На въртележките фигурите също са малко и винаги едни и същи. Под звуците на писклива, протяжна и жаловита музика пред погледа ми описваха кръгове лебедът, котаракът, автомобилът, конят, престолът, драконът и яйцето, и тъй през цялата нощ се редуваха. Също както се въртяха фигурите на моите любовници, били те мъже, които вече познавах, или непознати, които много приличаха на тях. Няколко вечери прекарах с Джачинти, който се върна от Милано с подарък — чифт копринени чорапи. После той замина и аз отново започнах да се срещам с Джино веднъж-дваж в седмицата. През останалите вечери бях с мъже, които намирах на улицата или които Джизела ми представяше. Сред тях имаше и млади, и възрастни, някои бяха симпатични и се държаха любезно с мене, имаше и противни, считаха, че съм едва ли не стока, но тъй като бях решила да не се привързвам към никого, винаги беше все същото. Срещахме се на улицата или в кафенето, понякога ходехме на вечеря, после бързахме към къщи. Затваряхме се в моята стая, правехме любов, разменяхме по някоя дума, мъжът плащаше и си отиваше, а аз влизах в голямата стая, където мама ме чакаше. Ако бях гладна, хапвах и си лягах. Рядко, ако още бе рано, излизах и отивах в града да търся друг мъж. Но се нижеха дни, в които не се срещах с никого, стоях си у дома и нищо не правех. Бях станала много мързелива, моята леност, изглежда, бе израз на глада за почивка и спокойствие, който мама също изпитваше и въобще бе присъщ на хората от нашата черга — вечно преуморените бедняци.

Често само видът на празната кутия за спестявания успяваше да ме накара да изляза от къщи и да обикалям централните улици в търсене на компания, но понякога мързелът ми надделяваше и предпочитах да взема пари назаем от Джизела или да изпратя мама да пазарува на кредит от магазините.

И все пак не мога да кажа, че този живот наистина ми е бил неприятен. Твърде скоро разбрах, че във влечението ми към Джино няма нищо особено и неповторимо, че всъщност мъжете, почти без изключение, по някаква причина ми харесват. Не знам дали това се случва на всички жени от занаята, или показва наличието на особена склонност към него, знам само, че винаги изпитвах тръпка на любопитство и очакване, която рядко биваше разочарована. У младите ми се нравеха издължените, почти юношески тела, непохватността, плахостта, гальовните погледи, свежестта на устните и косите; у зрелите мъже ми харесваха мускулестите ръце, масивността и силата, която мъжествеността наслагва по раменете, краката и корема, мъжете не са зависими от възрастта и дори като възрастни запазват привлекателността си или придобиват нов, специфичен чар. Фактът, че всеки ден сменях любовниците си, ми помогна да различавам от пръв поглед предимствата и недостатъците им с онази точна и проницателна наблюдателност, която се постига единствено с опита. Човешкото тяло за мене беше непресъхващ извор на необяснимо и безкрайно удоволствие и неведнъж съм се улавяла, че се любувам с поглед или с върха на пръстите си докосвам крайниците на моите компаньони за по една нощ, сякаш исках да ида отвъд повърхностния контакт, който ни свързваше, да открия смисъла на красивата им външност, за да си изясня защо ме привличат. Опитвах да прикривам колкото е възможно интереса си, защото тези мъже с присъщата им суета можеха да го изтълкуват превратно и да си помислят, че съм влюбена в тях. Всъщност любовта, както те я схващаха, нямаше нищо общо с моето отношение, то приличаше на почитта и вълнението, които навремето изпитвах, когато отивах в църква или извършвах определени ритуали.

Парите, които печелех, не бяха много, както би могло да се предположи. Най-вече аз никога не съумях да бъда алчна и пресметлива като Джизела. Разбира се, държах да ми се плаща, защото не ходех с мъже за забавление, но собствената ми природа ме подтикваше да се отдавам по-скоро от физическо желание, отколкото по сметка и се сещах за парите едва когато настъпеше моментът да ми платят, тоест прекалено късно. Неизменно у мене оставаше непонятната убеденост, че аз предоставям на мъжете блага, които не ми струват нищо и обикновено не се заплащат, следователно получавам парите по-скоро като подарък, и не като възнаграждение. Струваше ми се, че любовта не струва скъпо или може би никога не се плаща скъпо и с тези скромни претенции бях неспособна да определя цена, която да не изглежда произволна. Ако дадяха повече, благодарях с изключителна признателност, получех ли малко, не се чувствах ощетена и не негодувах. Едва по-късно, научена от горчивия опит, реших да подражавам на Джизела, която уговаряше сумата, преди да приеме. Но в началото все се срамувах и едва успявах да изрека цената с половин уста, болшинството мъже не я чуваха и се налагаше да повтарям.

