Изплаших се да не би по моя вина да е уволнен някой невинен и запитах:

— На камериерките нищо ли не им направиха?

— Не — крайно нервно отвърна той. — Но идва един комисар, разпитва ни и от два дни не се живее.

Поколебах се за миг и признах:

— Аз взех пудриерата.

Джино се облещи, цялото му лице се изкриви в грозна гримаса:

— Ти си я взела? И ми го казваш така?

— А как трябва да ти го кажа?

— Но това се нарича кражба!

— Да.

Той ме изгледа и неочаквано се разбесня, може би се боеше от последиците, които постъпката ми щеше да има, или смътно се догаждаше, че приписвам отговорността за кражбата главно на него.

— Я ми кажи… какво ти става? А, затова значи искаше да отидем в стаята на госпожата, сега разбирам… Но аз, мила моя, нямам нищо общо. Щом искаш да крадеш, правѝ го където щеш, изобщо не ме интересува, но не и в дома, където работя… Крадла! Горко ми, ако се бях оженил за тебе, щях да се оженя за крадла.

Оставих го да си излее душата, като го наблюдавах внимателно. Бях поразена, че толкова време съм го мислила за съвършен. И още как! Накрая, когато реших, че е изчерпал упреците си, казах:

— Защо се ядосваш толкова, Джино? Никой не те обвинява, че си я откраднал… Ще поговорят още няколко дни, после няма и да си спомнят… Господарката ти кой знае колко пудриери има.

— Но ти защо я открадна? — попита.

Беше ясно, че иска да чуе онова, което смътно предполагаше. Отговорих:

— Така.

— „Така“ не е отговор.

— Щом наистина искаш да знаеш — спокойно рекох, — откраднах я не защото имах желание или нужда, а защото вече мога и да крада.

— Какво искаш да кажеш? — започна той.

Не го оставих да довърши:

— Сега ходя вечер по улиците, търся си някой мъж, водя го тук и после той ми плаща… Щом правя това, мога и да крада, нали?

Джино разбра и реакцията му беше типична за него:

— И това правиш! Добре… Наистина, горко ми, ако се бях оженил за тебе!

— Не го правех преди — казах, — но откакто научих, че имаш съпруга и дете, започнах.

През цялото време той беше очаквал тази фраза и с готовност отвърна:

— Не, мила моя, недей да хвърляш сега вината върху мене. Проститутка и крадла става само жена, която иска.

— Види се, че без да знам, съм била такава — отговорих, — а ти ми даде повода да се захвана.

Моето спокойствие го убеди, че нищо няма да постигне, и той смени тактиката:

— Хм… онова, което си или което правиш, не ме засяга, но трябва да ми дадеш пудриерата. Бездруго рано или късно ще си загубя мястото. Трябва да ми я дадеш, а аз ще се престоря, че съм я намерил… Знам ли къде… В градината.

Аз отговорих:

— Защо не каза преди? Щом заради мене може да си загубиш мястото, моля, вземи я. Там, в първото чекмедже на гардероба е.

С облекчение той бързо отиде до гардероба, отвори чекмеджето, взе пудриерата и я пъхна в джоба си. После вече ме загледа с променен поглед, в който, струва ми се, се четяха някакво угризение и желание за помирение. Но по очите му личеше, че няма смелост да преодолее неловката ситуация.

Попитах:

— Колата ти долу ли е?

— Да.

— Добре, късно е и не може да останеш… Ще говорим за всичко следващия път, като се видим.

— Имаш ли нещо против мен?

— Не, нямам нищо против тебе.

— Имаш.

— Казах ти, че нямам.

Той въздъхна, наведе се над мене и аз не му попречих да ме целуне.

— Ще ми се обадиш, нали? — настоя от прага.

— Бъди спокоен.

Така Джино научи за новия живот, който водех. Но в деня, когато се срещнахме, изобщо не споменахме за пудриерата, нито за моя занаят, като че ли се касаеше за нещо нормално и безинтересно, чиято значимост е изчерпана. Джино, общо взето, се държеше като мама, само че не личеше нито за миг да е изпитал ужаса, който я бе обзел първата вечер, когато доведох Джачинти вкъщи и който и досега от време на време продължавах да откривам зад нейното доволство, даже в нездравото й пълнеене. В основата на Джиновия характер лежеше прозрачна хитрост. Мисля, че когато е разбрал какви промени са настъпили в живота ми, след като ме измами, той си е казал: „Добре, с един куршум два заека. Така хем няма повече да ме упреква в нищо, хем ще си остана неин любовник.“ Джино беше от хората, които, ако запазят всичко, което притежават, от парите, жената, та чак живота си, дори с цената на собственото достойнство, смятат, че са късметлии.

