— Колко е часът?

— Осем… С ваше позволение, ще се върна веднага.

Той стана и се отдалечи към дъното на залата. Наистина беше дребен, широкоплещест, със сресана нагоре гъста бяла коса. Джизела смачка цигарата в пепелника и рече:

— Много е скучен, говори само за себе си.

— Забелязах.

— Остави го да приказва и винаги се съгласявай — продължи тя, — ще видиш, че ще ти направи куп признания… Мисли се за кой знае какво, но е щедър и наистина прави подаръци.

— Да, но после натяква.

Тя нищо не отговори, но поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави?“ Помълчахме, после Джачинти се върна, плати и излязохме от сладкарницата.

— Джизела — рече й той на улицата, — вечерта е посветена на Адриана, но съгласна ли си да ни доставиш удоволствието да хапнеш с нас?

— Не, не — бързо отвърна тя. — Имам среща.

Сбогува се с Джачинти и с мене и си тръгна. Като се отдалечи, се обърнах към Джачинти:

— Джизела е симпатична.

Той изкриви устни и отговори:

— Да, не е лоша, има хубаво тяло.

— Несимпатична ли ви е?

— Аз — крачейки до мен, заговори той, като силно стискаше ръката ми под мишницата — никога от никого не искам да бъде симпатичен, а добре да си върши работата. От една машинописка например не искам да е симпатична, а бързо и без грешки да пише на машина, така от жена като Джизела не изисквам да е симпатична, а добре да си знае занаята. Тоест да ме накара да прекарам приятно двата часа, които й посвещавам… Но Джизела не си знае занаята.

— Защо?

— Защото непрекъснато мисли за пари и все се страхува, че тези пари няма да й бъдат дадени или ще й се плати недостатъчно. Аз, разбира се, не искам да ме обича, но част от нейната професия е да се държи така, сякаш наистина е влюбена, да ми създава тази илюзия. Затова й плащам… Но Джизела твърде много дава да се разбере, че го прави от сметка, не те оставя дори дъх да си поемеш и почва да се пазари… Ех, жени!

Бяхме стигнали до ресторанта, шумно заведение, препълнено, струва ми се, с мъже от рода на Джачинти: търговски пътници, финансови агенти, собственици на магазини и пътуващи индустриалци. Той влезе пръв и след като си подаде палтото и шапката на момчето, попита:

— Моята маса свободна ли е?

— Да, господин Джачинти.

Масата беше до прозореца. Той седна, потривайки ръце, после попита:

— Угаждаш ли си?

— Мисля, че да — смутено отговорих.

— Добре, ще ми бъде приятно… На масата искам да се яде. Например Джизела никога не се хранеше. Казваше, че се страхува да не напълнее… Глупости… Всяко нещо с времето си. На масата се яде.

Той изпитваше дълбока неприязън към Джизела.

— Вярно е — плахо се обадих, — че от много ядене се пълнее. Някои жени не искат да напълняват.

— Ти от тях ли си?

— Не, но казват, че наистина съм доста едра.

— Не им обръщай внимание, от завист е. Така си чудесна, аз ти го казвам — човек, който разбира.

И сякаш за да ме успокои, той бащински ме погали по ръката. Сервитьорът дойде и Джачинти му нареди:

— Я махни тия цветя, дразнят ме. Яденето, както обикновено. Разбрахме се… И бързо!

После се обърна към мене:

— Познава ме и знае какво харесвам… затова оставям на него да избере и ще видиш, че няма да съжаляваш.

Действително нямаше за какво да съжалявам. Всички ястия, които ни поднесоха, бяха вкусни и засищащи, ако не точно изискани. Джачинти демонстрира голям апетит, ядеше с някакво опиянение, навел глава, здраво стиснал вилицата и ножа, без да ме поглежда, нито да говори, все едно е сам. Беше напълно погълнат от храненето и от лакомия губеше даже прехваленото си спокойствие, сякаш се страхуваше, че времето няма да му стигне и ще остане гладен. Пъхаше парче месо в устата си, с лявата ръка бързо си отчупваше залък хляб и го налапваше, а с дясната си наливаше чаша вино и го изпиваше, преди да е престанал да дъвче. Мляскаше с уста, въртеше очи и от време на време поклащаше глава, както правят котките, когато хапката е огромна. Аз обаче, противно на обичайното, не бях гладна. За първи път бях принудена да правя любов с мъж, когото не обичах и дори не познавах, наблюдавах го внимателно, анализирах чувствата си и опитвах да си представя как ще се справи. Впоследствие никога не съм изучавала външния вид на мъжете, които са ме придружавали, навярно защото, притисната от необходимостта, твърде скоро се научих още от пръв поглед да намирам нещо приятно или привлекателно, което беше достатъчно, за да направи поносима интимността. Но в онази вечер още не знаех за тази тънкост на занаята, която се състои в умението отведнъж да откриеш нещо симпатично, за да бъде по-малко неприятна продажната любов, и без да си давам сметка, така да се каже, инстинктивно търсех. Вече изтъкнах, че лицето на Джачинти не беше грозно, напротив, ако мълчеше и не показваше страстите, които изпълваха душата му, можеше да мине за хубав. Това вече бе много, защото в края на краищата любовта в значителна степен е физическа близост, ала не стигаше; аз никога не съм съумявала не само да намирам за поносим, а и да обичам някой мъж единствено заради физическите му качества. Когато вечерята свърши и Джачинти засити огромната си лакомия, той се оригна един-два пъти и отново заговори. Казах си, че у него нямаше или поне аз не бях способна да открия нещо, което да го прави поне малко симпатичен. Не само че непрекъснато приказваше за себе си, както ме беше предупредила Джизела, но и го правеше по изключително неприятен начин, егоистично и скучно, разказвайки предимно неща, които не му правеха чест и които напълно потвърждаваха първоначалното ми спонтанно чувство на отвращение. Нищо, наистина нищо у него не ми харесваше, всички неща, с които се хвалеше и превъзнасяше, аз смятах за ужасни недостатъци. По-нататък няколко пъти срещах подобни мъже, които нищо не струваха като хора, не притежаваха нищо добро, в което да се вкопчиш и да изпиташ известна симпатия към тях, и винаги съм се чудила как могат да съществуват, питала съм се дали пък не е моя вината, че още съумявам да открия бързо качествата, които те без съмнение притежават. Както и да е, с времето свикнах с такава неприятна компания и се преструвах, че ме е забавно, шегувах се и се представях такава, каквато те желаеха и вярваха, че съм. Но в онази вечер това първо откритие ми вдъхна доста тъжни размисли. Докато Джачинти говореше, чистейки зъбите си с клечка, аз си казвах, че занаятът, който съм си избрала, е много жесток — да се преструвам, че съм влюбена в мъже, които в действителност ми вдъхваха, както в случая с Джачинти, съвсем противоположни чувства. Подобни любезности не могат да се заплатят с пари. Беше невъзможно в такива ситуации да не се държа като Джизела, която мислеше единствено за парите и го показваше. Мина ми през ума, че тази вечер щях да заведа тъй противния Джачинти в моята бедна стая, предназначена за съвсем други цели, и си рекох, че нямам късмет — случаят пожела още от първия път да не се залъгвам, срещайки ме точно с него, а не с някое неопитно момче, търсещо приключения, или с някой от многото добри мъже без претенции; в крайна сметка присъствието на Джачинти сред моите мебели щеше да затвърди отказа ми от мечтата да водя порядъчен и нормален живот.

Той все тъй си говореше, но не беше дотам тъп, та да не усети, че едва-едва го слушам и не съм весела.

— Кукло — попита ме ненадейно, — тъжни ли сме?

— Не, не — бързо отговорих стресната, но лицемерната му сърдечност почти ме изкуши да му се доверя и да разкажа нещо лично, след като бях го оставила надълго да ме занимава със себе си.

— Така е добре — поде той, — защото тъгата не ми харесва, а и не съм те поканил, за да бъдеш тъжна. Имай си причини, не възразявам, но докато си с мене, остави тъгата за вкъщи. Аз нищо не искам да знам за твоите работи, не искам да знам нито коя си, нито какво става с тебе, нито останалото… Определени неща не ме интересуват… Между нас има договор, макар и да не сме го подписали. Аз се задължавам да ти платя определена сума, а ти в замяна се задължаваш да ме накараш да прекарам приятно вечерта… Всичко друго няма значение.

Той изрече тези думи без усмивка, сигурно поразочарован от факта, че очевидно не съм го слушала внимателно. Без да давам външен израз на чувствата, които ме вълнуваха, отвърнах:

— Но аз въобще не съм тъжна. Само че тук е задимено и шумно и се чувствам позамаяна.

— Искаш да си тръгваме ли? — моментално попита той.

Отговорих утвърдително. Джачинти веднага извика сервитьора, плати и излязохме. Щом се озовахме на улицата, ме попита:

— В хотел ли ще идем?

— Не, не — бързо изрекох.

Перспективата, че ще трябва да си показвам документите, ме плашеше, а и освен това вече бях решила друго.

— Ще идем у дома.

Качихме се в такси и аз казах домашния си адрес. Едва потеглила колата, Джачинти заопипва тялото ми и почна да ме целува по шията. По дъха му усетих, че навярно е пиян. Повтаряше думата „кукло“, с която обикновено се обръщат към момиченцата и която в неговите уста ме дразнеше като глуповато и смешно обръщение. Оставих го още малко да продължи, после, сочейки му шофьора, запитах: