— Не мога — обадих се спокойно. — По-късно.

— Спешно е — отговори мама.

Обзе ме подозрение, отидох до вратата, леко я разтворих и се показах. Мама ми направи знак да изляза и да затворя. В тъмния коридор ми прошепна:

— Оттатък е някакъв човек, който на всяка цена държи да говори с тебе.

— Кой е?

— Не го познавам, един мургав младеж.

Едва-едва открехнах вратата на голямата стая и надникнах. Видях един мъж, облегнат на масата, с гръб към мене. По тила веднага познах Джакомо и бързо затворих вратата. Казах на мама:

— Предай му, че идвам незабавно. Не го пускай да излиза от стаята.

Тя обеща и аз се върнах в спалнята. Астарита седеше на леглото в същата поза.

— Бързо! — рекох. — Бързо! Съжалявам, но трябва да си вървиш.

Той се развълнува и се опита да протестира. Прекъснах го и продължих:

— На леля ми й е прилошало на улицата. Трябва да отидем с мама в болницата. Бързо, бързо!

Лъжата беше плитичка, но не успях да измисля друга. Астарита оглупял ме гледаше, почти невярващ на нещастието си. Забелязах, че си е събул обувките и опира о пода краката си, обути в чорапи на цветни ивици.

— Хайде, защо ме гледаш? Трябва да си вървиш — настоях раздразнена.

— Добре, тръгвам си — рече той и се наведе да се обуе.

Бях застанала права до него и му подавах палтото. Досетих се, че ако държа да се намеси в полза на камериерката, се налага да му обещая нещо. Докато му помагах да си облече палтото, додадох:

— Слушай, наистина ме гризе съвестта. Ела утре след вечеря, ще бъдем на спокойствие, пък и днес моментално щях да те отпратя. Така стана по-добре.

Той нищо не отвърна, придружих го до вратата, държейки го за ръка, сякаш за първи път идваше у дома, дотолкова се страхувах, че ще влезе в другата стая и ще види Джакомо. На прага му напомних:

— Не забравяй, че още днес ще отида при изповедника.

В отговор той кимна, за да потвърди, че е запомнил. Лицето му беше отвратено и ледено. В нетърпението си не дочаках да се сбогува и почти хлопнах вратата под носа му.

Пета глава

Като приближих до голямата стая и сложих ръка на дръжката на вратата, изведнъж прозрях, че освен ако не станеше някакво чудо, рискувах да създам с Джакомо същата нещастна връзка, която съществуваше между мене и Астарита. Отчетох, че чувствата на зависимост, страх и сляпа страст, които Астарита изпитваше към мене, аз питаех към Джакомо и макар да си давах сметка, че ако искам да го накарам да ме обикне, трябва да се държа другояче, имах неудържимото желание да се поставя в подчинено, мъчително и зависимо положение. Не мога да обясня какви са били причините за моя комплекс за малоценност, а и да ги знаех, щях да ги пренебрегна. Само инстинктивно долавях, че ние тримата сме създадени от различни материи — моята по-устойчива от на Астарита, но по-крехка от Джакомовата — и че както имаше нещо, което ми пречеше да обикна Астарита, така нещо не позволяваше на Джакомо да ме обича, и както любовта на Астарита към мене, така и моята към Джакомо се беше родила при неблагоприятни обстоятелства и щеше да свърши още по-лошо. Преди да го видя и да му заговоря, сърцето ми биеше лудо, дъхът ми секваше, много се опасявах, че ще направя невярна крачка, ще покажа тревогата и желанието си да му се харесам и отново и завинаги ще го изгубя. Това несъмнено е най-тежкото проклятие на любовта — че никога не е споделена: когато човек обича, не го обичат, а когато е обичан, не обича. Няма двама влюбени с еднакво силни чувства и желания, макар такъв да е идеалът, на който всички държат, всеки сам за себе си. Аз бях убедена, че тъкмо защото съм влюбена в Джакомо, той не е влюбен в мене. И знаех, макар да не исках да си призная, че каквото и да правя, никога няма да успея да го накарам да се влюби в мене. Всичко това ми мина през ума, докато развълнувана до смърт стоях колебливо пред вратата на стаята. С удивление съзнавах, че съм готова да извърша и най-големите глупости, и страшно се ядосвах. Най-сетне събрах смелост и отворих.

Той седеше, както бях го зърнала през процепа на вратата, облегнат на масата, с гръб към мене. Щом чу, че влизам, се обърна и като ме премери подозрително и критично с поглед, каза:

— Минавах оттук и ми хрумна да те посетя. Може би постъпих неправилно.

Направи ми впечатление, че говори бавно, сякаш преди да си подбере думите, иска хубавичко да ме поразгледа; развълнувана се питах как ли му изглеждам, навярно променена и по-непривлекателна от спомена, който го бе подтикнал да ме потърси след толкова време. Успокоих се като си спомних, че само преди минути, когато бях пред огледалото, реших, че изглеждам добре. Задъхана отвърнах:

— Не, напротив… Много добре направи. Току-що се канех да изляза да обядвам… Можем да обядваме заедно.

— Помниш ли ме? — попита той като че ли с ирония. — Знаеш ли кой съм?

— Как да не те помня?! — глупаво възкликнах и преди волята ми да се противопостави, вече бях взела ръката на Джакомо и я поднасях към устните си, гледайки го с обожание.

Стана ми приятно, че той се смути. Разстроена, нежно го попитах:

— Защо не се вясваше, лошо момче?

— Бях много зает — отговори той и поклати глава.

Съвсем си загубих ума. От устните поставих ръката му до сърцето си, под гърдата, като му казах:

— Чуй как бие сърцето ми.

Същевременно се наричах глупачка, съзнавайки, че не бива да се държа така. Той направо се изуми и изплашена, аз бързо добавих:

— Отивам да си облека палтото и веднага се връщам. Почакай ме.

Чувствах се тъй объркана и толкова се страхувах да не го изгубя, че в коридора припряно завъртях ключа на входната врата и го извадих от ключалката: ако поискаше да си тръгне, докато се обличах, нямаше да може. Влязох в моята стая, застанах пред огледалото на гардероба и с крайчеца на носната кърпа изтрих грима от очите и устните си. Взех червилото и се начервих съвсем леко. Отидох до закачалката, потърсих палтото, не го намерих и за миг реших, че съм изгубена, после си спомних, че съм го окачила в гардероба, извадих го и се облякох. Пак се огледах в огледалото и ми се стори, че прическата ми бие на очи. Светкавично я развалих и разпуснах косите си, както ги носех по време на връзката ми с Джино. Докато се решех, тържествено се кълнях пред себе си, че отсега нататък ще потискам необмислените пориви на страстта си и строго ще контролирам жестовете и приказките си. Най-сетне се приготвих. Минах в коридора и надникнах в голямата стая, за да извикам Джакомо.

В бързината забравих да отключа вратата на апартамента и когато тръгнахме да излизаме, хитрината ми бе разкрита.

— Страхувала си се, че ще избягам — промърмори той, докато аз крайно засрамена търсех ключа из чантата.

Взе го от ръката ми и отключи, като ме гледаше с присъщата си добродушна строгост. Сърцето ми се изпълни с радост, изтичах по стълбата след него, хванах го за ръка и развълнувано попитах:

— Нали не мислиш, че постъпих лошо, а?

Той не отвърна.

Вървяхме под ръка по слънчевата улица край входовете и магазинчетата. Бях щастлива, че крача редом с него, напълно забравих клетвите си и когато минавахме край виличката с кулата, сякаш някой ме залепи за ръката на Джакомо. Дори поизбързвах, за да мога по-добре да го гледам в лицето.

— Знаеш ли, много ми е приятно, че дойде.

Той както винаги се смути и отговори: „И на мене ми е приятно“, но по тона му личеше, че не е точно така.

Прехапах устни до кръв и измъкнах пръстите си от неговите. Джакомо сякаш не забеляза, озърташе се разсеяно наоколо. При вратата на крепостните стени той се поколеба, спря се и сдържано рече:

— Слушай, трябва да ти кажа нещо.

— Кажи.

— Наистина случайно се отбих при тебе. Същата случайност пожела да се окажа без пукната пара, затова ще е по-добре да се разделим — и ми протегна ръка.

Най-напред много се изплаших. Помислих си: „Оставя ме“, и в обзелия ме смут отначало не виждах друг изход, освен с молби и сълзи да се хвърля на врата му. Но когато в следния миг си го представих как с лекота се измъква, изоставих тази идея. Досетих се, че мога да платя обеда му, както на мене много мъже ми плащаха, и мисълта, че ще дам пари за Джакомо, ми се хареса. Вече съм споменавала за чувственото удоволствие, което винаги изпитвах, когато получавах пари. В онзи миг открих, че в плащането има не по-малко удоволствие. И смесицата между любов и пари, били те дадени, или получени, не е въпрос единствено на чиста сметка. Властно възкликнах:

— Не бери грижа за това! Аз ще платя, погледни, имам пари — разтворих си чантата и му показах банкнотите, които предишната вечер бях сложила там.

С нотка на разочарование Джакомо рече:

— Но не е редно.

— Не ме интересува. Ти дойде, редно е да отпразнуваме завръщането ти.

— Не, не, по-добре недей.

Отново понечи да ми подаде ръка за сбогом и да си тръгне. Този път го спрях с думите:

— Хайде да вървим и да не говорим повече за това — и се отправих към гостилницата.