Всеки ден Джачинти ме водеше на вечеря в същия ресторант, после ме придружаваше до вкъщи и оставаше до късно. Мама вече се отказа дори да говори за моите вечери и когато към обед влизаше в стаята ми, носейки кафето на подноса, се задоволяваше да попита дали съм спала добре. Преди ставах рано и на крак изсърбвах кафето в кухнята, застанала до печката с ледени от студената вода ръце и лице. Сега мама ми го носеше в стаята и го пиех в леглото, докато тя вдигаше щорите и разтребваше. Никога не споменавах неща, за които не бих говорила в миналото, ала тя сама се беше убедила, че всичко в нашия живот се е променило, и с поведението си показваше, че прекрасно разбира що за промяна е настъпила. Държеше се тъй, като че ли между нас имаше някакво мълчаливо споразумение и с грижовността си тя сякаш смирено молеше да й позволя да продължи да ми служи както преди и да ми бъде полезна в новия живот. И трябва да кажа, че навикът да ми носи кафето в спалнята сигурно по някакъв начин я успокояваше — защото беше от хората, които считат навиците за положителни, дори когато те нямат добри страни, както бе в случая. Всекидневно тя въвеждаше с усърдие някои незначителни промени в живота ми, например: подгряваше вода, за да се изкъпя, щом стана, поставяше цветя в една ваза в моята стая и ред други.

Джачинти неизменно ми даваше същата сума и аз, без да казвам на мама, слагах парите в онова чекмедже и кутия, където доскоро тя бе държала спестяванията си. За себе си оставях само дребни монети. Предполагам, че тя бе забелязала новите придобивки у дома, но никога не разменихме по въпроса и дума. По-нататък през живота си наблюдавах как даже хора, чиито доходи имат законен източник, не обичат да говорят за това не само с чуждите, но и с близките си. Вероятно защото парите са свързани с чувството за срам или поне за неудобство, а то ги изключва от обикновените теми за разговор и ги нарежда сред срамните и тайни неща, за които е неприятно да се споменава, сякаш парите винаги са недостойно спечелени, независимо от източника им. Ала може би е вярно и това, че никой не обича да показва чувството, което парите будят в душата му, едно твърде силно чувство, над което почти винаги тегне сянката на вината.

През една от вечерите Джачинти изяви желание да преспи при мене в стаята, но аз го отпратих, под предлог, че съседите от блока ще го видят като излиза сутринта. В действителност от началото до края близостта ни не направи крачка напред, естествено не по моя вина. До заминаването си Джачинти продължи да се държи както през първата вечер. Наистина беше човек с малко или никакви качества, поне в сърдечните отношения, и чувствата, които можех да му засвидетелствам, бях изпитала още първия път, докато той спеше — едно неопределено чувство, което навярно дори не бе насочено към него. Възможността да пренощувам с такъв мъж ме отвращаваше, а и се страхувах от досадата, защото бях сигурна, че щеше да ме държи будна през повечето време и да ме занимава със себе си. Той обаче не долови нито досадата, нито антипатията ми и остана убеден, че през изтеклите дни се е показал в най-добрата си светлина.

Дойде денят за срещата ми с Джино, но толкова неща се бяха случили през тези десет дни, та ми се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто се срещахме, преди да отида да позирам из ателиетата, за да спечеля пари за бъдещото ни семейство, и откакто се смятах годеница. Точно в определения час Джино ме чакаше и докато се качвах в колата, той ми се видя твърде блед и напрегнат. Даже най-закоравелият мошеник не обича да му се говори право в очите за измамата и през десетте дни, в които бяхме преустановили обичайната си връзка, сигурно много е премислял и е подозирал, че е разкрит. У мене нямаше никаква злоба, наистина не се преструвах, бях напълно спокойна, първоначалната горчивина на разочарованието бе отминала и бях настроена някак снизходително и скептично. Освен всичко Джино все още ми харесваше, както се убедих още от първия поглед, който му отправих, а това бе много.

След малко, докато колата се движеше към вилата, той попита:

— И тъй, твоят изповедник промени ли схващането си?

Тонът му беше леко подигравателен, но същевременно и неуверен. Отговорих простичко:

— Не, аз промених своето.

— Свършихте ли си работата с майка ти?

— Засега да.

— Странно.

Той не знаеше за какво става въпрос, но беше ясно, че ме предизвиква, за да си изясни верни ли са предположенията му.

— Защо да е странно?

— Казах го ей така.

— Мислиш, че не е вярно, че съм имала работа ли?

— Нищо не мисля.

Бях решила да го изоблича, като си поиграя с него като котка с мишка, но без да следвам съветите на Джизела за бурни сцени, защото те не отговаряха на темперамента ми. С кокетство попитах:

— Какво, ревнуваш ли?

— Аз да ревнувам? За бога!

— Да, ревнив си и ако беше искрен, щеше да си го признаеш.

Неочаквано той се хвана на въдицата и рече:

— На мое място всеки щеше да ревнува.

— Защо?

— Хайде, хайде, кой мислиш ще ти повярва? Толкова важна работа, че дори пет минути не можеш да намериш да се видим… Хайде де.

— И все пак е истина. Много работих — изрекох спокойно. Беше вярно, какво ако не работа, и то съвсем не лека, бе онова, което всяка вечер правех с Джачинти? — Спечелих пари да платя не само всички вноски, но и чеиза — добавих, подигравайки се на себе си. — Така поне ще можем да се оженим, без да дължим нищо.

Той не отговори, очевидно се убеждаваше в истинността на казаното и изоставяше първоначалните си съмнения. И тогава, както обикновено правех преди, обвих ръце около шията му, докато той шофираше, и силно го целунах зад ухото, шепнейки:

— Защо ревнуваш?… Знаеш, че в живота ми няма друг освен тебе.

Пристигнахме във вилата. Джино паркира колата в градината, затвори портата и тръгнахме към входа за прислугата. Здрачаваше се и първите светлини, червеникави в синкавата мъгла на зимната вечер, проблясваха от прозорците на съседните вили. В коридора на приземния етаж беше почти тъмно, миришеше на кухненска влага и застояло. Спрях се и заявих на Джино:

— Тази вечер не искам да дойда в твоята стая.

— Защо?

— Искам да се любим в стаята на господарката ти.

— Ти си луда! — възмутен възкликна той.

Често сме били в помещенията на горния етаж, но се любехме в неговата стая, в приземието.

— Просто каприз — казах. — Какво те засяга?

— Много ме засяга даже, защото ако случайно се счупи нещо… Никога не се знае… После какво ще правя, като забележат?

— Е, голямо чудо! — лекомислено подхвърлих. — Ще те уволнят и толкова.

— Как само го казваш!

— А как трябва да го кажа? Ако наистина ме обичаше, нямаше нито за миг да се колебаеш.

— Аз те обичам, но не искам неприятности, да не говорим повече за това.

— Ще внимаваме, нищо няма да забележат.

Спокойно продължавах да се преструвам, че ме вълнуват чувства, които не изпитвах, и възкликнах:

— Аз съм ти годеница и искам да изпълниш едно мое желание, а ти от страх, че ще легна там, където ляга господарката и ще опра глава на възглавницата й, ми отказваш!… Какво си въобразяваш? Че тя е по-добра от мене ли?

— Не, но…

— Аз струвам колкото хиляда жени като нея — продължих, — но толкова по-зле за тебе. Прави любов с чаршафите и възглавниците на господарката си, аз си отивам.

У Джино, както съм изтъквала, уважението и страхопочитанието към господарите бяха много силни, той се фукаше с тях, като че ли всичките им богатства по някакъв начин му принадлежаха; но като видя, че проявявам непозната дотогава решителност и ядосана си тръгвам, той се обърка и изтича след мене, молейки ме:

— Почакай, де… Къде отиваш? Просто така си приказвах. Щом ти е приятно, ще идем горе.

Накарах го още малко да се помоли, преструвайки се на обидена, сетне се съгласих и прегърнати се качихме на горния етаж, като от време на време спирахме на стълбата да се целунем, точно както първия път, но промяната в душата ми бе огромна. В спалнята на господарката отидох право до леглото и вдигнах покривката. Отново обзет от страх, Джино възрази:

— Нима се каниш да легнеш под завивките?

— Защо не? — спокойно отговорих. — Не искам да ми е студено.

С видимо неодобрение той замълча; щом приготвих леглото, влязох в банята, включих газта и съвсем леко отворих кранчето за топлата вода, тъй че ваната да се пълни бавно. Неспокоен и недоволен, Джино ме следваше и негодуваше:

— И банята ли?

— Те се къпят, след като са се любили, нали?

— Знам ли ги какво правят? — отвърна той и сви рамене.

Не ми убягна, че всъщност своеволията ми не са му неприятни, само че му беше трудно да ги приеме. Беше страхлив, обичаше да си знае мястото. Но нарушаването на реда го блазнеше толкова повече, колкото по-рядко си го позволяваше.

— В края на краищата имаш право — с усмивка каза след малко, унизен и изкушен, опипвайки с ръка матрака. — Тук е хубаво… По-хубаво, отколкото в моята стая.

Седнахме на края на леглото.