Още една причина имаше да не ми достигат парите, които печелех — фактът, че много по-малко в сравнение с преди обмислях разходите си, дори се бях поразпуснала с купуването на дрехи, парфюми, тоалетни принадлежности и подобни дреболии, от които професионално се нуждаех, а средствата, които получавах от моите любовници, вечно не стигаха — точно както преди, докато работех като модел и помагах на мама, припечеленото бе недостатъчно. Струваше ми се, че съм не по-малко бедна от тогава, независимо че бях пожертвала достойнството си. Както някога, дори по-често, имаше дни, в които нямахме стотинка вкъщи. Както навремето, даже по-силно, ме измъчваше несигурността за утрешния ден. По характер съм по-скоро лекомислена и флегматична и тревогата ми никога не приемаше кошмарна форма като при по-неуравновесените и плашливи хора. Ала дълбоко в съзнанието ми, подобно на дървесен червей, оставаше страхът от неизвестността, който постоянно ми напомняше, че съм без опора, че не бива да забравям за положението си и да се отпускам, нито пък че коренно ще го променя със занаята, който съм избрала.

Ако някой не изпитваше или поне изглеждаше, че вече не изпитва никакво безпокойство, това бе мама. Незабавно бях я предупредила, че повече не е необходимо по цял ден да си вади очите с шиене и тя, сякаш цял живот бе чакала да й съобщя това, внезапно изостави значителна част от работата си, задоволявайки се със съвсем дребни поръчки, които изпълняваше неохотно и колкото да мине времето, а не за да печели. Като че ли дългогодишните усилия, започнали още когато е била малко момиченце и е ходела да слугува в едно чиновническо семейство, изневиделица се бяха изчерпали напълно и безвъзвратно, както старите къщи се разрушават от само себе си, сривайки се в купчина прах, без да остане здрава стена от тях. За човек като мама парите означаваха преди всичко да яде и да си почива до насита. Тя взе да се храни по-обилно и си позволяваше удобствата, които според нейните разбирания разграничаваха богатите от бедните: ставаше късно, следобед спеше, понякога ходеше на разходка. Трябва да кажа, че отражението на тези новости върху нея беше навярно най-неприятната страна на променения ни живот. Вероятно човек, който е свикнал с тежка работа, никога не бива да я прекъсва, защото безделието и благополучието го покваряват дори когато, за разлика от нашия случай, имат законен и справедлив източник. Веднага щом положението ни се подобри, мама напълня или по-точно нездравословно се поду и бързината, с която изчезнаха задъхаността, измъчеността и немощта й, ми се виждаше многозначителна, макар смисълът да ми убягваше. Някогашните й кокалести бедра се закръглиха, слабите й рамене се загладиха, бузите, които вечно бяха хлътнали, се изпънаха и наляха. Но най-тъжното в маминото охранване бяха очите — в миналото големи, винаги с буден и схватлив израз, а сега смалени, някак плахо и двусмислено блещукащи. Тя беше напълняла, но нито се беше разхубавила, нито подмладила. Струваше ми се, че вместо мене тя носи по лицето и в личността си видимите следи от променения ни живот и никога не съумявах да я погледна, без да изпитам някакво неприятно чувство, примесено с угризения, състрадание и отвращение. Постоянството, с което мама се отдаваше на приятното си безделие и лакомия, ме отблъскваше. Сигурно не й се вярваше, че няма да се мъчи повече, и затова се държеше като човек, който цял живот не си е дояждал и отпочивал.

Естествено, аз прикривах чувствата си, защото не исках да я наскърбявам, а от друга страна, си давах сметка, че има неща, които, преди да кажа на нея, трябва да кажа на себе си. Понякога ми се изплъзваха жестове на досада и си мислех, че вече я обичам по-малко такава надебеляла, подпухнала, полюляваща бедра, отколкото когато бе слаба, чорлава и по цял ден тичаше, крещеше и се оплакваше. Често си задавах въпроса: „Ако аз, да предположим, бях станала заможна чрез изгоден брак, мама щеше ли да напълнее по същия начин?“ Днес си отговарям положително и навярно промяната у нея ми се е виждала някак вулгарна, затова неволно я гледах, с угризение и с разбиране.

Не крих дълго от Джино новото си положение. Напротив, още първия път, когато се срещнахме — десетина дни след като бяхме се любили във вилата, той разбра. Една сутрин мама дойде да ме събуди, като тихо и съзаклятнически каза:

— Знаеш ли кой е оттатък и иска да говори с тебе? Джино!

— Доведи го тук — отвърнах спокойно.

Поразочарована от лаконичността ми, тя отвори прозореца и излезе. След малко Джино влезе и моментално забелязах, че беше разстроен и ядосан. Не ме поздрави, обиколи леглото и застана пред мене; още сънена, лежах и го гледах. Той попита:

— Я слушай, онзи път случайно да си взела погрешка един предмет от тоалетката на господарката ми?

„Добре се подредих“, помислих. Направи ми впечатление, че изобщо не се чувствам виновна. Но неговото раболепие и уплаха все тъй ме дразнеха.

— Защо? — попитах.

— Изчезнала е една много скъпа пудриера, златна, с рубин… Госпожата вдигна страшен шум… Тъй като в известен смисъл вилата беше поверена на мене, те не го казват, ама аз се досещам, че ме подозират… За щастие тя едва вчера откри, една седмица откакто се върна, тъй че има вероятност да я е откраднала някоя от камериерките… Иначе да са ме обвинили, изхвърлили, арестували и знам ли какво.