— Какво ти е?
— Нищо, ръцете ти са ледени — отговорих.
— Аа, не ти харесвам — рече той, все тъй изправен до възглавницата и без да пуска раменете ми, — предпочиташ хора, които ти плащат.
Докато говореше, ме гледаше вторачено и погледът му наистина беше непоносим.
— Защо? — попитах. — Ти си мъж като другите, а и сам каза, че ще ми платиш двойно.
— Разбирам — продължи той, — ти и такива като тебе обичате богати хора, фини хора, а аз не съм от тях. Развратници, обичате само господари!
В тона му разпознах злокобната и неукротима склонност към кавги, която преди малко го беше подтикнала да оскърби Джино за нищо. Тогава си бях помислила, че храни особена омраза към Джино. Но сега разбрах, че мрачната му и непредвидима докачливост винаги е нащрек и когато го хванеха дяволите, не трябваше по какъвто и да е начин да му се реагира. Поядосана отвърнах:
— А ти защо ме обиждаш? Казах ти, че за мене мъжете са еднакви.
— Ако беше така, нямаше да правиш такава физиономия. Не ти харесвам, а?
— Нали ти казах…
— Аа, не ти харесвам — не преставаше той, — съжалявам, но насила трябва да ти харесам.
— О, я ме остави на мира! — възкликнах с внезапна ярост.
— Когато ти бях нужен, за да те отърва от любовника ти — продължи Сондзоньо, — ме искаше, после предпочиташе да ме отпратиш, но аз дойдох. Не ти харесвам, а?
Вече наистина се страхувах. Заплахата в неговите думи, студеният и безмилостен тон, втренченият поглед и очите му, които от светлосини сякаш бяха станали червени, всичко това сякаш бе подчинено на някаква чудовищна цел. Твърде късно осъзнах, че е невъзможно да го възпра, постъпката ми щеше да е равносилна на опит да бъде спряна търкаляща се по стръмен склон скала. Единственото, което направих, бе да повдигна гневно рамене. Сондзоньо не спираше:
— Не ти харесвам, а? И правиш физиономия на погнуса, като те докосвам… Ей сега ще ти сменя физиономията, миличка!
Вдигна ръка и замахна да ме зашлеви. Тъй като очаквах нещо подобно, се помъчих да се предпазя. Но без резултат, той успя с оскърбителна грубост да ме удари първо по едната, а после, докато извръщах лице, и по другата буза. За първи път през живота ми се случваше такова нещо и за миг по-скоро се слисах, отколкото обидих от парещите му удари. Дръпнах се и му казах:
— Знаеш ли какво си? Един нещастник!
Той изглеждаше поразен от думите ми. Седна в края на леглото, хвана здраво матрака и се поолюля. Сетне, без да ме гледа, изрече:
— Всички сме нещастници.
— Наистина трябва голяма смелост, за да биеш жена — казах.
Внезапно млъкнах и очите ми се напълниха със сълзи. Не толкова заради шамарите, колкото от нервното изтощение през тази вечер, в която бяха станали куп неприятни и противни случки. Спомних си за поваления в калта Джино, съжалих, че не се погрижих за него и доволна тръгнах със Сондзоньо само защото жадувах да опипам необикновените му мускули; ненадейно съвестта ме загриза, дожаля ми за Джино, бях отвратена от себе си и съзнавах, че съм наказана за безчувствеността и глупостта си от същата ръка, която бе ударила и него. Тогава насилието ми се понрави, но сега то се обръщаше срещу мене. През сълзи погледнах към Сондзоньо. Той седеше в края на леглото гол, неокосмен, попривел рамене, ръцете му висяха и по нищо не личеше колко са силни. Неочаквано ми се прииска да премахна разстоянието, което ни делеше. Насилих се и го попитах:
— Мога ли да знам поне защо ме удари?
— Правеше такава физиономия…
Кожата над челюстта му потрепваше, навярно размисляше. Разбрах, че щом искам да се сближим, първо трябва да му кажа какво мисля, без да скривам нищо. Отговорих:
— Въобрази си, че не те харесвам, но грешиш.
— Така ли?
— Грешиш. Всъщност не знам защо, но ме плашиш… затова правех такава физиономия.
При думите ми той рязко се обърна и недоверчиво ме заразглежда. Бързо се успокои и не без суета попита:
— Карах те да се страхуваш ли?
— Да.
— И сега още ли те е страх?
— Не, сега и да ме убиеш, ми е все едно.
Говорех истината и дори в онзи миг мечтаех да ме убие, защото съвсем неочаквано желанието ми да живея секна. Сондзоньо се ядоса:
— Кой ти е казвал, че ще те убива? И защо те плашех?
— Знам ли… Плашеше ме… това са неща, които не могат да се обяснят.
— Джино плашеше ли те?
— Защо трябва да ме е плашел?
— А аз защо те плашех?
Той вече беше забравил напълно за помирението ни и в гласа му имаше нова мрачна ярост.
— Хм — казах, за да го успокоя, — вдъхваше ми страх, защото се усеща, че си способен на всичко.
Той не отговори, постоя замислен. После се обърна и със заплашителен тон попита:
— Значи ли това, че трябва да се облека и да си отида?
Погледнах го и разбрах, че пак прелива от гняв. Моят отказ щеше да ми навлече ново и навярно още по-брутално насилие. Налагаше се да приема. Припомних си светлите му очи и изпитах отвращение при мисълта, че те ще бъдат вторачени в моите по време на любовния акт. Бавно изрекох:
— Не, остани, ако искаш, но първо изгаси светлината.
Той стана — дребничък, бял, но изключително добре сложен, само дето вратът му бе по-къс — и на пръсти отиде да завърти електрическия ключ до вратата. Веднага разбрах, че идеята ми да загаси лампата беше глупава, защото, щом стаята потъна в мрак, наново вихрено ме връхлетя страхът, от който вярвах, че съм се отърсила. Като че ли при мен имаше не мъж, а някакъв свиреп звяр, който можеше от леговището си в някой ъгъл на стаята да скочи върху мене и да ме разкъса. Навярно Сондзоньо се позабави, докато се ориентира в тъмното между столовете и другите мебели, а може би аз от страх си въобразих, че се бави по-дълго. Но ми се стори, че мина много време и когато усетих ръцете му върху тялото си, не съумях да потисна ново, още по-силно потреперване. Надявах се, че ще му убегне, но той имаше изострения инстинкт на хищник и веднага реагира:
— Още ли се страхуваш?
Сигурно моят ангел пазител е бил нейде в тъмнината. От тона на въпроса предусетих, че е вдигнал ръка и в зависимост от отговора ми щеше да реши да ме удари ли, или не. Разбрах: съзнаваше, че буди страх, а му се щеше да не е така, да бъде обичан като останалите мъже. Ала за да постигне целта си, не смогваше да намери друг подход освен внушаването на още по-смразяващ страх. Протегнах длан и като се престорих, че го милвам по шията и дясната ръка, се уверих в предположението си — беше с вдигната ръка, готов всеки миг да ме зашлеви. С усилие, мъчейки се да предам обичайната топла и спокойна интонация на гласа си, казах:
— Не, сега наистина ми е студено. Да се пъхнем под завивката.
— Добре.
В неговото „добре“ имаше нотка на заплаха, което потвърди, че страхът ми не е бил напразен. И тогава, в тъмнината, докато той ме притискаше и прегръщаше, изживях един от най-тягостните моменти в живота си. Страхът вцепеняваше крайниците ми и неподвластни на волята, те отскачаха и потръпваха от допира с гладкото, подвижно и змиевидно тяло на Сондзоньо; казвах си, че е абсурдно именно в такъв момент да се боя от него, напрягах всичките си сили да се успокоя и да му се отдам като на любим човек. Усещах страха не толкова в крайниците — те, макар и с погнуса, все още ми се подчиняваха — колкото дълбоко в утробата, която сякаш се затваряше и с ужас отхвърляше обладаването. Накрая, когато всичко свърши, изпитах някакво удоволствие, което отвращението правеше мрачно и ужасно, и неволно нададох силен, продължителен и жалостен вик в тъмнината, като че ли последната прегръдка принадлежеше на смъртта, а не на любовта и този вопъл беше по изплъзващия ми се живот, след който остава само едно мъртво и изтерзано тяло.
После лежахме в тъмнината, без да разговаряме. Бях съсипана и почти веднага заспах. Много скоро усетих огромна тежест върху гърдите, сякаш голият Сондзоньо удобно се беше сгушил там свит на кълбо. Твърдите месести части на задника му притискаха шията ми, а краката му се опираха в стомаха ми и постепенно тежестта се увеличаваше, насън се мятах, мъчейки се да се освободя или поне да го отместя. Накрая почувствах, че се задушавам, и понечих да извикам. Безгласният вик раздираше гърдите ми и след време, което ми се стори безкрайно, успях да изкрещя, и така се събудих.
Лампата на нощното шкафче светеше, Сондзоньо ме гледаше, подпрял глава на лакътя си.
— Дълго ли спах? — попитах.
— Някакъв си половин час — през зъби рече той.
Хвърлих му бърз поглед, в който сигурно е личал ужасът ми от кошмарния сън, защото той с особен тон, сякаш за да тласне в друга посока разговора, запита:
— Още ли те е страх?
— Не знам.
— Ако знаеше кой съм — каза, — щеше да се страхуваш още повече.
След любовния акт всички мъже са склонни да говорят за себе си и да правят признания. Сондзоньо, изглежда, не правеше изключение от това правило. Гласът му, противно на обичайното, звучеше спокойно, тихо и почти сърдечно. С доловима суета и самодоволство. Пак се изплаших, и то ужасно, сърцето ми заблъска в гърдите, като че ли щеше да изхвръкне.
"Римлянката" отзывы
Отзывы читателей о книге "Римлянката". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Римлянката" друзьям в соцсетях.