Алберто Моравиа - Римлянката

— Джино — рекох, хвърляйки се на шията му, — помисли колко хубаво ще бъде, когато си имаме дом за нас двамата… Няма да е като този, но ще бъде наш.

Не знам защо говорех така. Вероятно защото със сигурност знаех, че е невъзможно, и ми харесваше да се самонаранявам там, където най-силно болеше.

— Да, да — отвърна той и ме целуна.

— Знам как искам да живея — продължих безмилостно, със съзнанието, че описвам нещо изгубено завинаги — в изрядна къща като тази. Стигат ми две стаи и кухня, всичко в тях да е мое, да блести от чистота като огледало, да си живеем спокойно. В неделя заедно да ходим на разходка… да се храним заедно, да спим заедно… Помисли, Джино, колко хубаво ще бъде!

Той не каза нищо. Признавам, никак не се вълнувах, докато говорех така, все едно бях актриса и играех роля на сцената. Но ми беше тягостно, защото тази смразяваща и тъй чужда ми героиня, която не будеше никакво вълнение в душата ми, бях самата аз отпреди десет дни. Междувременно, докато говорех, Джино нетърпеливо ме събличаше и аз още веднъж, както и когато се качвах в колата, с негодувание си дадох сметка, че той продължава да ми харесва и навярно тялото ми винаги ще е готово да приеме насладата за разлика от сърцето — охладняло към Джино, неспособно да бъде снизходително и да прости. Той ме милваше и целуваше, усещах как неговите ласки замъгляват ума ми и сетивата победиха отказа на сърцето.

— Ще ме умориш — искрено прошепнах накрая и се отпуснах назад в леглото.

По-късно изтегнахме крака върху чаршафите, издърпахме догоре бродираната завивка и изпънахме тела в луксозното легло. Над главите ни имаше нещо подобно на балдахин и над възглавницата се спускаха бели ефирни воали. Цялата стая беше бяла, с дълги тънки пердета на прозорците, красиви ниски мебели край стените, лъскави огледала, великолепни предмети от стъкло, мрамор и метал. Фините тънки чаршафи бяха като милувка за тялото ми и когато едва помръдвах, матракът леко поддаваше, предизвиквайки у мен дълбоко желание за сън и почивка. През отворената врата от банята се чуваше равномерният и тих шум на водата, която течеше във ваната. Изпитвах голямо блаженство и не чувствах никаква неприязън към Джино. Стори ми се, че това е най-подходящият момент да му кажа, че знам всичко, и бях сигурна, че ще го направя любезно, без следа от злоба.

— И така, Джино — след дълго мълчание гальовно рекох, — твоята съпруга се казва Антониета Партини.

Той навярно бе задрямал, защото тъй рязко подскочи, сякаш някой силно го раздруса.

— Какво казваш?

— А дъщеря ти се казва Мария… Не е ли така?

Искаше му се да отрече, но ме погледна в очите и разбра, че ще е безсмислено. Лежахме на една възглавница с вкаменени лица, аз говорех с крайчеца на устните.

— Скъпи Джино — продължих, — защо ми наговори толкова лъжи?

— Защото те обичах — с ярост отвърна той.

— Ако наистина си ме обичал, трябваше да помислиш колко ще страдам, когато разбера истината. Но ти не се замисли за това, нали?

— Аз те обичах — повтори той, — загубих си ума и…

— Стига толкова! — прекъснах го. — Когато научих, ми беше много тежко, не вярвах, че си способен… но вече е свършено… Да не говорим повече… сега отивам да се изкъпя.

Отметнах завивката, станах от леглото и тръгнах към банята. Джино остана на мястото си.

Ваната беше пълна с приятна за гледане гореща, синкава на фона на белите плочки и лъскавите кранчета вода. Влязох и бавно се потопих в бистрия кипеж. Легнала на дъното, затворих очи. От съседната стая не долиташе никакъв шум, Джино сигурно премисляше казаното от мен и набързо се опитваше да състави някакъв план, с помощта на който да ме задържи. Усмихнах се, представяйки си го потънал в голямото брачно легло, разсъждаващ върху съвсем прясната новина, която бе като шамар по лицето му. Но без злоба, като на нещо комично, което изобщо не ме засяга, защото, както казах, вече не изпитвах никаква неприязън към него, дори познавайки го такъв, какъвто в действителност бе, ми се струваше, че почти изпитвам симпатия. После чух, че се движи из стаята, вероятно се обличаше. След малко надникна през вратата на банята, като че ли не се осмеляваше да влезе, и ме погледна като бито куче.

— В такъв случай няма да се срещаме повече — след дълго мълчание каза с приглушен глас.

Разбрах, че макар и по свой начин, той наистина ме обичаше и отвращението от лъжите му не е чак толкова силно. Спомних си за Астарита, който също посвоему ме обичаше. Насапунисах си ръката и казах:

— Защо да не се срещаме? Ако не исках да те виждам, тази вечер нямаше да дойда… Ще се срещаме, но по-рядко.

Думите ми, изглежда, го окуражиха. Влезе в банята.

— Искаш ли да те насапунисам? — попита.

Неволно го сравних с мама, която напълно се беше отказала от властта си над мен и се чудеше как да ми угоди. Сухо отвърнах:

— Както желаеш… по гърба, където не мога да стигна.

Джино взе сапуна и гъбата, аз се изправих и той ми насапуниса гърба. Оглеждах се в продълговатото огледало срещу ваната и си представях, че аз съм госпожата, на която принадлежат всички красиви вещи наоколо. Тя сигурно също тъй се изправяше във ваната и камериерката — някое бедно момиче като мене — внимателно, за да не одраска кожата й, я сапунисваше и поливаше. Помислих, че сигурно е приятно да бъдеш обслужвана от някой друг, да стоиш неподвижна и отпусната, а край тебе да се задъхват от грижи и старание. Както и при първото посещение във вилата, ми мина през ума простичката мисъл, че без дрипите си, гола, струвам колкото господарката на Джино. Но за съжаление, съдбата ми бе различна. Раздразнена, казах на Джино:

— Стига, стига!

Той взе една хавлия и я разгъна зад мене, излязох от ваната и я опасах около тялото си. Стоях завита с бялата хавлиена кърпа. Джино ме прегърна, сигурно за да види дали ще го отблъсна, но аз не се възпротивих дори когато той ме целуна по шията. После с вещина и старание, сякаш цял живот е правил само това, мълчаливо започна да ме изтрива от глезените нагоре към гърдите, затворих очи и отново си представих, че аз съм господарката, а той — камериерката. Джино изтълкува пасивността ми като отстъпчивост и изведнъж усетих, че вместо да ме подсушава, ме милва. Отблъснах го, пуснах хавлията да падне и боса отидох на пръсти в стаята. Той остана в банята, за да източи водата от ваната.

Бързо се облякох и обиколих спалнята, разглеждайки предметите по мебелите. Спрях пред тоалетката, където бяха разпръснати дреболии, изработени от черупки от костенурка и злато. В един ъгъл, между четките и шишенцата с парфюми, зърнах златна пудриера. Взех я и я разгледах. Тежеше много, изглеждаше масивна. Беше квадратна, на черти и имаше голям рубин, монтиран върху капачката. Имах чувството, че не е толкова изкушение, колкото откритие — вече бях способна на всичко, даже да открадна. Отворих си чантата, пуснах тежката пудриера вътре и тя веднага падна на дъното при дребните монети и ключовете от къщи. Докато я вземах, изпитах задоволство, не много по-различно от онова, което даваните от моите любовници пари пораждаха у мен. Право да си кажа, не знаех какво ще правя с такава скъпа пудриера, която не подхождаше на дрехите ми и живота, който водех. Никога нямаше да я използвам, в това бях сигурна. Но докато я крадях, имах чувството, че се подчинявам на онази логика, която вече ме ръководеше в постъпките ми: мислех, че щом къщата е построена, трябва да й се сложи покрив.

Джино влезе в стаята и с раболепно усърдие оправи леглото и предметите, които му се сториха разместени.

— Хайде, хайде — обадих се с презрение, виждайки, че и след като е свършил, тревожно се оглежда наоколо, за да се увери, че всичко е на мястото си, — хайде, господарката ти няма да забележи нищо… Засега няма да те изгонят.

Направи ми впечатление, че при тези думи лицето му се сгърчи от болка и съвестта ме загриза, защото бяха злобни и неискрени.

Не проговорихме, докато слизахме по вътрешната стълба, нито като излязохме в градината и се качихме в колата. Нощта отдавна бе настъпила и щом потеглихме из криволичещите улици на елегантния квартал, сякаш единствено бях чакала този момент, аз тихо заплаках. Дори сама не знаех за какво плача, но мъката ми бе голяма. Не съм издръжлива на разочарования и през целия следобед, колкото и да се насилвах да изглеждам спокойна, те бяха сложили отпечатък върху не една от моите постъпки и думи. Докато плачех, за първи път изпитах истинска неприязън към Джино, който само и само да ме притежава, ме измами и у мен нахлуха противни и несвойствени на характера ми чувства. Помислих си, че преди винаги съм била нежна и добра, но отсега нататък нямаше да бъда такава, и това ме изпълни с отчаяние. Щеше ми се да го попитам: „Защо го направи? Как да го забравя и да не мисля повече?“, но замълчах. Сподавих риданията си и от време на време разтърсвах глава, за да капнат сълзите, както се поклаща клон, за да паднат най-зрелите плодове. Почти не усетих кога сме прекосили града. Колата спря, слязох и подадох ръка на Джино:

— Ще ти се обадя.

Той ме погледна с надежда, която премина в изненада, щом видя обляното ми в сълзи лице. Нямаше време да каже нищо, защото аз махнах с ръка за довиждане, насилих се да се усмихна и се отдалечих.