— Така — отговори той, — без причина… Но на тебе какво ще ти стане? Не мисли за мене, разказвай.

— А, за мене… — вдигайки рамене, отвърнах, — но щом ще ти е приятно…

Подробно, както бе пожелал, му разказах всичко, което беше се случило след екскурзията: как се обясних с Джино, как последвах съветите на Джизела, как се срещнах с Джачинти. И аз не знам защо, премълчах само за пудриерата, навярно за да не го поставя в неудобно положение, имайки предвид професията му на полицай. Астарита ми зададе много въпроси, най-вече за срещата с Джачинти. Изглеждаше ненаситен за подробности, сякаш по-скоро искаше не да разбере нещата, а да ги види и докосне, изобщо да участва в тях. Не знам колко пъти ме прекъсна с въпросите: „И ти какво направи?“ или „А той какво направи?“. Когато свърших, ме прегърна и изфъфли:

— Аз съм виновен за всичко.

— Не — отвърнах поотегчена, — никой не е виновен.

— Аз съм виновен, аз те опропастих. Ако не бях постъпил така във Витербо, всичко щеше да е различно.

— Сега наистина грешиш — оживено отвърнах. — Ако някой е виновен, това е Джино, а ти нямаш нищо общо… Ти, драги мой, във Витербо искаше насила да ме имаш, а постигнатите по този начин неща са без значение. Ако Джино не ме беше мамил, щях да се омъжа за него, да му призная и всичко щеше да бъде наред, като че ли никога не съм те познавала.

— Не, аз съм виновен… Привидно може да е Джино, но всъщност виновникът съм аз.

По моя преценка Астарита беше изключително привлечен от идеята за вината, но не защото го гризеше съвестта, а напротив, доставяше му удоволствие да мисли, че ме е покварил и съсипал. „Доставяше удоволствие“ е твърде меко казано, по-точно го възбуждаше и навярно главно в това се коренеше страстта му към мене. Разбрах го по-късно, когато ми направи впечатление, че често при нашите срещи той настояваше подробно да му разказвам какво е ставало между мене и случайните ми любовници. По време на тези разкази вълнението, напрегнатостта и вниманието, които се четяха по лицето му, ме смущаваха и изпълваха със срам. После Астарита се хвърляше върху мене и докато ме обладаваше, унесено и страстно повтаряше оскърбителни, цинични и неприлични думи, които не желая да цитирам и които биха се видели обидни даже на най-покварената жена. Никога не можах да проумея как това странно поведение се съгласуваше с обожанието му към мене, аз смятам за невъзможно да обичаш една жена и същевременно да не я уважаваш, ала у Астарита любовта и жестокостта, изглежда, се сливаха и всяка от тях придаваше на другата от колорита и силата си. Понякога си мислех, че особената наслада, с която си въобразяваше, че съм пропаднала по негова вина, се дължи на работата му в политическата полиция, която, както разбрах, се състоеше именно в търсене на слабото място на арестуваните, в обезверяването им, за да бъдат завинаги пречупени. Той сам ми каза, не помня по какъв повод, че винаги когато успявал да накара да проговори някой от тях, изпитвал особено, почти физическо удоволствие, подобно на любовното обладаване: „Обвиняемият е като жена — обясняваше, — докато се съпротивлява, е с вдигната глава, но отстъпи ли веднъж, става парцал и можеш да го използваш когато и както искаш.“ Но допускам, че е по-вероятно удоволствието от жестокостта да му бе вродено и именно защото характерът му беше такъв, е избрал тази професия.

Астарита не беше щастлив, от всичко видяно неговото нещастие винаги ми е изглеждало най-пълното и непоправимото, защото не бе причинено от външно обстоятелство, а от собствената му неспособност или вътрешна недъгавост, които така и не си изясних. Когато не ме караше да му разказвам за професионалните си познанства, обикновено коленичеше пред мене, слагаше глава в скута ми и понякога по цял час не помръдваше. Аз трябваше само от време на време леко да го погалвам по главата, точно както правят майките с децата. Понякога той простенваше, а може би и плачеше. Никога не съм обичала Астарита, но в онези моменти изпитвах съчувствие, защото разбирах, че страда и никакъв лек не може да облекчи болката му.

Той говореше с изключителна горчивина за семейството си: за съпругата, която мразеше, за дъщерите си, които не обичаше, за родителите си, които бяха направили тежко детството му и още неопитен го бяха принудили да сключи катастрофален брак. За професията си почти не намекваше. Само веднъж с особена гримаса рече: „Из къщите има толкова полезни предмети, макар и мръсни. Аз съм кофа за смет, в която хвърлят боклуците“. Но, общо взето, впечатлението ми бе, че смяташе професията си за напълно почтена. Той имаше силно развито чувство за дълг и доколкото схванах от посещението си в министерството, а също от някои негови приказки, беше образец на усърден, потаен, проницателен, неподкупен и суров служител. Макар че работеше в политическата полиция, открито си признаваше, че нищо не разбира от политика: „Аз съм едно от колелцата на механизма — подхвърли един път, — нареждат ми и изпълнявам!“

