Радостта на мама, която не беше свикнала с подобни покани, кой знае защо, ме ядоса. Отново се загледах без симпатия в отпуснатите й месести бузи, в малките й очи, пълни с неискрен и несигурен блясък. Обзе ме желание да й кажа нещо грубо, което да й развали настроението, но седнах до масата в полутъмната стая и зачаках да се приготви. Бялата светлина на уличния фенер, проникваща през стъклата без перденца, осветяваше шевната машина и се разпръскваше по отсрещната стена. Сведох поглед към масата и в полумрака съгледах яркооцветените фигури на картите, оставени в редица за пасианса, с който мама залъгваше скуката си през дългите вечери. Внезапно изпитах странно чувство — стори ми се, че не тя, а аз съм майката, истинска, от плът и кръв, и в момента чакам дъщеря си Адриана, която е оттатък в спалнята, да отпрати случайния си любовник. Вероятно тези мисли идваха от това, че седях на маминия стол, пред нейната маса и карти. Понякога обстановката внушава подобни неща: ако човек, например отива на посещение в затвора му се струва, че изпитва същата безнадеждност, отчаяние и чувство за изоставеност като затворника, който от години чезне там. Ала стаята не беше затвор и мама не страдаше толкова много. Тя просто си живееше както винаги. Преди малко бях настроена враждебно към нея и сигурно именно смисълът на маминия живот бе причина за своеобразното ми превъплъщение. Понякога хората, за да оправдаят своя осъдителна постъпка, казват: „Постави се на мое място“. Е, добре, в онзи миг аз дотолкова се бях поставила на нейно място, та си представих, че самата аз съм мама.

Съзнателно се превъплътих — нещо, което с нея не бе ставало, в противен случай щеше да се съпротивлява по някакъв начин. Внезапно си втълпих, че съм повехнала, набръчкана, отпаднала и разбрах какво представлява старостта, която не само физически променя човека, но променя и характера му — прави го слаб и ограничен. Как изглеждаше мама? Няколко пъти я бях виждала, докато се събличаше и без да се замислям, бях наблюдавала нейните увиснали, изсъхнали тъмни гърди, жълтия смъкнат корем. Гърдите, които ми бяха давали мляко, и коремът, от който бях излязла, сякаш станаха мои и можех да ги докосна: въобразих си, че изпитвам същото огорчение и безсилна мъка, които видът на тъй промененото тяло сигурно й причиняваше. Красотата и младостта правят поносим и дори радостен живота. Но когато вече ги няма? Потръпнах от страх и бързо пробуждайки се от кошмара, се зарадвах, че в действителност съм хубавата и млада Адриана, че нямам никаква прилика с мама, която нито беше млада и красива, нито някога щеше да стане.

Същевременно като засякъл механизъм, който постепенно се задвижва, в ума ми бавно запъплиха мислите, които вероятно я спохождаха, докато сама в стаята ме чакаше да се появя. Естествено, не ми беше трудно да си представя какво си мисли човек като мама при подобни обстоятелства. За повечето хора подобно вживяване е плод на тяхното неодобрение и презрение към някого и всъщност те не толкова вникват в душата му, а по-скоро стоварват неприязънта си върху една марионетка, която за удобство са си създали. Аз обаче обичах мама, от обич се поставях на нейно място и знаех, че размишленията й не са користни, тревожни или срамни, нито пък имат връзка с онова, което бях и вършех. Съзнавах, че те са случайни и незначителни, понятно за личност като нея — стара, бедна и невежа жена, която цял живот така и не можа два дни поред да вярва или да се замисли за нещо, без да почувства необходимостта най-категорично да се откаже от него. Големите мисли и големите чувства, пък били те тъжни и неприятни, се нуждаят от време и закрила, подобно на нежни растения, които изискват дълъг период, за да пуснат корени и да укрепнат. Мама не бе успяла да развие в ума и сърцето си друго освен мимолетните треволяци на разсъжденията за всекидневните дреболии и грижи.

Докато се отдавах на някого за пари в спалнята си, в голямата стая пред своя пасианс тя все премисляше глупостите, за които от детството, та до сега живееше: редно ли е цените на хранителните продукти да са такива, махленските клюки, домакинските задължения, страха от болести, предстоящата работа и тям подобни. В най-добрия случай понякога навярно се заслушваше в биенето на камбаните на близката църква и между другото си казваше: „Този път Адриана се забави повечко от обикновено“. Или ако ме чуеше да отварям вратата и да разговарям в антрето: „Адриана свърши“. Какво още? Въплъщавайки се тялом и духом, действително ставах мама, дори смятах, че я обичам много по-силно отпреди.

Шумът от отварянето на вратата ме изтръгна от размишленията. Мама запали лампата и попита: „Какво правиш в тъмното?“ Заслепена от светлината, аз станах и я загледах. От пръв поглед забелязах, че изцяло се е преоблякла. Нямаше шапка на главата, а и никога не е носила, но си беше сложила черното добре ушито палто. Около врата й имаше якичка от котешки кожи, държеше голяма черна кожена чанта с жълт метален цип. Бе намокрила и сресала грижливо сивите си коси, силно изпънати и събрани в малък кок на темето, гъсто набоден с фиби. Беше напудрила безцветните си повехнали бузи и сега те изглеждаха розови. Неволно ме обзе желание да се разсмея, като я видях така пременена и тържествена, но с привичния си тон пътьом я подканих: „Да вървим“.

Знаех, че тя обича в часовете на най-голямото движение да се разхожда бавно по централните улици с най-хубавите магазини. Качихме се на трамвая и слязохме в началото на улица „Национале“. Като малка мама ме водеше тук на разходка. Тръгвахме от площад „Езедра“, тя разглеждаше една по една витрините на магазините отдясно и така стигахме до площад „Венеция“. Там минавахме на отсрещния тротоар и водейки ме за ръка, мама продължаваше внимателно да оглежда изложените стоки, след което пак се връщахме на площад „Езедра“. Без да е купила и карфица, нито да е дръзнала да влезе в някое от многото кафенета по улицата, тя ме прибираше вкъщи изморена и сънлива. Помня, че разходките не ми харесваха, защото, за разлика от нея, която се задоволяваше само с това — внимателно и педантично да огледа стоките, — аз желаех да вляза, да купя и занеса у дома някоя от новите и красиви вещи, изложени зад яркоосветените витрини. Но бързо разбрах, че сме бедни, и изобщо не показвах желанията си. Един-единствен път, вече не помня за какво, проявих каприз, както се казва. Пресякохме немалка част от многолюдната улица — мама ме влачеше за ръка, аз с всички сили се съпротивлявах, виках и плачех. Накрая, изгубила търпение, вместо да получа жадувания предмет, тя ми удари два шамара и новото преживяване ме накара да го забравя.

И така, отново съм на площад „Езедра“ и тръгвам по тротоара под ръка с мама, сякаш изминалите години не са оставили следи. Ето плочките на тротоарите, а по тях гъмжилото от крака, обути в малки и големи, с ток или без ток обувки, ботуши, боти и сандали, погледне ли човек, свят му се завива; ето минувачите сами, двама по двама или мъже, жени и деца на групи, отиват надолу или се изкачват, някои бавно, други забързани, всичките еднакви, може би защото биха искали да са различни, с едни и същи дрехи, шапки, лица, очи, устни; ето магазините за канцеларски, кожухарски, златарски и часовникарски стоки, книжарите и цветарите, магазините за платове, играчки, домашни потреби, мода, чорапи, ръкавици, кафенетата, кината, банките, ето ги зад осветените прозорци на палатите хората, които ходят нагоре-надолу или работят край бюра; ето познатите светещи реклами, а по ъглите продавачите на вестници, на печени кестени и безработните, които предлагат карти на Армения и гумени халки за чадъри; ето просяците и слепеца, застанал в началото на улицата с отпусната до стената глава, черни очила и барета в ръка, по-нататък почти стара жена с кърмаче на пресъхналата си гърда, а още по-нагоре един идиот с жълто и лъскаво дърво на отрязаната ръка, наподобяващо коляно на мястото на дланта. Озовала се отново сред познатите неща на „Национале“, изпитах неприятното усещане за застиналост и силно потреперих, по тялото ми бе преминало леденото дихание на ужаса. От радиото на едно кафене долиташе страстният и висок глас на някаква певица. Беше годината на войната с Етиопия и жената пееше „Черна муцунка“.

Естествено, мама не забеляза преживяванията ми, впрочем аз не ги и показвах. Споменах, че имам ведро и спокойно изражение и околните трудно отгатват какво ми минава през ума. Но след малко несъзнателно се развълнувах, устните ми се разтрепериха — жената бе подела сантиментална песничка.

— Помниш ли как ме разхождаше нагоре-надолу по улицата да гледаме магазините? — попитах мама.

— Да — отговори тя, — но тогава всичко беше по-евтино… Тази чанта например човек можеше да си я занесе вкъщи за трийсет лири…

От магазина за чанти преминахме към златарския. Мама се спря да гледа бижутата и с възхита рече:

— Виж този пръстен! Кой знае колко ли струва… Ами оная масивна златна гривна… Аз нямам слабост към пръстени и гривни, но към герданите — да. Имах гердан от корали, ама се наложи да го продам.

— Кога?

— Ее, преди много години.

Хрумна ми, че независимо от доходите от моя занаят, досега не съм успяла да си купя и най-мизерното пръстенче.

— Знаеш ли, реших отсега нататък да не водя никого у дома. Свършено е — казах.

За първи път явно подмятах с какво се занимавам. Мама направи някаква физиономия, която не можах да си обясня, и отвърна:

— Толкова пъти съм ти казвала: прави каквото искаш. Щом ти си доволна, и аз ще съм доволна.

Ала не личеше да е доволна. Продължих:

— Трябва да заживеем както преди. Ще се наложи пак да започнеш да кроиш и да шиеш ризи.

— Толкова години съм го правила…