вчера, най-сетне станах и си съблякох нощницата пред огледалото на гардероба. Оглеждах се гола и за първи път проумях защо мама с гордост разправяше на художника: „Я погледнете какви гърди, какви крака, какви бедра…“ Сетих се за Астарита, когото желанието да притежава тези гърди, крака и бедра караше да си променя характера и дори гласа, и си помислих, че сигурно ще намеря и други мъже, които, за да се наслаждават на тялото ми, биха платили колкото него, че и повече.

Съобразно новото си настроение, мързеливо се облякох, изпих едно кафе и излязох. Отидох в близкия бар и оттам телефонирах на Джино във вилата. Беше ми дал номера, молейки ме с типичната си угодническа предпазливост да го използвам тактично, защото на господарите му не било по вкуса слугите да говорят по телефона. Обади се някаква жена, навярно камериерка, и веднага след това той. Моментално попита да не би случайно да не се чувствам добре и аз не сдържах усмивката си, разпознала в загрижеността му, може би не съвсем фалшива, предишното съвършенство, което тъй много му помогна да ме заблуди.