Продължих да се срещам с него, защото, както казах, независимо от всичко, той още ми харесваше, нямаше никой, който да ми харесва повече, и макар да съзнавах, че всичко между нас е свършено, не исках краят да бъде груб и неприятен. Никога не са ми се нравили резките и ненадейни скъсвания. Считам, че нещата от живота отмират сами, както са и породени — от досада, равнодушие или навик, и ми е приятно да усещам как изчезват без ничия намеса, да виждам как лека-полека отстъпват местата си на други. В последна сметка в живота промените никога не са ясни и категорични и който прибързано иска да измени нещо, рискува, точно когато най-малко е очаквал, да намери жилави и жизнеспособни старите привички, за които се е заблуждавал, че е изкоренил окончателно. Аз исках и ласките на Джиновите ръце да ме оставят безразлична, както не ме вълнуваха думите му, и се боях, че ако избързам, в някой момент от живота ми той може да се появи и да възстановя старите отношения, въпреки нежеланието си.

И една друга личност се върна по това време в моя живот — Астарита. С него всичко беше много по-просто, отколкото с Джино. Джизела тайно се виждаше с Астарита и допускам, че той правеше любов с нея само за да има повод да й говори за мене. Както и да е, тя дебнеше подходящ момент, за да ми заприказва за Астарита и когато й се стори, че е минало достатъчно време и съм се успокоила, ме подхвана отдалече — доста предпазливо ми каза, че го срещнала и той питал за мене.

— Нищо конкретно не каза — продължи тя, — но разбрах, че още е влюбен в тебе. Право да ти кажа, дожаля ми за него. Изглеждаше направо нещастен… Повтарям ти, нищо не ми каза, но аз се досетих, че има огромно желание пак да те види. В края на краищата сега…

Прекъснах я:

— Слушай, безсмислено е да продължаваш да говориш така.

— Как?

— Хм, с толкова увъртания. По-добре направо кажи, че той те праща, че иска да ме види и ти си се нагърбила да му предадеш отговора ми.

— Да предположим, че е вярно — рече тя объркана. — И тогава?

— Тогава — отговорих спокойно, — кажи му, че нямам нищо против да се срещам с него, както с другите мъже, но, разбира се, ей така, без обвързване.

Джизела остана крайно изненадана от решението ми: тя мислеше, че мразя Астарита и никога няма да се съглася да се срещна с него. Не проумя, че любовта и омразата за мен вече не съществуваха и мисля, че както винаги премълча нещо.

— Добре правиш — рече след малко замислено и лукаво, — и аз на твое място щях да направя същото. В някои случаи се налага да стоим над антипатията… Астарита наистина е влюбен, способен е дори да разтрогне брака си и да се ожени за тебе… Хитра си ти, а като си помисля, че те имах за наивница…

Джизела никога не ме беше разбирала и от опит знаех, че всякакви усилия да й отворя очите щяха да са напразни. Затова с престорено лекомислие потвърдих: „Точно така“ и я оставих, разкъсвана от завист и възхищение към мене.

Тя предаде на Астарита отговора ми и аз се срещнах с него в сладкарницата, където се запознахме с Джачинти. Както беше ми казала Джизела, той наистина все тъй бясно ме желаеше и щом ме зърна, пребледня като мъртвец, наглостта му изчезна и не отрони дума. Сигурно чувствата бяха по-силни от него и мисля, че са прави някои простички жени от народа като мама например, които, заговорят ли за любовни връзки, твърдят, че имало мъже, които били омагьосвани от любовниците си. Съвсем неволно аз го бях омаяла и доколкото можеше, се стремеше с всички сили да се освободи, но не успяваше. Веднъж завинаги го бях направила подчинен, зависим и несамостоятелен, веднъж завинаги бях го обезоръжила, сковала и поставила под своя власт. По-късно той ми обясни, че понякога се е подготвял за студената и високомерна роля, която искал да играе, дори наизустявал репликите, но щом ме видел, кръвта се оттегляла от лицето му, някаква мъка притискала гърдите му, главата му се изпразвала и устата отказвала да говори. Струвало му се, че не може да издържи погледа ми, губел си ума и изпитвал неудържимо желание да падне на колене и да ми целува краката.

Действително, той не беше като останалите мъже, имам предвид, че у него имаше нещо кошмарно. Вечерта, когато се срещнахме, след като в напрегнато и смущаващо мълчание се нахранихме в ресторанта и отидохме вкъщи, той ме помоли от игла до конец, без да пропусна някоя подробност, да му разкажа какво е станало от деня на излета във Витербо до скъсването ми с Джино.

— Защо толкова те интересува? — попитах изненадана.