Астарита желаеше да се срещаме всяка вечер, но освен че бях решила да не се обвързвам с никого, имаше и друго — с тягостната си сериозност и странности той ме отегчаваше и ме поставяше в неудобно положение; и въпреки че го съжалявах, не можех да сдържа искрената си въздишка на облекчение винаги когато се разделяхме. Заради това се стремях да го виждам рядко, не повече от веднъж в седмицата. Естествено, тези непълноценни отношения допринесоха да се съхрани ненаситна и силна страстта му към мене; навярно, ако бях приела да живея с него, както непрестанно ми предлагаше, той постепенно щеше да свикне с присъствието ми и накрая щеше да ме види такава, каквато в действителност бях — бедно момиче като толкова други. Астарита ми даде номера на телефона, който стоеше на бюрото му в министерството. Номерът беше секретен, знаеха го само началникът на полицията, шефът на правителството, министърът и няколко други важни личности. Когато телефонирах, веднага отговаряше, но щом разбереше, че съм аз, ясният му и спокоен допреди секунда глас заглъхваше и започваше да заеква. Наистина ми беше покорен и подчинен като роб. Помня, че веднъж малко разсеяно го погалих по лицето, без да ме е молил. Той веднага сграбчи ръката ми и я целуна с жар. По-късно няколко пъти ме е молил спонтанно да повторя милувката, ала на чувствата не се заповядва.

Често, както казах, нямах желание да изляза на улицата да търся мъже и оставах вкъщи. Не ми се стоеше с мама, защото, макар между нас да имаше нещо подобно на споразумение за мълчание по въпроса за моя занаят, накрая разговорът — неловък и двусмислен, все се завърташе около него, пък аз предпочитах да не разговарям така, а направо, без заобикалки. Затварях се в стаята си, предупреждавах мама да не ме безпокои и се опъвах на леглото. Спалнята ми гледаше към двора и през затворения прозорец отвън не се чуваше почти никакъв шум. Подремвах малко, после обикалях стаята, вършейки някоя дребна работа — пренареждах предметите или бършех праха по мебелите. Така залисана, мислите ми оставаха насаме със себе си. Размишлявах все по-задълбочено, накрая преставах, стигнала до извода, че се погубвам, живеейки в лутане.

В часовете на усамотяване винаги настъпваше момент, в който ме обхващаше силно смущение и ми се струваше, че внезапно, със смразяваща проницателност, пълно и от всички страни виждам себе си и живота си. Нещата, които правех, се раздвояваха, губеха смисъла си и просто се свеждаха до абсурдни и неразбираеми привидения. Казвах си: „Често водя тук някой мъж, който, без да ме познава, ме е чакал в нощта, преплели тела, се борим в леглото като неприятели, после той ми дава напечатана цветна хартийка и на следващия ден аз я разменям за храна, дрехи и други подобни неща“. Но тези уточнения бяха само първата крачка по пътя към още по-голямото объркване. Те ми служеха, за да освободя душата си от вечно дебнещата я присъда заради начина, по който си изкарвах хляба, а същевременно ми представяха самия занаят като простичка система от действия, напълно съответстваща на обикновените занаяти. Сетне далечен градски шум или изпукването на мебел в моята стая придаваха неразбираем и почти абсурден смисъл на моето присъствие. Казвах си: „Аз съм тук, но бих могла да бъда и другаде… бих могла да се родя преди или след хиляда години, да бъда негърка, русокоса, старица или дете…“

Мислех си, че съм излязла от безкраен мрак, но скоро ще вляза в друга необятна тъмнина и краткият ми преход ще бъде съпътстван само от празни и случайни действия. И тогава разбирах, че това, което ме потискаше, не се дължеше на нещата, които вършех, а на голия факт, че съществувам, нито лошо, нито добре, а само болезнено и безсмислено.

Това объркване ме караше да настръхвам от страх, разтрепервах се силно, усещах как косите ми се изправят и ми се струваше, че внезапно стените на къщата, градът, дори светът изчезват и аз се озовавам без опора в празно, черно и безгранично пространство и при това блуждая в него точно със собствените си дрехи, спомени, име и занаят. Едно момиче, наречено Адриана, висящо в нищото. Струваше ми се, че нищото е тържествено, ужасно и непонятно, но най-потискащото бе, че си представях себе си сред него, и то именно с поведението и външността, с които вечер се появявах в сладкарницата, където ме чакаше Джизела. Не ме утешаваше мисълта, че другите се движат и постъпват също тъй несериозно и неуместно сред окръжаващата ни празнота. Само се изненадвах, че не го забелязват, не споделят наблюденията си, изобщо рядко говорят за това, както става, когато много хора едновременно открият някакъв факт.

В такива моменти ми се дощяваше да падна на колене и да се моля, може би по-скоро заради навиците, останали от детството, отколкото напълно съзнателно. Не се молех с думите от традиционните молитви, които поради душевния ми смут ми се виждаха твърде дълги. Хвърлях се на колене тъй стремително, че понякога краката с дни ме боляха, и кратко, високо и отчаяно повтарях: „Исусе, имай милост към мене!“ Не беше същинска молитва, а почти магическа формула, с която целях да разсея ужаса си и да се върна в познатата действителност. След като неудържимо бях викала колкото ми глас държеше, задълго се унасях, скрила лице в ръцете си. Накрая усещах, че вече не мисля за нищо, отегчавам се, въобще съм си предишната Адриана и се намирам в стаята си; докосвах тялото си едва ли не невярваща, че отново е реално и непокътнато, изправях се и тръгвах към леглото. Чувствах се крайно изтощена и изтръпнала, сякаш бях се търкаляла по каменлив сипей, и мигновено заспивах.