Русият ги зяпаше глупаво. Имаше червеникаво лице с неравномерни подутини като от натъртване, кръгли синкави очи и голяма червена лакома и отпусната уста. Той изгледа последователно приятеля си, който любезно потупваше Джизела по рамото, сетне нея и внезапно избухна в смях:

— Честна дума, нищо не разбирам! — възкликна. — Къде сме? Защо се караме? Дори не помня как започна… Вместо да се веселим, се караме! Честна дума, полудели сме… — Той се смееше от сърце и през смях се обърна към Джизела: — Хайде, хубавице, не ме гледай злобно… всъщност ние сме създадени един за друг.

Тя опита да се усмихне и отвърна:

— Всъщност и на мене ми изглеждаше така…

Смеейки се колкото му глас държи, русият звънливо продължи:

— Аз имам най-добрия характер на света, нали Джакомо? Аз съм добродушен човек, трябва само да знаеш как да ме подхванеш, това е всичко. А сега ще ме целунеш ли? — той се наведе и обви с ръка кръста на Джизела.

Тя поотдръпна лице и рече: „Почакай“. Извади носна кърпичка от чантата, изтри червилото от устните си, после разкаяна го целуна шумно. Докато го целуваше, русият смешно размахваше ръце, преструваше се, че се задушава, и се олюляваше. Бързо се отдръпнаха един от друг и с припрени движения той запали колата:

— На добър час! Кълна се, че отсега нататък повече няма да ви дам повод да се оплачете от мене. Ще бъда много сериозен, много фин, много изтънчен. Упълномощавам ви да ме ударите по главата, ако не се държа добре.

Колата потегли.

През останалата част от пътуването той продължаваше да говори, като се смееше високо, жестикулираше и дори понякога ни излагаше на опасност, пускайки волана. След кратката си намеса моят компаньон отново се скри в сянката и млъкна. Изпитвах силна симпатия и остро любопитство към него и сега, след толкова време, разбирам, че в онзи миг съм се влюбила в Джакомо или поне съм започнала да му приписвам всичко, което обичах и което винаги ми е липсвало. В края на краищата любовта изисква цялостност, тя не е просто задоволяване на сетивата, освен това аз все още търсех съвършенството, което по едно време ми се струваше, че съм открила у Джино. Може би за първи път в живота си, не само откакто бях захванала занаята, срещах такъв мъж, имам предвид с такива обноски и тон. Вярно е, че в известен смисъл дебелият художник, при когото бях започнала да позирам, приличаше на него, ала той бе по-въздържан и самоуверен, но всъщност, стига да бе пожелал, щях да се влюбя в него. Макар и по различен начин, тонът и държанието на моя компаньон пробудиха в душата ми същите чувства, които бях изпитала при първото си посещение в дома на господарите на Джино. Както тогава редът, луксът и чистотата особено ми харесаха и си помислих, че си заслужава да живееш единствено ако имаш подобна къща, така и сега неговият глас, вежливост, разумни действия и онова, което те предполагаха, ми вдъхнаха някаква увереност и страстно влечение. Същевременно изпитвах силно чувствено желание незабавно да бъда погалена от ръцете му и целуната от устните му и съзнавах, че неизвестно кога у мене се е създала една пламенна и неописуема смесица от някогашните стремежи и настоящата наслада, която е присъща на любовта и безпогрешно разкрива зараждането й. Много се страхувах да не би той да не забележи чувствата ми и да ми се изплъзне. Водена от страха, протегнах ръка към него и се опитах да го накарам да я стисне. Под пръстите ми, които несръчно опитваха да се промушат и преплетат с неговите, ръцете му останаха неподвижни. Смутих се, не исках да си отдръпна ръката, но в същото време, несрещнала взаимност, съзнавах, че трябва да го сторя. После колата, рязко завивайки край ъгъла на някаква улица, ни подхвърли един към друг, аз се престорих, че губя равновесие и отпуснах глава на коленете му. Той се сепна, но не се отмести. С удоволствие усещах как колата се движи, затворих очи и както правят кучетата, проврях лицето си в дланите му, раздалечих ги, целунах ги и се помъчих да ги плъзна по лицето си като сърдечна и спонтанна ласка, за която жадувах. Съзнавах, че съм си изгубила ума и се чудех как е възможно няколко учтиви думи толкова силно да ме развълнуват. Той не откликна на унизително изпросената милувка и след малко си отдръпна ръцете. Почти веднага колата спря.

Русият изскочи навън и с палячовско кавалерство помогна на Джизела да излезе. Ние също слязохме, аз отключих вратата и влязохме във входа. По стълбището русият и Джизела вървяха пред нас. Той беше нисък и набит, но не дебел, дрехите сякаш щяха да се пръснат по гърба му. Джизела беше по-висока от него. По средата на стълбата той изостана с едно стъпало, хвана полата на Джизела, вдигна я и оголи белите й бедра, пристегнати с колана, и част от слабия й малък задник.

