В едно ресторантче намерих обществен телефон и набрах номера на Астарита. Бяха изминали поне шест седмици, откакто не се бях обаждала и сигурно го изненадах, защото в първия момент не позна гласа ми и заговори с официалния си служебен тон. За миг ми мина през ума, че сигурно вече не се интересува от мене и, честно казано, сърцето ми се обърна при мисълта за задържаната камериерка и лошия късмет Астарита да престане да ме обича точно когато намесата му бе необходима, за да бъде спасена нещастната жена. Ала тази силна уплаха все пак бе приятна, защото ми възвърна изгубената вяра в собствената доброта; уверих се, че наистина съм взела присърце освобождаването на камериерката и независимо от отношенията ми с убиеца Сондзоньо, пак съм някогашната чувствителна и отзивчива Адриана. Изплашена си казах името и с облекчение чух как гласът на Астарита веднага се промени, стана развълнуван и настойчив и той започна да заеква. Една такава любов винаги ласкае жените: успокоих се, бях му благодарна, дори, признавам, изпитах някакво мимолетно привличане към него. Гальовно му определих среща, Астарита обеща, че непременно ще дойде, и аз излязох от ресторантчето.

През цялата нощ, която прекарах в кошмари, бе валяло като из ведро и често в просъница чувах плющенето на дъжда и свистенето на вятъра и този водовъртеж, засилваше самотата ми и сгъстяваше мрака, в който се лутах. Призори дъждът спря и с последни усилия вятърът разпръсна облаците, небето се проясни и наоколо стана свежо и спокойно. След като телефонирах на Астарита, тръгнах в ранната слънчева утрин по булеварда с чинарите, бях позамаяна от отвратителния и неспокоен сън, но бързо се съвзех от студения въздух. Радвах се на хубавия ден и имах чувството, че всичко попаднало пред погледа ми ми харесва, очарова и развлича. Харесваха ми ивиците влага между изсъхналите каменни плочи, стволовете на чинарите с люспести кори, обагрени в бяло, зелено, жълто и черно, които отдалече приличаха на позлатени, привличаха ме фасадите на къщите с големи влажни петна от нощния дъжд, минувачите в ранния час — мъже, бързащи за работа, слугини с пазарски чанти в ръка, момиченца и момченца с учебници, водени от родителите или от по-големите си братя. Спрях, за да дам милостиня на възрастен просяк и докато търсех пари в чантата, забелязах, че погледът ми със симпатия се задържа върху овехтелия му военен шинел и кръпките по лактите и реверите. Сиви, кафяви, жълти, зашити с черен конец върху поизбелялото зелено, беше ми драго да гледам цветните парчета и едрия бод, с който старателно бяха пришити, дори се изненадах, че се замислям за работата, която просякът е свършил някоя сутрин — изрязал е с ножица плата, сложил го е върху дупката и грижливо я е закърпил. Кръпките ми се нравеха, както на гладния му харесва току-що изпеченият хляб, и докато се отдалечавах, не се стърпях и няколко пъти се обърнах, за да ги погледна отново. Ненадейно ми хрумна, че би било хубаво животът ми да прилича на тази сутрин — ясен, чист и приятен. Живот, измит от чернилките, в който ще може да се гледа с любов дори на най-обикновените неща. При това сравнение се върна дълго спотайваното ми и безгласно желание да си живея нормално, с един-единствен мъж, в нова, подредена, светла и хигиенична къща. Давах си сметка колко неприятен ми е моят занаят, макар че поради природата си бях склонна към него. Знаех, че е мръсен, просмукан с миризма на пот, мъжко семе и нечистоплътност, полепнала по пръстите, тялото и в леглото ми, и колкото да се миех и да почиствах стаята си, мирисът оставаше. Мина ми през ума, че всъщност работата ми почти всеки ден да се събличам и обличам пред очите на различни мъже ми пречи да гледам на тялото си с топлота и разбиране, които помня, че като младо момиче изпитвах, когато се оглеждах в огледалото или се къпех в банята. Приятно е да гледаш на собственото си тяло като на нещо ново и непознато, което расте, наедрява и се разхубавява, а аз, за да създавам винаги усещането за новост на любовниците си, доброволно и завинаги се бях лишила от него.

В светлината на тези разсъждения престъплението на Сондзоньо, подлостта на Джино, нещастието на камериерката и останалите интриги, с които се измъчвах, ми се виждаха естествени последици от объркания ми живот. Последици, които нямаха особено значение, не ме караха да се чувствам виновна и можеха да се променят единствено ако успеех да сбъдна предишните си мечти да живея нормално. Много ми се прииска да бъда порядъчна във всяко отношение. Да заживея съобразно морала, който не допускаше да се упражнява такъв занаят, в хармония с природата, която налагаше жена на моята възраст да има дете, според добрия вкус, който изискваше да се живее сред красиви предмети, да се обличат нови и различни дрехи, да се обитават светли, чисти и удобни къщи. Ала нещата се изключваха взаимно и ако държах да се съобразявам с морала, нямаше да съм в съгласие с природата, добрият вкус пък противоречеше на изискванията на морала и природата. При тази мисъл бе обзе познатият и отдавнашен като съществуването ми гняв, че неизменно съм длъжница на нуждата и съм безсилна да я задоволя с друго освен с жертването на най-светлите си мечти. Неведнъж усещах, че все още не съм приела напълно съдбата си, и това бе обнадеждаващо, защото знаех, че ако ми се предостави случай да променя живота си, веднага и без колебание ще се възползвам.

Бях определила среща на Астарита по обед, непосредствено след като излезе от службата, дотогава оставаха още няколко часа, нямах какво да правя и реших да отида у Джизела. От известно време не я бях виждала и подозирах, че някой е заел мястото на годеник любовник, роля, която преди играеше Рикардо в живота й. И Джизела като мене се надяваше един ден да се уреди и предполагам, че такава е надеждата на всички жени от бранша. Но за разлика от мене Джизела придаваше голямо значение на хорското мнение, за нея занаятът бе средство за социално издигане, докато аз по рождение бях предразположена към него. Тя се срамуваше, че другите мислят за нея, че е такава, каквато беше, макар всъщност склонността й да бе много по-дълбока от моята. Аз не изпитвах никакъв срам, но в определени моменти се чувствах зависима и извратена.

Пристигнах в дома й и понечих да тръгна нагоре по стълбата. Гласът на портиерката ме спря:

— При госпожица Джизела ли отивате? Тя вече не живее тук.

— А къде е отишла?

— На улица „Казабланка“, номер седем. Дойде един рус господин с кола, натовариха й нещата и заминаха.

Улица „Казабланка“ бе нова и се намираше в нов квартал. Моментално проумях, че съм дошла да чуя как ми казват точно това — заминала е с някого. Не знам защо, но внезапно се почувствах изморена, краката ми се огънаха и трябваше да се облегна на входната врата, за да не падна. Съвзех се, поразмислих и реших да потърся Джизела на новия й адрес. Взех такси и поръчах на шофьора да ме закара на улица „Казабланка“.

Таксито се движеше бързо и постепенно се отдалечавахме от центъра на града с тесните му улици и редиците прилепени една до друга стари къщи. Улиците ставаха по-просторни, разклоняваха се, вливаха се в площади, все повече и повече се разширяваха, сградите бяха нови и между тях се виждаше зелената ивица на полето. Това пътуване ме натъжаваше и потискаше. Изведнъж подробно си припомних всички усилия, които Джизела бе положила, за да ме поквари и да ме принуди да заприличам на нея, и неволно, както кърви рана, се разплаках.

Когато пристигнах и слязох от таксито, очите ми бяха пълни със сълзи, а бузите мокри.

— Госпожице, не бива да плачете — каза шофьорът.

В отговор поклатих глава и поех към входа на Джизела.

Къщата беше бяла, в модерен стил, съвсем наскоро построена, както личеше по струпаните в малката гола градинка тръби, греди и лопати и петната вар, с които бе зацапана вратата. Влязох в бяло, съвсем празно входно антре, стълбището също беше бяло, през матираните стъкла на прозорците проникваше мека светлина. Портиерът — млад, червенокос младеж с работнически комбинезон, по нищо неприличащ на старите и мръсни портиери — ме въведе в асансьора, аз натиснах бутона и тръгнах нагоре. Вътре миришеше приятно на нова дървения, лъсната със спирт. И в бръмченето на механизма сякаш се усещаше новостта на мотор, който работи отскоро. Постепенно, докато асансьорът се издигаше към последния етаж, светлината ставаше по-ярка, като че ли сградата нямаше покрив и асансьорът се отправяше към небето. Щом асансьорът спря, слязох и се озовах на слънчева, заслепяваща с белотата си площадка, пред хубава врата от светло дърво с лъскава месингова брава. Позвъних, отвори ми слабо мургаво слугинче с приветлив израз, дантелена шапка и бродирана престилка.

— Госпожица Де Сантис — казах. — Предайте й за Адриана.

Слугинчето ме остави и тръгна по коридора към вратата в дъното с бели матирани стъкла като онези до стълбите. И тук коридорът беше бял и празен, както навсякъде в сградата; прецених, че апартаментът вероятно е малък, с не повече от четири стаи. Беше топлофициран и топлината на парното подсилваше острия мирис на прясна вар и блажна боя. Остъклената врата в дъното се отвори, слугинчето се появи и ми съобщи, че мога да вляза.

В първия момент не видях нищо, защото през широка стъклена врата, която изглежда заемаше цялата стена срещу входа, нахлуваше на струи заслепяващото зимно слънце. Етажът беше последен и навън синееше блестящото небе. За миг забравих къде съм, почувствах се добре и притворих очи от топлото и златисто като старо питие слънце. Гласът на Джизела ме сепна. Тя седеше до голямата стъклена врата и над отрупана с шишенца масичка протягаше пръсти за маникюр към дребна сивокоса жена. С престорена непринуденост се обърна към мене: