Седнахме на същата маса, изобщо всичко беше както преди, с изключение на лъча зимно слънце, което проникваше през стъклата на вратата и осветяваше масичките и стената. Гостилничарят ни донесе листа с менюто и аз направих поръчката уверено и покровителствено, както любовниците ми постъпваха с мене. Докато поръчвах, Джакомо мълчеше и гледаше надолу. Бях пропуснала виното, тъй като не пия, но си спомних, че първия път той пи, повиках гостилничаря повторно и поръчах литър вино.

Щом той се отдалечи, незабавно си отворих чантата, извадих банкнота от сто лири, прегънах я на четири и като се поогледах, я подадох под масата на Джакомо. Той въпросително ме загледа:

— Парите — прошепнах. — Така после ще можеш да платиш.

— А, парите — бавно промълви той.

Взе банкнотата, разгъна я под масата, погледна я, сгъна я, отвори ми чантата и с малко иронична сериозност я пъхна вътре.

— Аз ли искаш да платя? — недоумяваща попитах.

— Не, аз ще платя — отвърна спокойно.

— Но тогава защо каза, че нямаш пари?

Той се поколеба, сетне с горчива прямота отговори:

— Не те посетих случайно… Истината е, че от около месец възнамерявах да дойда, но когато се озовах пред тебе, желанието ми да си отида се поднови. Намислих да ти кажа, че съм без пари, с надеждата, че ще ме пратиш по дяволите — усмихна се и поглади брада. — Както изглежда, съм сгрешил.

Беше си направил нещо като експеримент. Въобще не го интересувах, или по-точно в душата му се бореха влечението и отвращението от мене, което бе не по-малко силно. По-късно открих тази характерна черта на Джакомо — той с лекота се преструваше и играеше роли с цел нещо да разбере. Но в онзи момент неуспешната му лъжа ме смути и се чудех да се смея ли, или да плача. Машинално попитах:

— Защо искаше да си идеш?

— Защото разбрах, че не изпитвам никакво чувство към тебе, а само желание, каквото изпитва приятелят ми към твоята приятелка.

— Знаеш ли, че живеят заедно? — попитах.

— Да — отвърна с презрение, — създадени са един за друг.

— Не си изпитвал никакво чувство към мене — подех — и не си искал да дойдеш, но дойде.

Предчувствах, че ще бъда разочарована, но ми доставяше удоволствие да се сблъсквам с неговата непоследователност.

— Да — отговори, — защото, както се казва, съм слабохарактерен.

— Ти дойде и това ми стига — отсякох аз.

Протегнах ръка под масата и я сложих на коленете му.

Не го изпусках от очи и видях как се развълнува от допира ми и брадата му затрепери. Беше ми приятно да наблюдавам вълнението му, но разбирах, че въпреки силното влечение, за което той си призна с думите, че близо от месец се канел да ме посети, другата половина от него беше враждебно настроена и аз трябваше да насоча усилията си срещу нея, да я унизя и разруша. Припомних си как се беше втренчил в голия ми гръб, когато за първи път бяхме заедно, и си рекох, че тогава постъпи неправилно, като допусна да бъда смразена от погледа му, и че ако аз бях упорствала да го съблазня, може би начинът, по който Джакомо ме гледаше, щеше да се промени, както в момента се разсейваше и гаснеше докаченото му честолюбие.

Бях се навела над масата, сякаш за да разговаряме шепнешком, и развеселена и доволна го милвах, като в същото време незабелязано следях върху изражението му какъв е ефектът от ласките ми. Той ме гледаше обидено и въпросително с огромните си черни бляскави очи с дълги женствени мигли. Най-накрая каза:

— Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай.

Рязко се отдръпнах. Почти в същия миг гостилничарят сложи приборите и яденето на масата. Започнахме да се храним мълчаливо и без апетит. След малко Джакомо подхвърли:

— На твое място бих опитал с напиване.

— Защо?

— Когато съм пиян, по-лесно правя онова, което другите искат.

Фразата: „Щом ти стига да ми харесваш по този начин, продължавай“ ме засегна, а приказките му за напиването ме убедиха, че усилията ми са напразни. Отчаяна рекох:

— Аз не искам да правиш нищо насила. Ако предпочиташ да си идеш, моля, върви си… Вратата е там.

— За да си тръгна — закачливо отговори той, — би трябвало да съм сигурен, че го искам.

— Искаш ли аз да си ида?

Погледнахме се. В болката си бях смела и вероятно решителността ми го развълнува не по-малко от преди. Неохотно помоли:

— Не, остани.

Мълчаливо продължихме да се храним. Не ми убягна, че си наля голяма чаша вино и на един дъх я изпи.

— Виждаш — каза, — пия.

— Виждам.

— Скоро ще се напия и дори ще ти се обясня в любов.

Думите му пронизаха сърцето ми. Нямах сили да се терзая повече. Унизена промълвих:

— Престани, престани да ме измъчваш.

— Аз те измъчвам?

— Да, подиграваш ми се. Единствената ми молба е да не се занимаваш с мене. Увлякла съм се по тебе, но ще ми мине. Остави ме.

Джакомо нищо не каза и изпи втора чаша вино. Побоях се, че съм го обидила, и попитах:

— Какво ти е? Настроен ли си против мене?

— Аз? Точно обратното.

— Ако ти доставя удоволствие да ми се подиграваш, прави го, говорех си просто така.

— Не ти се подигравам.

— И ако ти е приятно да ми говориш злобни неща — настоях, завладяна от някакво желание да се унижавам без никаква полза от това, — моля, кажи ги. Аз пак ще те обичам толкова, дори повече. Ако ме набиеш, ще целуна ръката, която ме е удряла.

Той ме наблюдаваше внимателно, изглеждаше стъписан, очевидно желанието ми го смущаваше. После попита:

— Искаш ли да тръгваме?

— Къде?

— У вас.

В отчаянието си почти бях забравила защо съм тъй обезнадеждена и съвсем неочакваното предложение на Джакомо, когато едва бяхме изяли първото ястие и половината от виното бе в шишето, по-скоро ме изненада, отколкото зарадва. С основание помислих, че не любовта, а смущението, което са предизвикали думите ми, го подтиква да прекъсне обеда. Казах:

— Е, сега убеди ли се, че си решил да приключиш с мене?

— Как разбра?

Отговорът му, прекалено жесток, за да е искрен, необяснимо ме успокои. Като сведох очи, отвърнах:

— Просто така, някои неща се разбират. Да довършим обеда и тогава ще тръгнем.

— Както предпочиташ, но аз ще се напия.

— Напий се. Заради мене.

— Но така ще се напия, че ще ми прилошее. И вместо да правиш любов ще се наложи да ме лекуваш.

Наивно показах, че се страхувам, и протегнах ръка към чашата му с думите:

— Тогава не пий.

Той избухна в смях:

— Хвана се на въдицата! Хвана се на въдицата!

— Защо да съм се хванала?

— Не се бой, не ми прилошава толкова лесно.

— Направих го заради тебе — засрамена, казах.

— Заради мене… Ах, ах…

Несъмнено продължаваше да ме обижда. Но любезният му тон смекчаваше подигравките и те не ми бяха толкова неприятни. Джакомо добави:

— Всъщност ти защо не пиеш?

— Не ми харесва, пък и една чаша е достатъчна, за да се напия.

— И какво от това? И двамата ще бъдем пияни.

— Грозно е жена да се напива. Не искам да ме виждаш пияна.

— Защо? Какво грозно има?

— Не знам… Противно е да гледаш жена как се олюлява, говори глупости, прави просташки жестове. Тъжна гледка е. Знам, че съм нещастница, и знам, че ме мислиш за такава. Ако пия и ме видиш пияна, повече няма да ме погледнеш.

— А ако аз ти заповядам да пиеш?

— Ти наистина целиш да ме видиш унизена — замислено казах. — Единственото ми хубаво качество е, че не съм неугледна. Наистина ли държиш да загубя и него?

— Да, искам — разпалено рече той.

— Не знам що за вкус имаш към подобни неща, но щом ще ти е приятно, моля, налей ми вино — и подадох чашата.

Той я погледна, изгледа ме и отново избухна в смях.

— Шегувах се — заяви.

— Винаги се шегуваш.

— Значи не си неугледна? — продължи след миг, като ме гледаше с интерес.

— Поне така твърдят.

— Сигурна ли си, че и аз го мисля?

— Нима знам какво мислиш?

— Ще проверим. Какво считаш, че мисля и изпитвам към тебе?

— Не знам — много изплашена бавно изрекох. — Явно не ме обичаш, както аз те обичам. Може би ти харесвам, както на мъж се харесва жена, която действително не е грозна.

— А, значи сериозно мислиш, че не си грозна?

— Да — с гордост казах, — дори съзнавам, че съм хубава, но толкова. За какво ми е послужила тази красота?

— Красотата не трябва да служи за нищо.

Междувременно бяхме привършили обеда, двете бутилки вино бяха почти празни.