— Защо? — попитах. — Кой си?

Той ме изгледа не толкова с колебание, а по-скоро с наслаждение от очаквания ефект на думите му.

— Аз съм мъжът от улица „Палестро“ — бавно изрече накрая той, — ето кой съм.

Сондзоньо мислеше, че няма нужда да обяснява какво се е случило на улица „Палестро“, и този път суетата му не грешеше. Съвсем наскоро в една от къщите на споменатата улица бе извършено потресаващо престъпление, за което всички вестници писаха, а дребните хорица, пристрастени към подобни неща, нашироко обсъждаха. Дори мама, която прекарваше голяма част от деня в изучаване на новините от черната хроника, първа ми го съобщи. В дома си, където живеел сам, бил убит млад златар. По всяка вероятност средството, с което си бе послужил Сондзоньо, защото вече знаех, че той е убиецът, било тежко бронзово преспапие. Полицията не беше открила никакви улики. По всичко личеше, че златарят е изкупувал крадени вещи и основателно се предполагаше, както се потвърди, че е бил убит по време на незаконна сделка.

Неведнъж ми е правело впечатление, че когато някаква вест ни изплаши или ужаси, главата ни се изпразва и вниманието необяснимо се съсредоточава върху първия попаднал пред погледа предмет, сякаш да проникне под повърхността му и да достигне тайната, която се крие в него. Същото се случи и в онази вечер, след откровението на Сондзоньо. Стоях с широко отворени очи, главата ми като пробит съд, съдържащ течност или фин прах, мигом се беше изпразнила и все пак усещах, че умът ми е готов да възприеме още нещо, но това усещане беше болезнено, защото ми се искаше да запълня празнотата, а не успявах. Междувременно втренчено гледах дланта на Сондзоньо, който лежеше настрани, опрян на лакът. Имаше бяла, гладка, закръглена ръка, без косми, от необикновените мускули нямаше и следа. Китката му също беше бяла и кръгличка и на нея той носеше семпла кожена лента, досущ като каишка за часовник — единствено нея не бе свалил, когато се събличаше. Черната омазнена лентичка сякаш придаваше някакъв смисъл не само на ръката, но и на цялото му бяло и голо тяло, исках да намеря този смисъл, но ми убягваше. По тъмния цвят приличаше на брънка от веригата на каторжник. Същевременно в непретенциозността й имаше нещо изящно и зловещо, тя бе като детайл, насочващ към дебнещата жестокост в дивия характер на Сондзоньо. Разсейването ми трая минута. Сетне внезапно рой тревожни мисли нахлуха в ума ми и се заблъскаха като птици в тясна клетка. Спомних си как още в самото начало Сондзоньо ме плашеше, как после се любих с него и разбрах, че когато в тъмнината се бях примирила с присъствието му, моето ужасено тяло преди разума е усетило какво крие Сондзоньо, затова нададох онзи вик.

Накрая го попитах първото нещо, което ми хрумна:

— Защо го направи?

С почти неподвижни устни той отговори:

— Имах един ценен предмет за продан. Знаех, че оня търговец е мошеник, но познавах единствено него. Предложи ми смешна цена. Ненавиждах го, защото и друг път ме беше мамил… Казах му, че е мошеник и си вземам предмета обратно. Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.

— Какво? — попитах.

С почуда забелязах, че от начина, по който Сондзоньо разказваше станалото, страхът ми за първи път намаля и неволно съчувствие сгря сърцето ми. И докато го питах какво е казал златарят, осъзнах, че се надявам то да е било нещо толкова ужасно, че да предизвика престъплението, ако не и да го оправдае. Сондзоньо накратко обясни:

— Каза, че ако не си тръгна, ще ме издаде. Помислих си: „Стига вече“ и когато той се обърна… — не довърши изречението и ме загледа съсредоточено.

— А той как изглеждаше — попитах и моето любопитство веднага ми се видя глупаво и безпричинно.

— Плешив, по-скоро нисък, с хитро заешко лице — точно го описа Сондзоньо.

Говореше спокойно, с антипатия и едва ли не ме накара да си представя как с фалшиво недоверие омразният златар със заешкото лице тегли на ръка предмета, който Сондзоньо му предлага. Вече не изпитвах никакъв страх, струваше ми се, че Сондзоньо успя да ме приобщи към неприязънта си срещу убития и дори не бях много сигурна, че го осъждам. Действително смятах, че толкова добре разбирам случилото се, та едва ли не си мислех, че и аз съм способна да извърша престъплението. Известно ми бе какво значат думите: „Той отговори нещо, което ме изкара от търпение.“ Сондзоньо беше губил търпение веднъж с Джино, втори път с мене и единствено по волята на случайността никой от нас не бе убит. Толкова добре го разбирах и дотам бях вникнала в същността му, та не само че не се боях от него, ами изпитвах някаква всяваща ужас симпатия. Симпатия, която той не съумя да ми вдъхне, докато беше само един от многото ми любовници и не знаех за престъплението му.

— Не съжаляваш ли? — попитах. — Нямаш ли угризения?

— Вече е свършено — отговори.

Гледах го напрегнато и се изненадах, когато против волята си кимнах одобрително. Припомних си Джино, който наистина беше мръсник, както се изрази Сондзоньо, но все пак бе човешко същество, беше ме обичал, преди аз също го обичах, и си помислих, че утре по същия начин мога да одобря и неговото убийство; мина ми през ума, че златарят не е бил нито по-добър, нито по-лош от Джино, разликата беше в това, че не го познавах и ми се виждаше справедливо да бъде убит само защото с особен тон съм чула да казват, че имал заешко лице. Ужасих се, но не от Сондзоньо, който беше създаден такъв и преди да бъде осъден, трябваше да бъде разбран, а от себе си, защото не бях като него и все пак се оставях да бъда заразена от омраза и кървава отмъстителност. Възбудена седнах в леглото и заповтарях:

— О, Господи! О, Господи! Защо си го направил? Защо ми го разказа?

— Ти толкова се страхуваше от мене — простичко отвърна той, — а нищо не знаеше. Видя ми се чудно, затова ти го казах. За щастие — развеселен от собствената си приумица, добави: — ти не си като останалите. Иначе досега да са ме хванали.

— По-добре е да си идеш и да ме оставиш сама. Върви си — казах.

— Какво ти става? — попита той.

По тона му разпознах надигащата се ярост. Но ми се стори, че различих и известна мъка, задето отново остава сам, осъден и от жената, която преди малко му се беше отдала. Бързо добавих:

— Не мисли, че се страхувам от тебе. Никак не се страхувам, но трябва да свикна с това, да поразмисля. Когато се върнеш аз ще съм друга.

— Какво има да размисляш — каза той. — Да не би да искаш да ме издадеш?

При тези думи отново се сетих за Джино, когато ми разказваше за подлостта си към камериерката, и се почувствах като човек, който живее в различен свят. С голямо усилие успях да отговоря:

— Щом ти казвам, че можеш да се върнеш… Знаеш ли какво щеше да ти каже друга? Повече не искам да знам за тебе, не искам да те виждам! Ей това щеше да ти каже.

— И все пак искаш да си тръгна.

— Мислех, че ти искаш да си вървиш. Дали ще стоиш минута повече или не… но щом държиш да останеш, остани. Искаш ли да спиш тука? Можеш да преспиш при мене и утре сутринта да си тръгнеш. Искаш ли?

Да си призная, задавах му въпросите с угаснал, тъжен и несигурен глас и погледът ми сигурно е блуждаел. Но въпреки това ги изричах и бях доволна, че го правя. Той ме изгледа и навярно си въобразих, че съзирам в очите му да проблясва благодарност. После поклати глава:

— Само си приказвах, наистина трябва да тръгвам.

Стана и отиде до стола, където беше подредил дрехите си.

— Както искаш — рекох, — но ако ти се остава, остани. И ако — добавих насила — някой ден имаш нужда да преспиш тук, заповядай.

Сондзоньо мълчаливо продължи да се облича. На свой ред станах и си сложих халата. Докато се движех из спалнята, имах чувството, че полудявам, сякаш чувах гласове, които ми шептяха неразбираеми неща. Може би това ме накара да постъпя по начин, който не успях да си обясня. Както обикалях стаята и мудно се обличах с мисълта, че полудявам, видях Сондзоньо да се навежда, за да си върже обувките. Коленичих пред него и помолих:

— Остави на мен.

Той изглеждаше изненадан, но не се възпротиви. Взех десния му крак, опрях го в скута си и с двоен възел завързах обувката. Същото сторих и с левия. Сондзоньо нито ми поблагодари, нито пък каза нещо, вероятно той също се чудеше защо постъпвам така. Облече си сакото, извади портфейла от джоба и понечи да ми даде пари.

— Не, не! — несъзнателно извиках. — Не ми давай нищо! Не искам!

— Защо? Да не би моите пари да са по-лоши от парите на другите? — гневно повиши глас той.

Зачудих се, че не отгатва отвращението ми към тези пари, извадени навярно от още топлия джоб на убития. А може би разбираше, но искаше да ме направи едва ли не съучастник, именно защото си даваше сметка за истинските ми чувства.

— Не, но когато те повиках, не съм и помисляла за пари — възразих аз. — Остави.

Той видимо се успокои. Рече:

— Добре, но поне ще вземеш нещо за спомен.

Извади някакъв предмет от джоба си и го сложи върху мраморния плот на нощното шкафче. Не посегнах да го взема, но го погледнах и познах златната пудриера, която бях откраднала преди няколко месеца. Изпелтечих:

— Какво е това?

— Джино ми я даде, нея трябваше да продам. Онзи искаше да ми я отмъкне без нищо… мисля, че има стойност. Златна е.