Съвзех се и отговорих:

— Благодаря.

— Нищо — отвърна.

Облече си шлифера и пристегна колана около кръста.

— Е, довиждане — сбогува се от прага.

След миг чух как се затваря вратата на апартамента. Останала сама, приближих до нощното шкафче и взех пудриерата в ръка. Бях объркана и в същото време някак смътно удивена. Пудриерата сияеше в дланта ми и внезапно ми се привидя, че кръглият червен рубин, монтиран на закопчалката й, постепенно започва да се уголемява, уголемява, докато я покри цялата. В ръката ми имаше блестящо кръгло кърваво петно, тежко колкото самия предмет, който държах. Разтърсих глава, червеното петно изчезна и отново съгледах златната пудриера с рубина на закопчалката. Сложих я на нощното шкафче, легнах увита с халата в леглото, загасих лампата и потънах в размисъл.

Ако някой ми беше разказал историята с пудриерата, щеше да ми е забавно, тъй както човек се развлича, когато чува някаква необикновена и почти невероятна случка. Тя беше от рода на онези, които те карат да възкликнеш: „Гледай ти какво съвпадение!“, от такива историйки жениците като мама извличаха номерата за лотото: толкова за мъртвия, толкова за златото и толкова за крадеца. Но сега случайността попадна на мене и аз с изненада си давах сметка каква разлика има между това да си вътре и извън нещата. Действително се оказах в положението на човек, който е посял семе, после забравя за него и след много време открива, че то се е превърнало в избуяло, разлистено и напъпило растение, готово всеки миг да разцъфне. Ала какво растение и какъв цвят! Връщах се далече назад, от случка към случка, но не намирах първопричината. Бях се отдала на Джино, защото вярвах, че ще се оженим, но той ме излъга; отвратена, аз откраднах пудриерата. По-късно му признах кражбата, той се изплаши, дадох му пудриерата, за да не го уволнят, а Джино трябваше да я подхвърли на господарката си. От страх да не бъде обвинен в кражба, той не я върнал и набедил невинната камериерка, която хвърлили в затвора и там я биели. Междувременно Джино дал пудриерата на приятеля си, за да я продаде; Сондзоньо се срещнал със златаря, онзи го обидил, и тогава, обзет от ярост, той го убил; и така златарят бе мъртъв, а Сондзоньо беше станал убиец. Съзнавах, че не мога да стоваря цялата вина върху себе си, това значеше, че моето желание да се омъжа и да си създам семейство е било главната причина за тези нещастия, и все пак не успявах да се отърся от угризенията и покрусата. Най-после, в резултат на премислянето, ми хрумна, че цялата вина е в моите крака, бедра, гърди, изобщо в моята красота, с която мама бе тъй горда, но в която като във всяко творение на природата нямаше нищо виновно. Разсъждавах така от яд и отчаяние, както човек мисли за нещо абсурдно, за да го направи сто пъти по-невероятно. Всъщност осъзнавах, че няма виновник и нещата са такива, каквито е трябвало да бъдат, но все пак беше непоносимо; ала ако се търсеше виновност и невинност, то тогава всички бяхме едновременно виновни и невинни.

Мракът на забвението лека-полека ме поглъщаше, както при наводнение водата бавно се издига от партера към горните етажи на сградата. Първа, разбира се, потъна способността ми да преценявам. Но до последно моето въображение омаяно рисуваше престъплението на Сондзоньо. Бях далече от всякакво порицание или ужас, гледах просто на това като на неразбираема и следователно посвоему забавна постъпка. Струваше ми се, че виждам как Сондзоньо обикаля с ръце в джобовете на шлифера по улица „Палестро“, влиза в дома на златаря и го чака прав в салончето. Струваше ми се, че виждам как златарят влиза и се ръкува с него. Сяда зад бюрото си, Сондзоньо му подава пудриерата, онзи я разглежда и с пренебрежение и недоверие клати глава. Вдига заешкото си лице и изрича смехотворна сума. Сондзоньо ядно и втренчено го гледа, после грубо издърпва пудриерата от ръката му. Обвинява го, че иска да го измами. Златарят пък заплашва, че ще го предаде, заповядва му да се маха. Сетне като човек, който повече не иска да спори, се обръща настрани или се навежда. Сондзоньо взема бронзовото преспапие и го удря по главата. Златарят се опитва да извика, Сондзоньо се хвърля върху него и го удря, докато се убеди, че го е убил. После го блъска на земята, отваря чекмеджетата, грабва парите и побягва. Но преди да излезе, както бях чела по вестниците, в пристъп на ярост завърта тока на обувката си върху лицето на проснатия мъртвец.

Унесена се спирах задълго върху всички подробности на убийството. Следвах Сондзоньо и почти замислях действията му, бях неговата ръка, която подава пудриерата, която хваща преспапието, нанася удари на златаря; бях неговият крак, който накрая с бяс смачква лицето на убития. Във виденията ми, както споменах, нямаше никакъв ужас, укор или пък одобрение. Въпреки това изпитвах същата особена наслада, както децата, седнали на топличко край майка си, слушат някаква приказка и фантазията им следва приключенията на нейните герои. Ала моята приказка беше мрачна и кървава, неин герой бе Сондзоньо и очарованието й се примесваше с безсилна и растяща мъка. Почти стигах до скрития смисъл на приказката, започвах я отначало, преминавах фазите на престъплението, вкусвах печалното наслаждение и неизменно се озовавах пред тайната. Така премисляйки фактите, пропаднах в бездната на съня като човек, който не премерва скока си над пропаст и пада в нея.

Спала съм около два часа, сетне се събудих. По-точно започнах да се разбуждам с тялото си, а умът ми, покорен от някакво вцепенение, продължаваше да спи. Най-напред започнах да протягам ръце в тъмнината като слепец, но не можах да разпозная мястото, където се намирах. Бях заспала легнала в леглото си, а сега стоях права в много тясно пространство между гладки и плътно затворени стени. Веднага си представих, че съм в затворническа килия, и в същия миг си спомних за камериерката, която Джино подло бе вкарал в затвора. Аз бях камериерката и душата ме болеше от несправедливостта, която изстрадвах. Имах почти физическото усещане, че съм се превърнала в камериерката, чувствах как терзанието ме преобразява, вмества ме в тялото й, придава ми образа й и ме принуждава да правя нейните движения. Скривах с ръце лицето си, плачех и мислех, че съм затворена несправедливо в килията и е невъзможно да изляза. Същевременно съзнавах, че съм си Адриана, върху която не е било упражнено никакво насилие, че не съм затворничка и един-единствен жест ще е достатъчен, за да се освободя от камериерката. Но какъв да е той, не успявах да отгатна, въпреки неописуемото ми желание да изляза от собствената си тъмница на състрадание и душевна болка. После като внезапна светлина, заслепяваща очите в мрака, ме озари хрумването за Астарита. „Ще ида при Астарита и ще го накарам да я освободи“ — рекох си, протегнах ръце и веднага открих, че стените на килията са се раздалечили и през образувалия се процеп мога да изляза. Направих няколко крачки в тъмното, напипах електрическия ключ и припряно го завъртях. В стаята нахлу светлина. Стоях до вратата задъхана, гола, лицето и тялото ми плуваха в студена пот. Килията, в която бях затворена досега, беше познатото ми място в ъгъла между гардероба и шкафа — едно съвсем тясно пространство между стените, което мебелите почти запълваха. Насън бях станала и бях отишла в своя затвор.

Загасих светлината и внимателно се върнах в леглото. Преди да заспя, си помислих, че не е по силите ми да възкреся златаря, но можех да спася камериерката или поне да се опитам — това беше единственото нещо, което имаше значение. Още по-задължена бях да го извърша сега, след като се бях убедила, че не съм толкова добра, както винаги съм вярвала. Или поне моята доброта не изключваше вкус към кръвопролитието, очарование от насилието и задоволство от престъплението.

Четвърта глава

На следващата сутрин се облякох грижливо, сложих пудриерата в чантата и излязох да телефонирам на Астарита. Бях необяснимо весела; от тягостното чувство, което с откровението си снощи Сондзоньо ми беше вдъхнал, нямаше и следа. Често през живота съм си давала сметка, че най-лошият враг на милосърдието и моралното неодобрение е суетата. При мисълта, че единствено аз в Рим знам как е извършено престъплението и кой е извършителят, изпитвах не страх и ужас, а суетно задоволство. Казвах си: „Известно ми е кой е убил златаря“, и ми се струваше, че днес гледам на хората и нещата с други очи. Въобразявах си едва ли не, че съм се променила, даже се боях, че тайната на Сондзоньо е изписана по лицето ми. В същото време изпитвах сладостно, приятно и неудържимо желание да разкажа на някого за узнатото. Както многото вода в тясна ваза прелива, така тайната препълваше душата ми и се изкушавах да я споделя. Предполагам, че това е главната причина, поради която престъпниците доверяват било на любовниците си, било на съпругите си злодеянията, които са направили, те пък от своя страна ги разказват на някой близък приятел, той на друг и накрая новината стига до ушите на полицията. По мое мнение, като споделят с някого за престъпленията си, престъпниците се опитват да отстранят част от тяхната вероятно непоносима тежест, натоварвайки с нея и други хора. Сякаш вината така може да се разпредели върху плещите на мнозина, та да стане лека и поносима. В действителност тя прилича на бреме, чиято тежест не само не намалява, а дори се увеличава съобразно броя на онези, които са се съгласили да го поемат.

Докато вървях из улиците и търсех обществен телефон, купих два вестника и потърсих в хрониките нещо за престъплението на улица „Палестро“. Оттогава бе минало известно време и под заглавието прочетох само няколко разочароващи реда: „Никаква улика срещу убиеца на златаря.“ Дадох си сметка, че стига да не допусне груба грешка, Сондзоньо можеше да бъде сигурен, че никога няма да го разкрият. Незаконната търговия, с която жертвата се бе занимавала, много затрудняваше полицейското разследване. Златарят, както пишеха вестниците, по неизвестни причини често имал тайни връзки с хора от всички класи и нива и бе възможно неговият убиец да е човек, с когото никога не се е срещал преди и който, без предумисъл го е убил. Тази версия беше най-близо до истината. Ала именно защото беше най-правилната, от написаното ставаше ясно, че полицията се е отказала да търси виновника.