— Както виждаш — рече Джакомо, — пих и не съм пиян.

Неговите блеснали очи и треперещи ръце опровергаваха думите му. Навярно съм го погледнала с надежда, защото той добави:

— Искаш да си отидеш вкъщи. Ех… Венера жертвата си вплела в мрежите на любовта…

— Какво каза?

— Нищо, цитирах един подходящ за случая стих. Гостилничарят, моля!

Джакомо винаги говореше иронично приповдигнато. Демонстративно извика гостилничаря, попита колко е сметката, бутна му парите почти в лицето и като прибави солиден бакшиш, допи виното и ме настигна.

На улицата се разбързах към къщи. Съзнавах, че той неохотно се е върнал и че презира и ненавижда чувството, което въпреки волята му го бе принудило да дойде. Имах голяма вяра в красотата и любовта си и бях нетърпелива да се възправя с тези оръжия срещу неговата съпротива. Бях обнадеждена и настроена борбено, вярвах, че любовта ми ще надделее и огнената ми страст ще разтопи твърдата и устойчива като метал омраза на Джакомо и той на свой ред ще ме обикне.

Докато в ранния следобеден час вървяхме по безлюдния булевард, казах на Джакомо:

— Обаче трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да си отидеш.

— Обещавам ти.

— Трябва да ми обещаеш още нещо.

— Какво?

Поколебах се, после се престраших:

— Миналия път всичко щеше да мине добре, ако в един момент ти не ме погледна тъй, че се засрамих. Трябва да ми обещаеш, че повече няма да ме гледаш по такъв начин.

— По какъв начин?

— Не знам… неприятен.

— На погледите не се заповядва — отговори ми той след малко, — но ако искаш, изобщо няма да те гледам. Ще затворя очи и ще бъде добре.

— Не, няма да е добре — упорито настоях.

— А как държиш да те гледам?

— Както аз тебе — отвърнах. Обгърнах брадата му и го погледнах. — Ето така, с нежност.

— Аха!… С нежност.

Когато стигнахме до захабеното и мръсно стълбище на нашия блок, неволно си припомних слънчевото, чисто и бяло блокче на Джизела. И сякаш сама си заговорих на глас:

— Ако не живеех в този гаден дом и не бях такава несретница, щях много повече да ти харесвам, естествено.

Неочаквано Джакомо спря, прегърна ме и искрено рече:

— Ако го мислиш, бъди сигурна, че не е вярно.

Привидя ми се, че в очите му се чете нещо много близко до любовта. В същия миг се наведе и потърси с устните си моите. Дъхът му силно миришеше на вино. Никога не съм понасяла острата винена миризма, но лъхаща от неговата уста, тя ми се струваше невинна, приятна и почти затрогваща като опиването на неопитно момче. Отгатнах, че с думите си несъзнателно съм докоснала негово чувствително място. Въобразих си, както казах, че съм запалила искрата на любовта в душата му. Едва по-късно проумях, че се е почувствал длъжен и че с целувката си се е подчинил не на любовен импулс, а по-скоро си е наложил своеобразно морално наказание. По-нататък често го изнудвах със същото обвинение, че ме презира заради бедността и занаята ми, и неизменно постигах благоприятен за моите желания резултат, а същевременно опознавах Джакомо откъм една негова някак унизителна и разочароваща страна.

Но това стана по-късно, в онзи ден още не го разбирах добре. И неговата целувка много ме зарадва, сякаш окончателно бях победила. В отплата за милата му постъпка докоснах едва устните му, хванах го за ръка, казах: „Хайде, хайде, да изтичаме догоре“, и весело и буйно го повлякох по стълбите. Без да продума, той се остави да го дърпам.

Блъскайки Джакомо като марионетка в стените на вестибюла, тичешком влязох в моята стая. С такава сила връхлетях, че по-скоро го бутнах на леглото, отколкото му помогнах да седне. Едва тогава забелязах, че не само се е напил, както предполагах, но вероятно всеки миг щеше да му прилошее. Беше съвсем пребледнял, замаян прокарваше ръка по челото си, очите му бяха помътнели и слабо проблясваха. Изведнъж здравата се изплаших, че наистина ще му стане зле и срещата ни повторно ще се провали. Докато вървях напред-назад из стаята и безразборно си захвърлях дрехите, за миг изпитах силно угризение, граничещо с отчаяние, че не съм му забранила да пие. Заслужава си да отбележа, че и през ум не ми минаваше да се откажа от любовта му, за която тъй копнеех. Единствената ми надежда бе, че той няма да се почувства толкова зле, та да не е в състояние да ме люби или ако действително не му е добре, ще има последствия, след като желанието ми бъде задоволено. Наистина обичах Джакомо, но бях толкова подплашена да не го изгубя, че любовта ми не успяваше да надхвърли границите на егоизма.

Впрочем, престорих се, че не забелязвам състоянието му, съблякох се и седнах до него на леглото. Джакомо все още беше с палто. Започнах да му помагам да се съблече и непрестанно говорех, за да го разсея и да не му хрумне да си тръгне.

— Още не си ми казал на колко години си — рекох, докато смъквах дебелото му палто, а той услужливо вдигаше ръце, за да ме улесни.

След малко отговори:

— На деветнайсет.

— По-млад си от мене с две години.

— Ти на двайсет и една ли си?

— Да, скоро ще навърша двайсет и две.

Пръстите ми затънаха във възела на вратовръзката му. Бавно и сякаш неохотно Джакомо ме отблъсна и сам го развърза. После отпусна ръце и аз дръпнах вратовръзката.

— Вратовръзката ти е доста износена — казах. — Ще ти купя нова. Каква на цвят предпочиташ?

Той се разсмя, беше ми приятно, защото смехът му бе мил и сърдечен.

— Ти май действително искаш да ме издържаш — рече. — Първо искаше да ми платиш обяда, сега пък да ми купиш вратовръзка.

— Глупчо! — крайно развълнувана промълвих. — Какво ти става? Ще ми бъде приятно да ти подаря вратовръзка, а и на тебе няма защо да ти е неудобно.

Междувременно му бях свалила сакото и жилетката и той седеше в края на леглото по риза.

— Личи ли, че съм на деветнайсет години? — попита.

Никога не му омръзваше да говори за себе си, бързо бях схванала това.

— И да, и не — отвърнах с колебание, което съзнавах, че го ласкае. — Най-вече личи по косите ти — добавих, като го погалих по главата. — Косите на мъжете не са тъй свежи. Ала по лицето ти — не.

— Колко години би ми дала?

— Двайсет и пет.

Замълча и видях, че притваря очи, сякаш потъваше в пиянството. Страхът, че ще му призлее, се поднови и побързах да му сваля ризата:

— Разкажи ми още за себе си. Студент ли си?

— Да.

— Какво учиш?

— Право.

— Със семейството си ли живееш?

— Не, семейството ми е в провинцията, в С.

— В пансион ли си?

— Не, в мебелирана стая под наем — отговаряше механично той със затворени очи. — На улица „Кола ди Риенцо“, номер двайсети, апартамент осми, у вдовицата Медолаги… Амалия Медолаги.

Вече бях го съблякла до кръста. Не се сдържах, страстно погалих шията и голите му гърди и попитах:

— Защо стоиш така? Студено ли ти е?

Той вдигна глава и ме погледна. После се засмя и малко пискливо изрече:

— Мислиш, че не забелязвам ли?

— Какво?

— Преструваш се, че уж между другото ме събличаш… Пиян съм, но не чак толкова, колкото смяташ.

— Добре — смутена отговорих, — и така да е. Какво лошо има? Направих го вместо тебе, защото виждам, че не се събличаш сам. Помагам ти.

С нищо не показа, че ме е чул.

— Пиян съм — продължи, поклащайки глава, — но прекрасно знам какво върша и защо съм тук. Нямам нужда от помощ. Гледай!

Внезапно с резки движения той размаха ръце, разкопча си колана и захвърли във въздуха панталона и другите дрехи, които не бях разсъблякла.

— И зная също какво се очаква от мене — добави, като ме хвана за бедрата.

Притискаше ме със силните си нервни ръце и неговото пиянство изглежда бе отстъпило пред някакво лукавство, което личеше и в погледа му. По-късно откривах у Джакомо някаква неискреност точно когато уж най-пълно се отдаваше. Тя беше сигурен знак за хладния разум, който той никога, каквото и да правеше, не губеше и както по-късно с болка установих, точно това му пречеше да общува и да обича истински.

— Ти го искаш, нали? — питаше той, като ме притискаше и впиваше нокти в плътта ми. — Това, това, това…

Всяка дума бе придружена с целуване, хапане, подличко пощипване там, където най не очаквах. Смеех се, извивах се, защитавах се и прекалено щастлива от пробуждането му, не разбирах колко пресиленост има в неговото държание. Той действително ми причиняваше болка, сякаш тялото ми беше някакъв омразен предмет. В очите му блестеше не толкова желание, колкото гняв. После, както беше започнало, буйството му изведнъж секна. Пиянството съвсем неочаквано взе връх, Джакомо се хвърли по гръб на леглото, изпъна се и затвори очи, а аз учудена стоях до него със странното усещане, че изобщо не се е раздвижвал, не ме е докосвал и целувал. Като че ли всичко тепърва предстоеше.