— Чувствам се прекрасно — отвърнах, — никога не съм била по-добре.

— Кога ще се видим?

— Когато искаш — отговорих, — но ми се ще да се срещаме както преди, искам да кажа във вилата, ако господарите ти ще заминават някъде.

Той незабавно отгатна намеренията ми и бързо отвърна:

— След десетина дни ще заминат… За коледните празници, не по-рано.

— Тогава — подхвърлих небрежно — ще се видим след десет дни.

— Как така? — изненада се той. — Защо да не се видим преди това?

— Защото съм заета.

— Какво ти е? — запита подозрително. — Да не би нещо да си се настроила срещу мене?

— Не, ако бях се настроила, нямаше да ти предлагам да се срещнем във вилата.

Дойде ми наум, че може да ревнува и да ми досажда, и добавих:

— Не бой се, все така те обичам, но до празниците трябва да помагам на мама да свърши една извънредна работа и ще мога да излизам само късно вечер, а по това време ти си зает. Предпочитам да изчакаме господарите ти да заминат.

— А сутрин?

— Сутрин ще спя — отговорих. — Впрочем знаеш ли, че вече не работя като модел?

— Защо?

— Изморих се. Доволен си, нали? Значи след десет дни ще се видим. Аз ще ти се обадя по телефона.

— Добре.

Изрече това „добре“ разколебан, но аз го познавах достатъчно и бях уверена, че независимо от съмненията си той нямаше да се появи преди уговорените десет дни. Нямаше да се весне най-вече от подозрителност. Беше страхлив и мисълта, че съм разкрила измамата му, сигурно го изпълваше с ужас. Щом оставих слушалката, си дадох сметка, че съм разговаряла със спокоен, добродушен и почти сърдечен тон, и останах доволна от себе си. Скоро и отношението ми към Джино щеше да стане спокойно, добродушно и сърдечно и щях да се срещам с него, без да се опасявам, че ще потопи мене, себе си и отношенията ни в неискрената и досадна атмосфера на омразата.

Седма глава

Същия ден следобед посетих Джизела в квартирата й. Както обикновено, в този час Джизела току-що бе станала и се обличаше, за да иде на среща с Рикардо. Седнах на неоправеното легло и докато тя обикаляше между разхвърляните дрехи и покъщнина в полутъмната стая, съвсем спокойно й разказах как съм ходила при Астарита и той ми е разкрил, че Джино има съпруга и дете. Като чу новината, Джизела възкликна, не разбрах дали от радост или изненада, дойде, седна на леглото срещу мене, обгърна раменете ми и широко разтваряйки очи, заговори:

— Не, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря… Ама наистина ли е вярно?

— Дъщеря му се казва Мария.

Беше ясно, че й се искаше надълго и нашироко да коментира новината, но моето спокойствие я разочарова:

— Съпруга и дъщеря… и дъщерята се казва Мария… И ти го казваш така?

— А как трябва да го кажа?

— Не ти ли е неприятно?

— Неприятно ми е.

— Ама как ти го каза той, така ли: „Джино Молинари има съпруга и дъщеря“, а?

— Да.

— А ти какво му отговори?

— Нищо. Какво да му отговоря?

— Но какво почувства? Не ти ли се доплака? За тебе е катастрофа.

— Не, не ми се доплака.

— Вече не можеш да се омъжиш за Джино! — замислено и радостно възкликна тя. — Но какво нещо, какво нещо… каква съвест… Едно бедно момиче като тебе, което, дето се вика, живееше само за него… Всички мъже са мръсници.

— Джино — казах — още не знае, че съм научила.

— Аз на твое място, мила моя — възбудено продължи Джизела, — право в очите ще му кажа какъв е. Никой няма да го отърве от няколко шамара.

— Определих му среща след десет дни — отвърнах. — Мисля, че ще продължаваме да правим любов.

Джизела се дръпна назад и ме изгледа с широко отворени очи:

— Защо? Още ли ти харесва? След всичко, което ти стори?

— Не — отговорих и от вълнение неволно сниших глас, — вече не ми харесва толкова, но… — поколебах се за миг и с усилие излъгах: — Невинаги шамарите и крясъците са най-добрият начин за отмъщение.

Тя пак се поотдръпна и ме загледа с присвити очи, точно както художниците гледат картините си. След малко възкликна:

— Имаш право! Не съм мислила за това. Знаеш ли на твое място какво щях да направя? Щях да го оставя спокойно и сигурно да прави каквото си знае и в някой хубав ден… Бам! Да го зарежа.

Не отвърнах нищо. След миг Джизела продължи с по-спокоен тон, но все още с възбуда и оживление:

— Ей, не мога да повярвам… Съпруга и дъщеря, а така се преструваше пред тебе. Накара те да купиш мебели, да приготвиш чеиз… Какво нещо, какво нещо!

Пак не отговорих.

— Но аз — ликуваща извика тя — веднага го разбрах! Длъжна си да ми го признаеш! Казах ли ти, че този мъж не е искрен! Бедната ми Адриана!

Хвърли се на врата ми и ме целуна. Изчаках малко и подех:

— Да, но най-лошото е, че ме накара да похарча парите на мама.

— Майка ти знае ли?

— Още не.

— За парите не се бой! — викна Джизела. — Астарита е толкова хлътнал по тебе, че стига да поискаш, ще ти даде парите, от които се нуждаеш.

— Повече не искам да виждам Астарита — отговорих. — Който и да е друг мъж, но не и той.

Трябва да кажа, че Джизела не беше глупава. Тя веднага разбра, че поне засега е по-добре да не ми говори за Астарита и съвсем точно схвана какво имам предвид с фразата „Който и да е друг мъж“. Престори се, че размисля, сетне рече:

— Всъщност имаш право, разбирам те. След онова, което стана, и аз нямаше да тръгна с него. Все то щеше да ми е в ума. Той постига нещата насила. Разказал ти е за Джино, за да си отмъсти.

Замълча и след това тържествено заяви:

— Остави на мене. Искаш да се запознаеш с някой, който е готов да ти помогне, нали?

— Да.

— Остави на мене.

— Но — добавих — вече не искам да се обвързвам с никого, искам да съм свободна.

— Остави на мене — за трети път каза Джизела.

— Сега — продължих — имам желание да върна парите на мама и да си купя някои неща, от които се нуждая. И искам — завърших — мама да не работи повече.

Междувременно Джизела вече се беше настанила пред тоалетката.

— Ти — заговори тя, пудрейки се припряно — винаги си била прекалено добра, Адриана. Виждаш ли какво става, когато човек е много добър?

— Знаеш ли — попитах, — че тази сутрин не отидох да позирам? Реших да не работя като модел.

— Добре ще направиш — отговори, — впрочем аз позирам единствено заради… — назова името на един художник, — колкото да му услужа, но щом той свърши, край.

Вече изпитвах голяма обич към Джизела и се чувствах ободрена. Думите „Остави на мене“ ми звучаха успокоително като сърдечни майчини обещания, че в най-скоро време желанията ми ще бъдат изпълнени. Прекрасно си давах сметка, че Джизела е склонна да ми помогне не от искрено чувство, а също както при случката с Астарита, от неосъзнатия си стремеж колкото се може по-бързо и аз да се окажа в нейното положение: но никой нищо не прави даром и понеже в случая нейните сметки съвпадаха с моите, нямаше причина да се откажа от помощта й само защото знаех намеренията й.

Джизела бързаше много, тъй като вече бе закъсняла за срещата с годеника си. Излязохме от стаята и в тъмното заслизахме по стръмната тясна стълба на старата къща. По стълбите, подтикната от възбудата или навярно от желанието да намали горчивината на разочарованието ми, като покаже, че не съм сама в нещастието, тя каза:

— Знаеш ли, почвам да мисля, че Рикардо се кани да ми погоди същия номер, който ти изигра Джино.

— И той ли е женен? — попитах наивно.

— Не, но прави разни истории. Имам впечатление, че иска да ме разкара. Но аз му казах: „Мили мой, нямам никаква нужда от тебе. Ако искаш, остани, ако ли не, върви си!“

Нищо не отвърнах, но си помислих, че има голяма разлика между нея и мене, между отношенията й с Рикардо и моите с Джино. В действителност тя никога не си беше правила илюзии относно сериозността на Рикардо, нито пък, доколкото ми бе известно, се притесняваше, че му изневерява от време на време, а аз наивно и от все сърце се надявах, че ще стана съпруга на Джино и винаги съм му била вярна. Преживяването с Астарита не можех да нарека изневяра, защото беше по принуда. Помислих, че Джизела ще се засегне, ако й кажа тези неща, затова замълчах. На прага на входната врата тя ми определи среща за следващата вечер в една сладкарница, като ме помоли да бъда точна, защото вероятно нямало да е сама, и побягна. Съзнавах, че трябва да разкажа случилото се у дома, но нямах смелост. Мама наистина ме обичаше и за разлика от Джизела, която смяташе измамата на Джино само за бляскаво потвърждение на собствената си преценка и дори не помисли да прикрие задоволството си, тя щеше да изживее повече мъка, отколкото радост, разбирайки, че е имала право. Всъщност мама желаеше единствено моето щастие и малко я интересуваше по какъв път ще го постигна, но беше уверена, че Джино не е способен да ми го осигури. След много колебания, накрая реших да не й казвам нищо. Знаех, че на следващата вечер не думите, а делата ми ще й отворят очите и въпреки че си давах сметка за жестокия начин, по който ще узнае за огромната промяна, настъпила в моя живот, ми беше приятна мисълта, че така ще избегна куп обяснения, разсъждения и коментари или поне този тип разсъждения, обяснения и коментари, на които Джизела се оказа тъй щедра, когато й разказах за измамата на Джино. В действителност изпитвах някакво отвращение от разговорите за брака ми, исках да говоря колкото може по-малко за това и да направя така, че и другите да не приказват.