Той не отговори, даже не се усмихна. Лицето му беше бяло като платно, имаше изпъкнало чело, малки светлосини очи, сплескан нос и уста, приличаща на разрез. Русите му коси бяха четинести, мръсни, късо подстригани. Долната част на лицето му бе широка, с груби и изпъкнали челюсти. Някакъв нерв, който неспирно потрепваше на бузата му, създаваше впечатление, че постоянно стиска нещо със зъби. Джино, който, изглежда, се отнасяше към Сондзоньо с уважение и възхищение, през смях каза:

— О, това е нищо! Ако знаеш колко е силен… Има забранен юмрук.

Стори ми се, че Сондзоньо го поглежда неприязнено. С беззвучен глас се обади:

— Не е вярно, че имам забранен юмрук… Мога да го имам.

— Какво значи забранен юмрук? — попитах.

— Когато с един юмручен удар можеш да убиеш човек. Тогава е забранено да си служиш с юмрука… като използването на пистолет е — кратко отговори Сондзоньо.

— Я пробвай колко е силен — настоя Джино възбуден и сякаш жадуващ да спечели благоволението му. — Опитай, накарай я да ти пипне ръката.

Колебаех се, но Джино настояваше и изглежда, неговият приятел също очакваше подобна постъпка от мене. Бавно протегнах длан към ръката му, за да я опипам. Сондзоньо я сви в лакътя, за да изпъкнат мускулите. Извърши го сериозно и почти навъсен. Изненадах се, защото на вид беше дребничък, а под ръкава му докоснах с пръсти нещо като пакет железни въжета. Отдръпнах ръка и не знам дали с удивление или отвращение, възкликнах. Той самодоволно ме изгледа и по устните му се плъзна лека усмивка. Джино заприказва:

— Стар приятел ми е. Отдавна се познаваме, нали Примо? Като братя сме, така да се каже. — Потупа го по рамото и добави: — Старият Примо.

Но сякаш за да отблъсне ръката му, другият повдигна рамо и отвърна:

— Не сме нито приятели, нито братя. Заедно работехме в гаража. Това е всичко.

— Е, знам, че ти с никого не искаше да се сприятелиш. Нито с мъже, нито с жени. Вечно сам и за своя сметка — не се смути Джино.

Сондзоньо го изгледа. Погледът му беше втренчен, невероятно неподвижен и настойчив, и Джино сведе очи.

— Кой ти е наприказвал тия глупости? — попита Сондзоньо. — Дружа с когото ми харесва… жени и мъже.

— Казах го просто така. — Джино, изглежда, бе изгубил наглостта си. — Аз наистина не съм те виждал с никого.

— Ти никога нищо не си знаел за моите работи.

— Хм, виждах те всеки ден. Сутрин и вечер.

— Всеки ден си ме виждал… И какво?

— Е — настоя Джино, — все сам беше и мислех, че не се срещаш с никого. Когато някой си има приятел — мъж или жена, — винаги се научава.

— Не се прави на глупак — грубо рече Сондзоньо.

— Сега и глупак ме наричаш — почервенял каза Джино, преструвайки се свойски на обиден, но личеше, че му е неприятно.

— Не се прави на глупак — повтори Сондзоньо. — Бездруго ще ти разбия муцуната.

Внезапно разбрах, че не само е способен, но и възнамерява да го направи. И като поставих ръката си върху неговата, казах:

— Щом искате да се биете, моля правете го, но когато ме няма. Не мога да понасям насилието.

— Представям ти една госпожица, моя приятелка — умърлушен се обади Джино, — а ти я плашиш с държанието си. Ще си помисли, че сме врагове.

Сондзоньо се обърна към мене и за първи път се усмихна. Усмихнат ми намигаше, бърчеше чело и освен малките си грозни зъби ми показваше и венците си. Попита:

— Госпожицата не се е изплашила, нали?

— Никак не съм се изплашила — сухо отвърнах, — но както казах, не обичам насилието.

Последва дълго мълчание. Сондзоньо седеше неподвижно, с ръце в джобовете на шлифера, челюстите му потрепваха, гледаше в празната заличка, а Джино с наведена глава пушеше, димът излизаше от устата му и се плъзгаше край лицето и ушите му, които още аленееха. След малко Сондзоньо стана и заяви:

— Е, аз си тръгвам.

Джино любезно скочи на крака и му подаде ръка с думите:

— Без омраза, нали Примо?

— Без омраза — през зъби отговори онзи.

Стисна ми ръка, но този път без да ми причини болка, и се отдалечи. Беше слаб, дребен на ръст и наистина бе чудно откъде взема тази сила.

Веднага щом той излезе, шеговито подхвърлих на Джино:

— Приятели сте били, даже братя, но ти наговори такива неща…

Джино се беше окопитил и поклати глава:

— Такъв си е, но не е лош, а освен това имам сметка от него. Беше ми полезен.

— В какъв смисъл?

Забелязах, че Джино е възбуден и изгаря от желание да ми разкрие нещо. Ненадейно стана весел, оживен и нетърпелив:

— Помниш ли онази пудриера на госпожата?

— Да… и какво?

Очите му блеснаха и снишавайки глас, той прошепна:

— Добре, но аз после размислих и не я върнах.

— Не я върна?

— Не… В края на краищата си помислих, че госпожата е богата и една пудриера повече или по-малко за нея няма значение. Още повече че ударът вече беше направен — добави с присъщата си предпазливост — и всъщност крадецът не бях аз.

— Аз бях — рекох спокойно.

Престори се, че не ме е чул, и продължи:

— Обаче после имаше проблем с продаването. Беше вещ, която бие на очи, познава се и не посмях… Така я държах в джоба си дълго… Накрая срещнах Сондзоньо и му разказах как стоят нещата.

— Каза ли му за мене? — прекъснах го.

— Не, за тебе не… казах му, че ми я е дала една приятелка, но така, без да споменавам имена, а той… той три дни мисли и не знам как я е продал, но ми донесе парите. То се знае, задържа своята част от тях, както беше уговорено.

Джино трепереше от възбуда и като се поогледа наоколо, извади от джоба си куп свити банкноти.

И аз не знам защо в онзи момент изпитах силна неприязън към него. Не че не одобрявах постъпката му, естествено нямах право, но ликуващият му тон ме дразнеше и усещах, че не ми е казал всичко и несъмнено премълчава най-неприятното. Хладно казах:

— Добре си направил.

— Дръж — продължи той, разгъвайки банкнотите, — това е за тебе. Преброил съм ги.

— Не, не — веднага отказах. — Нищо не искам, наистина нищо.

— Защо?

— Нищо не искам.

— Искаш да ме обидиш.

Сянка на подозрение и тревога премина по лицето му и аз се изплаших, че наистина съм го обидила. Сложих ръка върху неговата и с усилие казах:

— Ако не ми беше предложил, щях да съм ако не засегната, поне учудена, ала така стана добре. Не ги искам, защото за мене това е приключило, но съм доволна, че имаш пари.

Джино ме гледаше с недоумяващ, мнителен и изпитателен поглед, сякаш искаше да отгатне каква е тайната, която се криеше зад думите ми. И по-късно, често спомняйки си за него, си давах сметка, че той не успя да ме разбере, защото живееше в свят, различен от моя, с други принципи и чувства. Не знам дали неговият свят бе по-лош или по-добър от моя, знам само, че за него определени думи нямаха смисъла, който аз влагах, и че голяма част от постъпките му според мен бяха недостойни, а той ги считаше за редни, дори почтени. По-точно, Джино придаваше най-голямо значение на интелигентността, схващана обаче като хитрост. И като делеше хората на хитри и не хитри, винаги и на всяка цена държеше да принадлежи към първата категория. Аз не съм хитра, навярно не съм и умна, но никога не съм разбирала как една подлост умишлено извършена, може да бъде достойна за възхищение, а даже извинима.

Неочаквано съмнението, което измъчваше Джино, се разпръсна и той възкликна:

— Разбрах защо не искаш парите, страхуваш се! Страх те е, че ще разкрият кражбата. Не бери грижа, всичко е наред!

Изобщо не изпитвах страх, но не се заех да го разубеждавам, защото втората част от фразата му ми се видя неясна.

— Какво значи всичко е наред?

— Да, всичко е наред — отговори той. — Помниш ли, като ти казах, че вкъщи подозират една от камериерките?

— Да.

— Добре… С нея не се разбирахме, защото тя злословеше зад гърба ми. Няколко дни след кражбата усетих, че нещата не вървят добре. Комисарят два пъти се връща, струваше ми се, че ме наблюдават. Обърни внимание — още не бяха правили никакъв обиск. Тогава ми дойде следната идея: с нова кражба да предизвикам претърсване и да намеря начин вината и за двете кражби да падне върху тази жена.

Не казах нищо, а той, поглеждащ ме с широко отворени блеснали очи, сякаш да разбере възхитена ли съм от хитростта му, продължи:

— В едно чекмедже госпожата имаше долари. Взех ги и ги скрих зад един стар куфар в стаята на камериерката. Естествено, този път направиха обиск, доларите се появиха и я арестуваха. Сега тя, разбира се, се кълне, че е невинна, но кой й вярва? Откриха парите в нейната стая.

— И къде е тази жена?

— В затвора е и не иска да си признае… Знаеш ли какво каза комисарят на госпожата? Бъдете спокойна, госпожо, с добро или с лошо, накрая ще си признае. Разбра ли, а? Знаеш ли какво значи с лошо? Бой!