— За нищо… чувствам се добре, не се безпокой за мене — и на върха на щастието си, бързо го целунах по устните.
Когато стигнахме пред входа на блока, колата я нямаше там.
— Джанкарло си е отишъл — недоволно рече Джакомо. — Кой знае колко ще трябва да вървя, за да се прибера вкъщи.
Не се засегнах от нелюбезния му тон, защото вече не бях в състояние да се обидя от нищо. Както става, когато човек е влюбен, виждах недостатъците на Джакомо в особена светлина, която ги правеше симпатични. Вдигнах рамене:
— Има нощни трамваи, пък и ако искаш, можеш да останеш да преспиш при мене.
— Не, не — бързо отговори той.
Влязохме в блока и се качихме по стълбите. Щом се озовахме във вестибюла, избутах Джакомо в спалнята и за секунда надникнах в голямата стая. Беше тъмно, само край прозореца един лъч от уличния фенер осветяваше шевната машина и стола. Мама сигурно си беше легнала и кой знае дали бе видяла Джанкарло и Джизела. Затворих вратата и отидох в спалнята. Заварих го да се движи неспокойно между леглото и шкафа.
— Слушай — започна той, — най-добре ще бъде да си тръгна.
Престорих се, че не чувам, съблякох си палтото и го окачих на закачалката. Бях в приповдигнато настроение, хрумна ми с гордостта на собственик да попитам:
— Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?
Той я огледа и направи гримаса, която не съумях да разтълкувам. Улових го за ръката, накарах го да седне на леглото и казах:
— Сега ме остави да действам.
Яката на палтото му все още бе вдигната, седеше с ръце в джобовете и ме гледаше. Най-напред му съблякох палтото, като ловко го издърпах, после свалих сакото и сложих дрехите на закачалката. Спокойно развързах възела на вратовръзката му, махнах я едновременно с ризата и ги поставих върху един стол. Коленичих, взех краката му в скута си, както правят обущарите, събух обувките и чорапите и му целунах краката. Последователно и без припряност извършвах всичко, но постепенно и докато го разсъбличах, у мене се засилваше чувството на смирение и обожание. Навярно то не се различаваше от чувството, което някога ме караше да се хвърлям на пода в църквата, ала за първи път го изпитвах към мъж и бях щастлива, защото съзнавах, че е истинска любов, далече от чувствеността и порока. Съблякох Джакомо гол. После станах, отидох зад леглото и се съблякох набързо, дрехите се свличаха на земята и аз ги тъпчех. Джакомо зиморничаво седеше в края на леглото и гледаше в пода. Весела и нехаеща за настроението му, застанах зад него, хванах го, нежно го съборих по гръб и той отпусна глава на възглавницата. Тялото му беше дълго, слабо и бяло; подобно на лицата и телата имат израз, неговият беше младежки и благороднически. Легнах до Джакомо и в сравнение със слабостта, крехкостта, студенината и белотата на неговото тяло моето ми се стори много горещо, мургаво, закръглено и силно. Неудържимо се притиснах, опрях корем в бедрата му, протегнах ръце към гърдите му, сгуших лицето си до неговото и прилепих устни на ухото му. Имах чувството, че не толкова искам да го любя, колкото да го покрия с тялото си като с топла завивка и да му предам моята жар. Той лежеше по гръб с леко повдигната глава и отворени очи, сякаш искаше да види всичко, което правех. Неговият изучаващ поглед бръснеше гърба ми и ме притесняваше, но в плен на първоначалния си порив, известно време не обръщах внимание. Измърморих:
— Сега не се ли чувстваш по-добре?
— Да — отговори с неутрален и далечен тон.
— Почакай — казах.
Мигът, в който с подновена разпаленост се готвех да го прегърна, наново усетих неговия неподвижен и студен поглед, забит в гърба ми като ледено желязно острие, и неочаквано се смутих и засрамих. Моят плам угасна, бавно се отдръпнах и се отпуснах по гръб до Джакомо. Бях направила огромно усилие, влагайки наивно в него цялата си страст и отчаяние. Внезапно се разплаках заради егоистичната страна на моите старания и за да скрия сълзите, закрих лице с ръце. Помислих си, че съм сгрешила, че не мога да обичам и да бъда обичана, че той ме съди безпристрастно и ме вижда такава, каквато съм действително. За да не ме гризе съвестта, бях създала нещо подобно на мъгла около себе си и бях свикнала да живея в нея. С погледите си обаче Джакомо я разсея и постави огледалото пред очите ми. Видях се такава, каквато наистина съм, по-точно, каквато несъмнено бях за него, защото, както споменах, въобще не се замислях за себе си, даже се съмнявах, че съществувам. Накрая промълвих:
— Върви си.
— Защо? — той се подпря на лакът и недоумяващ ме погледна. — Какво има?
— По-добре е да си вървиш — отговорих спокойно, без да свалям ръка от лицето си. — Не мисли, че съм настроена против тебе, но е ясно, че не изпитваш нищо, а при това положение… — не довърших и разтърсих глава.
Не отвърна нищо, но усетих, че се размърда, стана и започна да се облича. Заболя ме силно, сякаш се бях пробола дълбоко и някой въртеше остро желязо в най-болезненото място на раната ми. Страдах, че го чувам как се облича, страдах от мисълта, че след минута ще си иде завинаги и никога няма да го срещна, мъчеше ме и самото страдание.
Той се приготви бавно, може би очакваше да го повикам. Помня мимолетната си надежда да го задържа, като възбудя желанието му. Бях се завила и лежах по гръб. С тъжно и отчаяно кокетство отметнах с крак завивката и тя се свлече от тялото ми. Никога не се бях предлагала по такъв начин и за миг, докато бях гола, разкрачена и с ръка на очите, едва ли не осезателно почувствах неговите ръце на раменете ми и дъха му на устните ми. Но почти в същото време чух, че вратата се затвори.
Не помръднах. Измъчена се унесох в дрямка, после заспах. Късно през нощта се събудих и ясно осъзнах, че съм сама. По време на първия сън горчивината на раздялата необяснимо защо ми беше оставила усещането за присъствието на Джакомо. Не помня как съм заспала повторно.
Втора глава
На следния ден, за своя изненада, бях отпаднала, меланхолична и бездейна, сякаш цял месец съм боледувала. Имам жизнерадостен характер и веселостта ми, дължаща се на здравето и силното тяло, винаги е надделявала над всякакви неприятности; ядосвала съм се понякога, но въпреки това жизнерадостта е побеждавала дори когато обстоятелствата са били неблагоприятни. Всеки ден например, веднага щом се събудех, изпитвах желание да запея или да кажа нещо шеговито на мама. Но тази сутрин нямаше и помен от спонтанната ми радост, бях мрачна, огорчена, изгубила присъщата си охота за дванайсетте часа живот, които денят предлагаше. На мама, която моментално забеляза необичайното ми настроение, обясних, че съм спала лошо.
Не я излъгах, просто посочих за причина една от многото последици на дълбокото оскърбление, което Джакомо бе нанесъл на душата ми. Както е известно, отдавна ми беше безразлично какво представлявам и не намирах никакво основание да се променям. Но се надявах да бъда обичана и да обичам, не се съмнявах, че отказът на Джакомо, независимо от сложните съображения, които изтъкна, се дължеше най-вече на моя занаят, и затова той изведнъж ми стана омразен и непоносим.
Самолюбието е интересно животно, което може да спи и под най-жестоките удари, но се събужда смъртно ранено от обикновена драскотина. Най-много ме нараняваше и изпълваше с горчивина и срам споменът за една фраза, която бях изрекла предишната вечер, докато слагах палтото си на закачалката. Бях попитала Джакомо: „Как ти се вижда стаята? Наистина е удобна, нали?“
Помня, че не ми отговори, а огледа обстановката с гримаса, която не разтълкувах веднага. Безспорно си беше рекъл: „Стая на уличница.“ Като премислях думите си, най ме гнетеше фактът, че съм ги изрекла с глупаво самодоволство. А трябваше да преценя, че на подчертано светски и чувствителен човек като него моята стая безусловно е приличала на отвратителен бордей, двойно по-отблъскваща заради простите мебели и предназначението й.
Искаше ми се никога да не съм изговаряла злощастната фраза, но вече я бях изтървала и нямаше как да я върна обратно. Тя ми изглеждаше като затвор, от който по никакъв повод не можех да изляза. Аз самата бях като нея и бях станала такава по собствена воля. Да не си я спомням или да се залъгвам, че никога не съм я изричала, беше равносилно да забравя себе си или да се заблуждавам, че не съществувам.
Тези мисли, подобно на бавнодействаща отрова, която постепенно следва коварния си път, ме убиваха. По правило сутрин, колкото и да удължавах безделието си, винаги идваше момент, в който постелята ме отвращаваше и тялото ми, като че задвижено от собствена енергия се разбунтуваше и скачаше от леглото. Но в онзи ден стана обратното: измина сутринта, дойде време за обед, аз всячески се подканях да стана, ала така и не помръдвах. Имах чувството, че съм завързана, обездвижена, безсилна, изтръпнала и вцепенена, сякаш някакъв огромен товар ме смазваше. Струваше ми се, че приличам на една от онези лодки с прогнили дъна, пълни с черна зловонна вода, из блатистите заливчета, в които, качи ли се човек, изгнилите дъски мигновено хлътват и лодката, навярно от години стояла така, потъва за секунда. Не знам колко време лежах с издърпан до носа чаршаф. Чух камбаните да бият на обед, после удари един, два, три, четири. Бях заключила вратата и от време на време мама, разтревожена идваше и почукваше. Отговарях й, че скоро ще стана, и да ме остави на мира.
Когато слънцето започна да се скрива, се посъвзех, с усилие, което ми се видя нечовешко, отметнах завивката и станах. С погнуса усещах крайниците си инертни, противно натежали, изправих се, едва ходех и по-скоро влачеща се от единия край на стаята до другия, се облякох. Не мислех за нищо, но с тялото си чувствах, че поне днес нямам никакво желание да хващам любовници. Облякох се и отидох при мама. Казах й, че ще прекараме вечерта заедно. Ще се поразходим из централните градски улици, сетне ще пийнем в някое кафене.
"Римлянката" отзывы
Отзывы читателей о книге "Римлянката". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Римлянката" друзьям в соцсетях.