— О, Адриана! Сядай. Почакай за минута.

Настаних се близо до вратата и се огледах наоколо.

Стаята беше тясна и на дължина се простираше по продължение на стъклената врата. Направо казано, мебелите бяха малко: маса, бюфет и няколко стола от светло дърво, но бяха нови и слънцето ги огряваше. В неговата светлина наистина има нещо луксозно, неволно помислих, само богаташка къща може да е тъй слънчева. С наслада затворих очи в тази благодат и за миг престанах дори да мисля. Усетих, че нещо тежко и пухкаво скача на коленете ми, отворих очи и видях огромна котка от непознат ми дотогава вид, с много дълъг, мек като коприна косъм, широка сиво-синкава муцунка и с гневлив, надменен израз, който никак не ми хареса. Котката взе да се гали в мене, изви нагоре пухкавата си опашка и дрезгаво замяука. После се сви на кълбо в скута ми и запреде.

— Каква хубава котка! — възкликнах. — Каква порода е?

— Персийска е — гордо отговори Джизела, — много рядка порода. Там такива котки се продават по хиляда лири едната.

— Никога не съм виждала такава — рекох и погалих котката по гърба.

— Знаете ли кой има такава котка? — обади се маникюристката. — Госпожа Радаели. И да видите само как се грижи за нея… повече, отколкото за човек. Миналия ден дори цялата я напарфюмира… Да ви мина ли още веднъж ноктите на краката?

— Не, няма нужда, Марта. За днес стига — каза Джизела.

Маникюристката подреди принадлежностите и шишенцата си в едно куфарче, сбогува се и излезе от стаята.

Като останахме сами, се заразглеждахме. Имах впечатление, че и Джизела е съвсем нова като апартамента си. Носеше красив червен пуловер от ангорска вълна и пола в тютюнев цвят, които не бях виждала. Бе понапълняла, под дрехите личеше, че бюстът и бедрата й са наедрели. Забелязах, че и клепачите й са станали по-пухкави, като на човек, който се храни добре, отспива си и няма грижи. Тяхната подпухналост й придаваше малко потаен вид. Джизела си погледна ноктите и уж небрежно попита:

— Какво ще кажеш? Харесва ли ти моят дом?

Изобщо не съм завистлива. Навярно тогава за първи път ме прогриза червеят на завистта и се стреснах, че съществуват хора, които цял живот могат да таят в душите си това чувство, което ми се стори във висша степен противно и мъчително. Лицето ми пребледня, сякаш внезапно отслабнах и бях безсилна да се усмихна и да се обърна към Джизела с няколко любезни фрази, както желаех. Щеше ми се да й кажа нещо злобно, да я нараня, обидя, унизя, изобщо да вгорча радостта й. „Какво ми става? — питах се зашеметена, докато галех котката по гърба. — Друга ли съм станала?“ За щастие чувството не трая дълго. От дъното на душата ми се надигна цялата доброта, на която бях способна, и потуши завистта. Помислих, че Джизела е моя приятелка и трябва да се радвам за нея. Представих си как за първи път влиза в новия си дом и плясва с ръце от радост; в същото време студенината и завистта, сковали лицето ми, ме напуснаха и отново, някак интимно, сякаш бе влязло в душата ми, ме затопли онова благотворно слънце. Промълвих:

— И питаш още: толкова хубава и приятна къща. Как стана?

Стори ми се, че искрено съм изрекла думите и за награда се усмихнах по-скоро на себе си, отколкото на Джизела. Тя важно и поверително заразказва:

— Помниш ли Джанкарло? Русият, с когото веднага се скарах онази вечер? Е, добре, след това той ме посети и беше много по-приятно, отколкото изглеждаше в началото. После пак се видяхме и така много пъти. Преди няколко дни ми казва: ела с мене, приготвил съм ти една изненада. Знаеш ли, аз си мислех, че иска да ми направи някакъв подарък — чантичка, парфюм… Обаче той ме качва на колата, води ме тук, въвежда ме… Апартаментът беше съвсем празен, помислих, че е неговият. Пита ме харесва ли ми. Да, отвръщам, но без нищо да предполагам, разбира се. А той ми казва: купил съм го за тебе… Представи си как се почувствах.

Тя се усмихна със сдържано доволство и огледа наоколо. Непринудено станах, отидох при нея, прегърнах я и казах:

— Толкова ми е приятно, наистина много, искрено се радвам.

Жестът окончателно разпръсна всякакво враждебно чувство в душата ми. Допрях лице до стъклената врата и загледах навън. Блокът се издигаше на възвишение, вдадено в морето, и наоколо се разстилаше безкраен пейзаж. Една река зигзагообразно пресичаше култивираната равнина, из която имаше разпръснати тук-там гори, мандри и скалисти хълмчета. В единия край на панорамата се виждаше последното разклонение от периферния градски квартал с няколко бели жилищни блока. На хоризонта, под блестящото небе, ясно се очертаваше синя планинска верига. Обърнах се към Джизела:

— Знаеш ли, че имаш вълшебен изглед?

— Нали? — отговори тя.

Отиде до бюфета, извади две чашки и тумбеста бутилка и ги сложи на масата.

— Ще пийнеш ли малко ликьор? — попита небрежно.

Без съмнение всички действия на господарка на къщата й доставяха огромно удоволствие.

Седнахме на масата и мълчаливо изпихме ликьора. Разбирах, че Джизела е смутена, и ми се прииска да й помогна да преодолее объркването си. Реших да я предразположа:

— Не постъпи добре… трябваше да ми кажеш.

— Нямах време — бързо отговори тя, — знаеш, преместването… Освен това бях толкова заета с купуването на най-необходимите неща — мебели, бельо, съдове… Нямах време дъх да си поема. Къщата изисква грижи — говореше с присвити устни тя като възпитаните госпожи.

— Разбирам — без злоба или огорчение казах, сякаш се касаеше за нещо, което не ме засяга, — след като вече си се настанила тук и си добре, вече ти е досадно да ме виждаш, срамуваш се от мене.

— Изобщо не се срамувам — пораздразнено отвърна тя, както изглежда, обидена повече от спокойния ми тон, отколкото от думите ми. — Ако мислиш така, наистина си глупачка. Само че отсега нататък няма да можем да се срещаме както преди. Искам да кажа, да излизаме заедно и всичко останало. Ако той научи, горко ми.

— Бъди спокойна — мило казах, — повече няма да ме видиш. Днес дойдох само за да разбера какво е станало с тебе.

Тя се престори, че не е чула, и така потвърди предположенията ми. За миг настана мълчание. После с фалшива загриженост попита:

— А ти?

Със спонтанност, която ме изплаши, най-напред се сетих за Джакомо. С приглушен глас отговорих:

— Аз ли? Нищо… Всичко е както преди.

— А Астарита?

— Виждам го понякога.

— А Джино?

— С него всичко свърши.

При спомена за Джакомо сърцето ми се сви. Джизела изтълкува посвоему силното отчаяние, което прозираше по лицето ми. Вероятно реши, че нейният късмет и високомерното й поведение са ме подразнили. Поразмисли, после с пресилена загриженост рече:

— Все пак никой не може да ми избие от главата, че стига да поискаш, Астарита ще ти уреди къща.

— Но аз не искам — отвърнах спокойно, — нито Астарита, нито който и да е друг.

В израза й прочетох недоумение:

— Защо? Няма да ти хареса да имаш дом като този ли?

— Домът ти е хубав — отговорих, — но аз искам преди всичко да бъда свободна.

— Аз съм свободна, по-свободна от тебе — обидено рече тя. — Разполагам с времето си.

— Не за такава свобода говорех.

— А за каква?

Проумях, че съм я засегнала, ако не за друго, поне защото не показах достатъчно, че се възхищавам от апартамента, с който тя толкова се гордееше. Да й обяснявам, че подобно пренебрежение не съществува и че по никакъв начин нямам желание да се обвързвам с човек, когото не обичам, значеше да я обидя наново и по-тежко отпреди. Предпочетох да променя разговора и бързо рекох:

— Я по-добре ми покажи дома си. Колко стаи имаш?

— Какво те интересува? — с тон на обидена госпожица попита тя. — Нали сама каза, че не искаш да имаш такъв дом?

— Не съм казала това — отговорих търпеливо. — Апартаментът ти е много хубав, дай боже и аз да имам такъв.

Тя нищо не продума, забила поглед в пода.

— Е — уморено подех след миг, — няма ли да ми го покажеш?

Джизела вдигна очи и с изненада видях, че са пълни със сълзи.

— Ти не си ми приятелка, както си мислех! — внезапно викна тя. — Ти… ти преливаш от завист и именно за да ме нараниш, ме унизяваш заради дома ми.

Говореше празни приказки, цялото й лице бе мокро от плач. Раздразнението й беше безпочвено, защото тя не знаеше за моята отчаяна любов към Джакомо и мъката, че съм се разделила с него, просто плачеше от яд и на свой ред завиждаше. Много добре я разбирах и именно затова й съчувствах. Станах, приближих се и сложих ръка на рамото й.

— Защо говориш така? Аз не съм завистлива. Просто предпочитам други неща, но ми е приятно, че ти си доволна. Хайде — завърших, прегръщайки я, — покажи ми другите стаи.

Тя си издуха носа и обясни:

— Само четири са… и са почти празни.

— Хайде да вървим.

Изправи се, тръгна пред мене по коридора и като отваряше врата след врата, ми показа спалнята, в която имаше само легло и до него фотьойл, после една празна стая, където възнамеряваше да сложи легло „за гости“, и стаичката на слугинчето — същинска дупка. Показа ми трите стаи с ядосан израз, като разтваряше вратите и набързо, без удоволствие, ми обясняваше предназначението им. Лошото й настроение премина в суета, когато ме въведе в банята и кухнята, облицовани с керамични плочки, оборудвани с нови електроуреди и блестящи батерии. Обясни ми начина на употреба на електрическите уреди, чистотата, ползата и предимствата им пред газовите и аз, макар че хич не ми беше до това, със съответните възклицания на възхита и изненада се преструвах на заинтригувана. Джизела остана много доволна от поведението ми и щом разгледах всичко, каза: