Алберто Моравиа - Римлянката

С Джизела вече станахме по-скоро съдружнички, отколкото приятелки. Вярно, не се разбирахме по въпроса кои места да посещаваме — тя харесваше повече ресторантите и луксозните заведения, а аз — по-евтините кафенета или направо улицата, и поради разликата във вкусовете решихме да се споразумеем така: подред взаимно да се придружаваме на предпочитаните от всяка места. Веднъж, след като безрезултатно бяхме вечеряли в ресторант и се прибирахме вкъщи, забелязах, че една кола ни следва. Предупредих Джизела, защото можехме да рискуваме и да ги оставим да ни заговорят. Същата вечер тя беше в отвратително настроение — наложи се напразно да плати вечерята си, а от известно време бе доста притеснена материално. Отговори ми грубо: „Върви ти, колкото до мене… аз отивам да спя“. Междувременно, доближила тротоара, колата бавно се движеше край нас. Джизела вървеше от вътрешната страна, а аз — откъм улицата. Хвърлих бегъл поглед и видях, че вътре има двама мъже. Тихо попитах Джизела:

— Как да постъпим? Ако не дойдеш, аз се отказвам.

Много ядосана, тя на свой ред косо погледна към колата и изглежда се поколеба. После рече:

— Няма да дойда. Върви ти… Какво, страхуваш ли се?

— Не, но без тебе няма да ида.

Тя поклати глава, хвърли още един поглед към следващия ни на крачка автомобил, после сякаш изведнъж се примири и отвърна:

— Добре… Обаче се преструвай, че нищо не забелязваш, ще протакаме… Тук, на булеварда, не ми е приятно.

Изминахме още петдесетина метра, следвани от колата, после Джизела свърна зад ъгъла и поехме по тесния тротоар на някаква тъмна и неудобна пресечка край стара стена, облепена с афиши. Чухме колата също да завива по уличката и след това големите й фарове ни обляха със сноп бяла светлина. Спряхме се до влажната стена с избелели и изпокъсани афиши, сякаш светлината бе ни разсъблякла и приковала там. Ядосана, Джизела тихо ми каза:

— Що за обноски са това? Не ни ли огледаха достатъчно на булеварда?… Още малко и си отивам вкъщи.

— Не, недей — бързо я помолих. Сама не знам защо, имах огромно желание да се запозная с мъжете в колата. — Какво ти пука? Всички правят така.

Тя вдигна рамене, в същото време светлината на фаровете описа кръг, изгасна и колата спря пред нас до тротоара. Шофьорът подаде навън приятната си руса глава и със звънлив глас рече: „Добър вечер!“

— Добър вечер — сдържано отвърна Джизела.

— Къде сте тръгнали така самички? — продължи той. — Може ли да ви правим компания?

Независимо от ироничния му тон на човек, уверен в духовитостта си, фразите бяха традиционни, стотици пъти ги бях чувала. Все тъй сдържано, Джизела отговори:

— Зависи.

И тя винаги говореше едно и също.

— Е, хайде — настоя мъжът от колата, — от какво зависи?

— Колко смятате да ни дадете? — попита Джизела, като се доближи до колата и опря ръка на вратата й.

— Колко искате?

Джизела каза сумата.

— Скъпи сте — изстреля онзи. — Наистина сте скъпи.

Но изглеждаше склонен да приеме. Приятелят му, чието лице не виждах, се наведе и му прошепна нещо на ухото, но русият вдигна рамене, обърна се към нас и добави:

— Добре… Качвайте се.

Приятелят му слезе, седна отзад, отвори вратата откъм моята страна и мълчаливо ме покани да се кача. Джизела седна до русия. Той се обърна към нея и попита:

— Сега къде отиваме?

— У Адриана — отвърна тя и каза адреса.

— Чудесно! — възкликна русият. — Отиваме у Адриана!

