Алберто Моравиа - Римлянката

— Благодаря — рекох и без да си давам сметка, въодушевена, с признателност го целунах по бузата.

— Аз ти благодаря — отвърна той, тръгвайки си.

Хванах го за ръка и в тъмнината го поведох през антрето към входа на апартамента. За малко се движихме в пълен мрак, вратата на спалнята ми беше затворена, а входната още не бе отворена. И тогава някакво почти физическо усещане ми подсказа, че мама сигурно е някъде из ъглите на тъмното антре, по което минавахме с Джачинти. Вероятно се криеше зад вратата или в ъгъла до бюфета и чакаше той да си иде. Спомних си, че бе направила същото, когато късно през нощта се прибрах след срещата с Джино във вилата на господарите му, и много се ядосах при мисълта, че, както тогава, щом Джачинти си отиде, тя може да се нахвърли върху мене, да ме хване за косата, да ме довлече до дивана в голямата стая и да ме обсипе с шамари. Усещах присъствието й в мрака, дори ми се струваше, че е зад гърба ми, напрегнах се, сякаш ръката й висеше над главата ми, готова всеки момент да ме сграбчи за косите. С едната ръка държах Джачинти, с другата стисках парите. Реших, щом мама скочи върху мене, да ги пъхна в нейната. Безмълвно да й припомня, че през цялото време ме е подтиквала да печеля по този начин, а и да се опитам да й затворя устата, като я унижа за скъперническата страст, която обладаваше в душата й. Междувременно отворих вратата.

— Е, довиждане… Ще телефонирам на Джизела — рече Джачинти.

Видях го да тръгва надолу по стълбата — с широки рамене, побеляла сресана нагоре коса, махайки ми с ръка за поздрав, без да се обръща — и затворих вратата. Както предполагах, мама мигновено ми се нахвърли в тъмнината. Напразно се бях опасявала, че ще ме оскубе, противно на моите очаквания тя понечи да ме прегърне, ала тъй несръчно, че отначало даже не проумях. Вярна на плана си, потърсих нейната ръка и пъхнах парите в шепата й. Тя ги блъсна и те паднаха на пода — намерих ги на сутринта, когато излязох от моята стая. Всичко това бе твърде мъчително, ала никоя от нас не проговори.

Влязох в голямата стая и седнах до масата. Мама седна срещу мене и ме погледна. Изглеждаше разтревожена и аз се смутих. Неочаквано тя каза:

— Знаеш ли, че докато беше оттатък, в един момент се изплаших?

— От какво се изплаши?

— Не знам — рече тя. — Най-вече се чувствах самотна, стана ми много студено и като че ли вече не бях аз… Всичко наоколо ми се въртеше, знаеш как става, когато човек е пил… всичко ми изглеждаше толкова особено… Мислех: това е масата, това е столът, това е шевната машина, но въобще не бях сигурна, че наистина са масата, столът и шевната машина, и ми се струваше, че и аз съм друга. Казвах си: аз съм стара жена, която работи като шивачка, имам дъщеря, която се нарича Адриана, но не се убеждавах… За да се уверя, започнах да си припомням каква съм била като малка, на твоята възраст, когато се омъжих, когато се роди ти, и се изплаших, защото всичко като че ли е минало за един ден и изведнъж от девойка съм станала старица. Пък не съм забелязала. И когато умра — с усилие добави тя, поглеждайки ме, — ще бъде тъй, като че ли никога не ме е имало.

— Защо мислиш за тези неща? — попитах бавно. — Още си млада, какво общо има смъртта?

Тя може би не ме чу и продължи със същото увлечение, което будеше съжаление и ми се струваше неискрено:

— Страх ме беше, повтарям ти, мислех си, щом човек не иска да живее, трябва ли да живее насила?… Не казвам, че трябва да се самоубие, за да се самоубие е нужна смелост, не, но дето се вика, просто не му се живее повече, както не ти се ще да ядеш, не ти се ще да ходиш… Е, добре, кълна се в паметта на баща ти, не искам да живея повече.

Очите й бяха пълни със сълзи, устните й трепереха. Не знам защо, но и на мене ми се до плака, станах, прегърнах мама и седнахме на дивана. Поседяхме прегърнати, разплакани и двете. Бях объркана и много изморена, а приказките на мама с тяхната съмнителна логика засилваха смущението ми. Съвзех се първа, защото в края на краищата плачех от съчувствие. Отдавна се бях отказала да роня сълзи за себе си.

— Хайде, хайде — рекох и я потупах по рамото.

— Казвам ти, Адриана, не ми се живее — през сълзи повтори тя.

Пак я потупах с ръка по рамото и без да говоря повече, я оставих да се наплаче на спокойствие. Междувременно си мислех, че тези приказки явно изразяваха угризенията й. Вярно, тя винаги ме беше насърчавала да следвам примера на Джизела и да се продавам колкото може по-изгодно. Ала от речено до сторено има голяма разлика и за мама сигурно е било много тежък удар, виждайки, че водя мъж вкъщи, и усети и последвалите пари в ръката й. Сега резултатът от нейните напътствия беше налице и тя се ужаси от него. Но същевременно при мисълта, че е безсмислено да си признае грешката, сигурно изпитваше някакво горчиво задоволство. И така, вместо да ми каже в очите: „Ти постъпи лошо, не го прави повече“, предпочете да говори за неща, които нямаха нищо общо с мене — за живота си и за желанието си да умре. Често съм наблюдавала много хора, по своя воля извършили нещо осъдително, как впоследствие се опитват да се разграничат от постъпката си, съвземат се и се стремят да разговарят за по-възвишени неща, които ги представят в собствените им очи и пред околните в светлината на безкористност и благородство, отстоящи на километри от стореното или, какъвто бе маминият случай, от онова, което са допуснали да бъде направено. Повечето съвсем съзнателно действат така, докато мама, бедничката, го правеше несъзнателно, точно както й диктуваха сърцето и обстоятелствата.

Но думите й, че не иска да живее повече, ми се струваха истински. И аз не исках да живея повече, след като разкрих измамата на Джино, обаче тялото ми, нехаещо за волята, продължаваше да живее. Продължаваха да съществуват гърдите, краката и бедрата ми, които толкова се харесваха на мъжете, нуждаех се от любов и силно я желаех въпреки всичко. Бях готова да легна и да не се събудя повече, но докато спях, моето тяло продължаваше да живее, кръвта течеше във вените ми, стомахът и червата работеха, обръснатите косъмчета под мишниците поникваха, ноктите растяха, кожата ми се потеше, силите ми се възстановяваха и по някое време сутрин клепачите ми се повдигаха, очите ми отново виждаха ненавистната действителност и аз съзнавах, че независимо от желанието си да умра съм още жива и трябва да продължавам да живея. В заключение си казвах, че изобщо не си струва да се занимавам с това, че трябва да се приспособя към живота и да не разсъждавам какъв е.

Не го споделих с мама, защото си давах сметка, че мислите ми са не по-малко тъжни от нейните и няма да я утешат. Затова като видях, че престанала да плаче, се отдръпнах от нея и заявих: „Огладнях“. Беше вярно, от нерви почти не бях докоснала храната в ресторанта.

— Има ядене — каза мама, крайно доволна, че й предлагам да бъде полезна и да се заеме с нещо, което винаги е правила, — ей сега ще ида да ти го приготвя.

Тя излезе и аз останах сама. Заех обичайното си място до масата и я зачаках да се върне. Главата ми беше празна, нищо от случилото се не бе останало у мене освен сладникавия мирис на любов по пръстите и солената суха диря от сълзите по бузите ми. Седях, без да помръдвам, и се взирах в сенките, които полилеят разпръскваше по голите стени на стаята. После мама влезе, носейки чиния с месо и зеленчуци.

— Не ти затоплих супата, защото нямаше да ти хареса, а и остана малко от нея.

— Няма значение, това стига.

Наля ми чаша вино и докато се хранех, както обикновено, тя застана права и неподвижна пред мене в очакване на нарежданията ми.

— Хубав ли е бифтекът? — загрижено попита след малко.

— Да, хубав е.

— Толкова се молих на месаря да ми даде крехко месо.

Изглеждаше разведрена и наистина всичко беше като през другите вечери. Бавно привърших вечерята и след като се нахраних, се прозях и протегнах. Изведнъж се почувствах добре усещайки тялото си силно и задоволено.

— Много ми се спи — казах.

— Почакай, ще ида да ти оправя леглото — грижовно рече мама и понечи да излезе.

— Не, недей, аз ще си го оправя — спрях я. Станах, мама взе празната чиния. — Утре сутринта ме остави да се наспя. Не ме буди.

Тя се съгласи и след като й пожелах лека нощ и я целунах, отидох в моята стая. Леглото бе разхвърляно, както бяхме го оставили с Джачинти. Само пооправих възглавницата и завивката и се хвърлих на него. За миг постоях с широко разтворени очи в тъмнината, без да мисля за нищо. „Аз съм проститутка“ — изрекох с висок глас накрая, за да видя какъв ще е ефектът. Стори ми се, че не ми прави никакво впечатление, затворих очи и почти веднага заспах.