— Завесата се вдига! — извика и избухна в смях.

Джизела се въздържа и само рязко си дръпна полата надолу. Помислих си, че тази простащина сигурно не се е понравила на моя компаньон, и ми се прииска да разбере, че и на мен не ми е приятна.

— Вашият приятел е доста весел — подхвърлих.

— Да — лаконично отговори той.

— Изглежда, работите му вървят добре.

Влязохме на пръсти вкъщи и аз ги заведох право в моята стая. Затворих вратата, за миг четиримата останахме прави и тъй като помещението не бе голямо, изглеждахме много повече. Русият първи излезе от неловкото положение и като седна на леглото, почна да се съблича, сякаш бе сам. Докато си сваляше дрехите, се смееше и непринудено бъбреше. Говореше за хотелски стаи и за неотдавнашната си авантюра:

— Казва ми: аз съм порядъчна госпожа и не искам да отида в хотела… Отвръщам й: хотелите са пълни с порядъчни госпожи. Тя: но аз не искам да си съобщавам името. А аз: ще минеш за моя съпруга, една повече или по-малко… Хайде да вървим в хотела. Представям я като моя съпруга, качваме се в стаята, но… когато стигаме до същественото, тя започва да прави куп истории — била се разкаяла, вече не искала, наистина била порядъчна жена… Тогава изгубвам търпение и се опитвам да си послужа със сила, а никога не съм го правил, тя отваря прозореца и заплашва, че ще се хвърли долу… Добре, казвам, разбрах, аз съм виновен, че те доведох. Сяда на леглото и започва да хленчи. Разказва дълга, изключително тъжна и вълнуваща история — да ти се скъса сърцето, но ако трябва да ви я предам, не бих могъл, защото съм я забравил. Знам само, че накрая се чувствах толкова добър, че едва не паднах на колене пред нея, извиних й се, че съм я взел за такава, каквато не е. „Разбрахме се — казвам, — няма да правим нищо, тоест ще си легнем отделно и всеки ще си спи сам…“ Речено-сторено, аз заспивам веднага, но в полунощ се събуждам и поглеждам към нейното легло — изчезнала е. Тогава поглеждам към дрехите си, виждам, че са разхвърляни, пребърквам ги — портфейлът ми е изчезнал… Една порядъчна госпожа.

Той избухна в смях, веселостта му наистина бе тъй неудържима и заразителна, че накара Джизела да се разсмее, а мене да се усмихна. Беше си свалил костюма, ризата, чорапите и обувките и бе останал по дълго вълнено гълъбовосиво трико, с което приличаше на въжеиграч или балетист от операта. Такива долни дрехи носеха обикновено възрастните мъже, а у него то засилваше комичния вид: в онзи миг забравих за грозотата му и почти ми стана симпатичен, защото веселите хора винаги са ми харесвали, пък и самата аз съм по-предразположена към веселието, отколкото към тъгата. После започна да обикаля стаята, като ни разсмиваше и се шегуваше: дребен, неуморим, горд с трикото си като с униформа. Ненадейно от шкафа в ъгъла скочи на леглото, падна върху Джизела, която от изненада изпищя, а той я събори по гръб, сякаш за да я целуне. Изведнъж, както стоеше на четири крака над нея, русият комично вдигна зачервеното си и възбудено лице, обърна се към нас и попита:

— А вие какво чакате?

Погледнах към моя компаньон:

— Искаш ли да се съблека?

Той все тъй стоеше с вдигната яка на палтото и потрепвайки, отговори:

— Не, не… След тях.

— Искаш ли да отидем оттатък?

— Да.

— Направете един кръг с колата! — викна русият, стоейки все тъй надвесен над Джизела. — Ключовете останаха там.

Приятелят му се престори, че не е чул предложението, и излезе от спалнята.

Минахме в коридора, дадох знак на младежа да почака и влязох в голямата стая. Мама седеше до масата и редеше карти за пасианс. Веднага щом ме видя, без дори да изчака да заговоря, тя стана и излезе откъм страната на кухнята. Показах се на прага и го поканих да влезе.

Затворих вратата и седнах на дивана в ъгъла до прозореца. Искаше ми се той да седне до мене, да ме погали, с другите мъже винаги ставаше така. Вместо това, с ръце в джобовете, се заразхожда из стаята, като обикаляше масата. Помислих, че е недоволен, задето чака, и казах:

— Съжалявам, разполагам само с една спалня.

Засегнат, той се спря, но въпреки това вежливо попита:

— Нима съм казал, че искам стая?

— Не, но мислех…

Направи още няколко крачки, повече не можех да се въздържам и посочвайки дивана, попитах:

— Защо не седнеш тук, до мене?

Погледна ме, после сякаш се реши да дойде, седна и попита:

— Как се казваш?

— Адриана.

— Аз се казвам Джакомо — представи се той и взе ръката ми.

Обноските му бяха необичайни и отново си помислих, че е плах. Подадох му ръка и за да го окуража, се усмихнах. После продължи: