Тогава ми се струваше, че желанието ми някой ден да се омъжа и да си създам семейство, е осъществимо. Всяка сутрин се качвах на трамвая от площадчето недалеч от нашия блок, около което освен другите постройки имаше и една ниска сграда, прилепена до крепостните стени, която служеше за гараж. В утринните часове пред нея неизменно стоеше един младеж, който миеше и прибираше колата си в гаража и ме гледаше настойчиво. Лицето му беше мургаво, нежно, със съвършени черти — малък прав нос, черни очи, чудно хубави устни и бели зъби. Доста приличаше на известен американски киноактьор и затова ми направи впечатление, отначало дори го помислих за собственик на колата, защото беше облечен добре и се държеше много възпитано и самоуверено. Въобразявах си, че колата е негова и той сигурно е богат, точно като господата, за които мама толкова често говореше. В известен смисъл ми харесваше, но мислех за него само когато го виждах, после отивах в ателиетата и образът му излиташе от паметта ми. Но явно, без да усетя, само с поглед ме беше прелъстил и веднъж, докато чаках трамвая, чух как някой подвиква, все едно примамва котка. Обърнах се и видях младежа, който ми правеше знак от колата да се кача. Не се поколебах нито миг и покорно, което ме учуди, тръгнах към него. Той отвори вратата и докато се качвах, видях, че ръката му, опряна на отвореното прозорче, е едра и груба, с обли почернели нокти и пожълтял от никотина показалец, ръка на мъж, който се занимава с физически труд. Въпреки това се качих, без да кажа нещо.

— Къде да ви закарам? — попита той, затваряйки вратата.

Казах адреса на ателието. Направи ми впечатление, че гласът му е приятен, макар да долових известен фалш и превзетост. Младежът рече:

— Е, най-напред ще направим една обиколка… още е толкова рано, после ще ви закарам, където пожелаете.

Колата потегли. Излязохме от квартала, минахме по околовръстния път край крепостните стени, пресякохме голяма и дълга улица с къщурки и магазинчета от двете страни и накрая стигнахме полето. Той започна да шофира като луд по правия участък между чинаровите горички. От време на време, без да се обръща, ми посочваше скоростта:

— Сега ще вдигнем осемдесет… деветдесет… сто… сто и двайсет… сто и трийсет.

Явно искаше да ме заинтригува с високата скорост, но по-скоро изпитвах безпокойство, защото трябваше да ида да позирам и се боях да не би колата да се повреди и да спре насред полето. Изведнъж той рязко удари спирачки, изключи мотора и попита:

— На колко години сте?

— На осемнайсет.

— Осемнайсет години… мислех, че сте на повече.

Гласът му действително беше превзет и за да подчертае определена дума, той го снишаваше, сякаш говореше на себе си или доверяваше тайна.

— Как се казвате?

— Адриана. А вие?

— Джино.

— Какво работите? — запитах.

— Търговец съм — отвърна той, без да се колебае.

— Колата ваша ли е?

Той я изгледа презрително и потвърди:

— Да, моя е.

— Не вярвам — рекох прямо.

— Не вярвате?… О, хубавице! О, хубавице, защо? — изненадан, ала без никакво смущение, подигравателно и тихо повтори той.

— Сигурно сте шофьор.

— Наистина приказвате странни неща… Виж ти, виж ти… И какво ви кара да мислите така? — още по-иронично попита той.

— Ръцете ви.

Огледа ги, без да се изчерви или сконфузи, и каза:

— Хм, нищо не може да се скрие от госпожицата… Какъв проницателен поглед! Вярно, шофьор съм. Сега доволна ли сте?

— Не, не съм доволна — отговорих грубо — и настоявам веднага да ме закарате в града.

— Защо? Яд ви е, задето казах, че съм търговец ли?

Наистина в онзи момент, въпреки волята ми, сама не знам защо му се ядосвах.

— Да не говорим повече, закарайте ме.

— Пошегувах се… И какво толкова? Не може ли да се пошегува човек?

— Подобни шеги не ми харесват.

— Е, хайде, какъв тежък характер имате. А аз мислех: госпожицата сигурно е някоя принцеса и ако разбере, че съм само беден шофьор, няма да ме погледне вече… Ще й кажа, че съм търговец.

Думите му бяха попаднаха в целта, защото хем ме ласкаеха, хем подсказваха чувствата му към мене. Пък и той ги изрече с такава лекомислена прелест, която окончателно ме покори.

— Не съм принцеса. За да се прехранвам, работя като модел, както вие работите като шофьор.

— Какво ще рече модел?

— Ходя в ателиетата на художници, събличам се гола и те ме скицират или рисуват.

— Имате ли майка? — разпалено попита той.

— Да, защо?

— И тя ви позволява да се събличате гола пред мъже?

Не бях и помисляла, че в работата ми има нещо непристойно и всъщност нямаше, но ми стана приятно, че неговото отношение е такова, защото то разкриваше сериозност и нравственост. Както вече съм споменавала, жадувах за порядъчност и Джино, макар и неискрен, безпогрешно бе отгатнал (даже досега се чудя как е съумял да разбере) какво трябва и какво не трябва да говори. Друг на негово място, мислех си аз, щеше да ми се подиграва или да демонстрира възбуда при мисълта за голотата ми. И тъй, първоначалното ми мнение незабелязано се промени и аз си помислих, че въпреки всичко, той сигурно е добро, сериозно и честно момче, какъвто в моите мечти си представях мъжа, когото желаех за съпруг.

Простичко му обясних:

— Мама ми намери тази работа.

— Значи не ви обича.

— Не, обича ме — възразих, — но като млада и тя е била модел. Освен това, уверявам ви, няма нищо лошо. Много момичета работят същото и не са лекомислени.

Той невярващо поклати глава, сетне сложи ръката си върху моята.

— Знаете ли, приятно ми е, че се запознах с вас. Действително много ми е приятно.

— На мен също — отговорих доверчиво.

В същия миг изпитах някакво влечение към него и почти очаквах да ме целуне. И, разбира се, ако беше го направил, нямаше да се възпротивя. Но със сдържан и покровителствен тон той каза:

— Естествено, ако зависеше от мене, вие нямаше да работите като модел.

Почувствах се жертва и изпитах благодарност към него.

— Момиче като вас — продължи той — трябва да си стои вкъщи, а ако работи, да е някоя почтена работа, която няма да го принуждава да рискува честта си… Момиче като вас трябва да се омъжи, да си има деца и да си стои вкъщи при мъжа.

Точно така разсъждавах и аз и ми е трудно да опиша колко доволна останах, че мнението му е подобно на моето.

— Имате право — казах, — но все пак не бива да мислите нищо лошо за мама. Тя искаше да работя като модел, защото ме обича.

— Не си личи — разчувстван и възмутен отвърна той.

Продължихме да разговаряме, седнали на предната седалка на колата. Спомням си, беше през май, въздухът бе свеж и игривите сенки на чинарите край пътя се простираха, докъдето погледът стига. Най-сетне Джино си погледна часовника и заяви, че ще ме върне обратно в града. Докато бяхме заедно, ме докосна само веднъж по ръката. Очаквах, че ще се опита да ме целуне, и останах разочарована, но и доволна от сдържаността му. Разочарована, защото ми харесваше и не можех да гледам равнодушно изящните му червени устни, и доволна, защото се убеждавах, че е сериозен младеж, точно какъвто ми се искаше да бъде.

Закара ме до ателието и обеща, че от днес нататък, ако сутрин в същия час съм на трамвайната спирка, винаги ще ме придружава, още повече че по това време нямал никаква работа. С удоволствие приех и оттогава дългите часове за позиране не ми тежаха. Струваше ми се, че животът ми е в разгара си, и се радвах, че мога да мисля за Джино без угризения като за мъж, който, освен че ме привлича физически, притежава и необходимите качества на характера.

Не споделих нищо с мама, защото основателно се боях, че тя няма да ми разреши да се свържа с беден мъж със скромно бъдеще. На другата сутрин, както беше обещал, той дойде да ме вземе и ме закара право до ателието. През следващите дни, когато времето беше хубаво, ме отвеждаше на някой път извън града или на неоживена и отдалечена от центъра улица, за да ми говори на спокойствие; винаги почтително водеше сериозни разговори с мене, избрани специално, за да ми се понравят. Тогава бях крайно сантиментална и всичко свързано с добродетелта, достойнството и интимните чувства дълбоко ме вълнуваше и сълзите ми лесно бликваха, потапяйки ме в някакво разнежващо и замайващо усещане за упование, симпатия и доверие. И тъй лека-полека стигнах до мисълта, че Джино е съвършен. Понякога наистина се питах има ли недостатъци. Беше хубав, млад, умен, порядъчен, сериозен, не можех да го упрекна и за най-дребното несъвършенство. Разсъжденията ми ме изненадваха и дори ме плашеха, защото не всеки ден се случва да срещнеш безукорен мъж. Що за човек е той, чудех се аз, все повече го опознавам, а не откривам никакво петънце, никаква грешка? Всъщност неусетно се бях влюбила в него, а известно е, че любовта е като очила, през които и чудовището изглежда очарователно.

Толкова бях влюбена, че в деня, когато ме целуна на пътя, където за първи път разговаряхме, ми олекна и се почувствах удовлетворена. Все пак неудържимата спонтанност, с която устните ни се сляха, ме поизплаши, защото ми мина през ума, че постъпките ми вече не зависят от мен, а от онзи сладостен и властен устрем, който вихрено ме тласка към Джино. Но щом се отдръпнахме един от друг, той заяви, че отсега нататък трябва да се считаме за годеници, което напълно ме успокои. За кой ли път установих, че с лекота е прочел най-съкровените ми мисли и изрича най-подходящите думи. Страхът, който първата целувка ми вдъхна, изчезна и докато бяхме на шосето, целувах Джино без задръжки, с чувство на пълно, неудържимо и законно отдаване.