Обикновено, когато се озовавах с непознати мъже било в кола, било другаде, мълчах и стоях неподвижно, изчаквайки ги те да предприемат нещо или да заговорят. От опит знаех, че са нетърпеливи да вземат инициативата и нямат нужда от никакво окуражаване. И тази вечер нито говорех, нито помръдвах, докато колата се движеше по улиците на града. От съседа ми, който според разположението на местата в колата се очертаваше като мой любовник за същата нощ, виждах само дългите слаби и бели ръце, поставени на коленете. Той също не разговаряше, не мърдаше и главата му бе назад в мрака. Помислих, че е плах, и внезапно изпитах симпатия към него: била съм неуверена и всяка боязливост ме вълнуваше, защото ми напомняше какво съм представлявала, преди да се запозная с Джино. Джизела обаче приказваше. Беше й приятно, докато има възможност, да разговаря с любезно безразличие точно като дама в компанията на мъже, които я уважават. В един момент я чух да пита:

— Ваша ли е колата?

— Да — отвърна компаньонът й. — Още не съм я заложил. Харесва ли ти?

— Много е удобна — лекомислено рече тя, — но предпочитам ланча. Те са по-бързи и возят по-меко. Моят годеник има ланча.

Беше вярно, Рикардо имаше ланча. Само че той никога не е бил годеник на Джизела и от доста време двамата вече не се срещаха. Русият почна да се смее и каза:

— Твоят годеник сигурно има ланча на две колелета.

Джизела беше докачлива и от най-малката подигравка се обиждаше. С възмутен тон тя попита:

— Я кажете за какви ни вземате?

— Не знам… Вие ми кажете какви сте — отговори русият. — Не бих желал да правя погрешни стъпки.

Друга фиксидея на Джизела беше да се представя пред случайните си любовници за нещо, което не е: балерина, машинописка, възпитана госпожица, без да си дава сметка, че тези й претенции изобщо не се съгласуваха с факта, че с лекота позволява да бъде спряна и заговорена и моментално поставя въпроса за парите.

— Ние сме балерини от групата на Качини — важно рече тя. — Не сме свикнали да приемаме поканите на първите срещнати… Тази вечер се разхождахме, защото трупата ни още не е свикана… Аз дори не исках да приема… но приятелката ми настоя, твърдейки, че имате вид на изискани хора… Ако годеникът ми научи, тежко ми!

Русият пак се засмя:

— Ние наистина сме много изискани, а вие сте две проститутки от улицата. Какво лошо има?

За първи път съседът ми се обади и спокойно каза:

— Престани, Джанкарло!

В края на краищата беше истина, но ми ставаше неприятно, когато чувах да ме наричат така и особено заради злобната преднамереност, която прозираше в думата, ала нищо не казах. Джизела възрази:

— Първо на първо, не е вярно… и второ, вие сте простак.

Русият замълча, но веднага намали скоростта и спря колата до тротоара. Бяхме на малка, пуста, слабо осветена улица с два реда къщи отстрани. Русият се обърна към Джизела:

— Ами ако те изхвърля от колата?

— Опитайте — отговори Джизела и се дръпна назад. Беше много войнствена и не се страхуваше от никого.

Тогава моят съсед се наведе към предната седалка и видях лицето му. Беше с нежна мургава кожа, разрошени коси над високото чело, с големи, тъмни и бляскави очи, остър нос, извити устни и грозна хлътнала брада. Бе много слаб, адамовата ябълка на врата му бе силно изпъкнала. Категорично, но струва ми се, без раздразнение и сякаш равнодушно, като страничен човек, който доброволно се застъпва за нещо, което не го засяга и вълнува, той каза на русия: „Ще престанеш ли, или не?“ Гласът му не беше много силен и плътен, навярно лесно преминаваше във фалцет.

— Ти какво общо имаш? — попита другият, като се обърна. Тонът му обаче беше особен, като че ли вече се разкайваше за проявената грубост и намесата на приятеля му не го дразнеше.

Мъжът до мене продължи:

— Що за държание? Дявол да го вземе!… Поканихме ги, довериха се и тръгнаха с нас, а ние ги нагрубяваме. — Той се обърна към Джизела и с властна вежливост добави: — Не му обръщайте внимание, госпожице, вероятно е пийнал повече… Уверявам ви, че не искаше да ви обиди.

Русият като че не бе съгласен, но другият го възпря, като хвана ръката му и решително настоя:

— Казах, пил си и не си възнамерявал да я обиждаш… А сега да тръгваме.

— Не съм дошла, за да ме нагрубяват — с несигурен глас започна Джизела. И тя изглеждаше благодарна на мургавия за намесата му.

Той незабавно потвърди:

— Разбира се, никой от нас не иска да бъде нагрубяван… Разбира се.