Дълго стоях така, с надвиснали над очите коси, коленичила неподвижно в леглото пред Джакомо, гледах го и от време на време докосвах боязливо с върха на пръстите си неговото дълго, слабо, хубаво и чисто тяло. Под бялата кожа костите му изпъкваха, имаше широки и слаби рамене, тесни бедра и дълги крака, само гърдите му бяха леко окосмени, а коремът — гладък. Не обичам грубостите в любовта и сигурно затова ми се струваше, че помежду ни не се е случило нищо и всичко тепърва предстои. След неестественото вълнение на Джакомо изчаках мълчанието и спокойствието да се възцарят отново и когато почувствах, че в душата ми са се върнали ведростта и желанието, бавно, както в знойни дни човек постепенно влиза в пленителната вода на тихо море, легнах до Джакомо, преплетох крака с неговите, обвих ръце около шията му и се притиснах. Той не помръдна, нито проговори. Наричах го с най-нежни имена, дъхът ми покриваше лицето му, оплитах го в гъстата и топла мрежа на ласките си, Джакомо лежеше неподвижно по гръб, като мъртъв. След време разбрах, че най-силното доказателство за любовта, на която е способен, бе именно тази абсолютна пасивност.
Спомням си съвсем ясно и с мъка, че по-късно през нощта се повдигнах на лакът и започнах внимателно да го разглеждам. Джакомо спеше, половината му лице бе потънало във възглавницата; присъщата му горделивост, която той винаги и на всяка цена държеше да съхрани, го бе напуснала и в изражението му, което сънят правеше искрено, бяха останали само младежката свежест и невинност. Припомних си, че съм го виждала неискрен, изпълнен с неприязън, равнодушен, жесток и страстен, натъжих се и изпитах огромно неудовлетворение, защото разбрах, че лукавостта, враждебността, безразличието и страстта са нещата, чрез които той се разграничаваше от мене и останалите хора, и те извираха от някакво дълбоко място, което никога не можах да достигна и разгадая. Аз не исках подробно да ми разяснява държанието си, както детайл по детайл се разглобява и изучава някоя машина; искаше ми се чрез любовния акт да опозная най-скритата му същност, но уви, не ми се удаде. Малкото, което ми се изплъзваше, бе самият той, а многото, което знаех, нямаше значение и се чудех какво да го правя. По-близки и понятни ми бяха Джино, Астарита, дори Сондзоньо. Гледах Джакомо и дълбоко в сърцето си усещах болка, защото не можех да го слея с неговото, както преди малко се бяха слели телата ни. Душата ми бе останала самотна и горчиво оплакваше пропиляния случай. Навярно, докато сме се любили, е имало момент, в който той се е открехнал и само жест или дума щяха да са достатъчни, за да вляза в него и никога да не го напусна. Не бях съумяла да се възползвам от мига и вече беше прекалено късно: Джакомо спеше и отново се беше отдалечил от мене.
Докато го съзерцавах, той отвори очи, ала не помръдна и с полускрита във възглавницата глава, попита:
— И ти ли поспа?
Тонът му ми се видя променен, по-доверчив и интимен. И внезапно се обнадеждих, че по време на съня необяснимо как близостта ни е станала по-голяма.
— Не, гледах те.
Той замълча, после каза:
— Налага се да те помоля за една услуга… Мога ли да разчитам на тебе?
— Що за въпрос?!
— Услугата, която трябва да ми направиш, е да държиш няколко дни тук пакета, който ще ти дам. После ще дойда да си го взема, дори ще ти донеса друг.
При други обстоятелства щях да проявя любопитство към работата с пакетите. Но тогава ме занимаваха най-вече отношенията ни. Помислих си, че това ще бъде повод отново да се срещнем и трябва по възможно най-добрия начин да изпълня молбата му, да не задавам въпроси, за да не би случайно да се разколебае и да се откаже. Безгрижно отговорих:
— Щом искаш само това…
Джакомо дълго мълча, сякаш размисляше, сетне настоя:
— Значи приемаш?
— Казах да.
— Не те ли интересува какво има в пакетите?
— Щом не ми обясняваш — отвърнах, стараейки се да си придам разсеян вид, — значи си има причина и аз не разпитвам.
— Но би могло да е нещо опасно, не допускаш ли?
— Добре де, не се страхувам.
— Би могло да има — като легна по гръб, продължи той и в очите му проблеснаха игриви и закачливи пламъчета — откраднати неща. Аз може да съм крадец.
Сетих се за Сондзоньо, който не само беше крадец, но и убиец, за кражбата на пудриерата и шала и сметнах съвпадението за интересно — Джакомо искаше да мине за крадец в очите на човек като мене, който наистина беше крал и живееше сред крадци. Погалих го и нежно казах:
— Ти със сигурност не си крадец.
Джакомо се намръщи, самолюбието му вечно беше нащрек, той се обиждаше най-неочаквано и непредвидимо.
— Защо? Може и да съм.
— Не, лицето ти е… всичко е възможно… Но наистина не приличаш на крадец.
— Защо? Какво е лицето ми?
— Лице на човек, какъвто си — младеж от добро семейство, студент.
— Казах, че съм студент, но е възможно да бъда и нещо друго, както действително съм.
Престанах да му обръщам внимание. Замислих се, че и аз нямам вид на крадла, а съм, и много ми се прииска да му призная. Неговото странно държане донякъде засили изкушението ми. Винаги бях мислила, че кражбата е осъдителна, но ето че Джакомо не порицаваше подобна постъпка, дори съзираше някаква нейна положителна страна, която напълно ми убягваше. Поколебах се, после рекох:
— Имаш право. Вярвам, че не си крадец, и съм убедена, че не си, но колкото до това, че по лицето си личи, може и да си… Не всеки изглежда такъв, какъвто е. Аз например имам ли вид на крадла?
— Не — отговори, без да ме погледне.
— Обаче съм — заявих спокойно.
— Си?
— Да.
— И какво си откраднала?
Бях си оставила чантата на нощното шкафче, взех я, извадих пудриерата и му я показах:
— Ето това, от една къща, където преди време попаднах… втория път откраднах копринен шал от един магазин. Подарих го на мама.
Не бива да оставате с впечатление, че съм откровеничила, за да се самоизтъкна. Всъщност ме водеше сантименталното желание за съпричастност, защото при липса на нещо по-добро и изповедта на някой престъпник може да сближи хората и да породи любов. Видях, че Джакомо стана сериозен, унесено ме загледа и изведнъж се уплаших, че ще ме порицае и ще реши отсега нататък да не се срещаме. Бързо допълних:
— Не си мисли, че се гордея с това, дори реших да върна пудриерата. Още днес ще го направя. Не мога да върна шала, но съм се разкаяла и повече няма да правя така.
При тези думи в очите на Джакомо припламна присъщото му лукавство. Погледна ме и ненадейно избухна в смях. После ме хвана за раменете, хвърли ме на леглото, започна лудешки да ме щипе и опипва и с някакъв сарказъм, от който не знаех да се обиждам ли, или да се полаская, заповтаря: „Крадла! Ти си крадла, ти си крадла, крадличка… крадличка!“ Неговата възбуда в известна степен се предаваше и на мене и ми харесваше. Все пак беше за предпочитане пред обичайната му мъртвешка безучастност. Смеех се и се дърпах, а Джакомо подличко ме гъделичкаше под мишниците.
Макар да се превивах от смях до сълзи, през цялото време виждах, че изразът му е някак студен, непроницаем и отсъстващ. Както и беше започнал, той рязко престана и като легна по гръб, каза:
— Аз не съм крадец, наистина не съм и в пакетите няма никакви крадени вещи.
Направи ми впечатление, че се изкушава да ми довери какво съдържат пакетите, и отгатнах, че за разлика от мене, за него това бе преди всичко въпрос на суета. Суета, не особено различна в същността си от онази, която бе подтикнала Сондзоньо да ми разкрие престъплението си. Независимо от съществуващите отлики, мъжете имат доста общи черти и когато са с любимата си или поне с жена, с която имат сексуални отношения, те неизменно държат да изтъкнат мъжествеността си в светлината на енергичните и рисковани действия, които са извършили или се готвят да извършат. С нежност се обърнах към него:
— Всъщност умираш от желание да ми кажеш какво има в пакетите.
Той се обиди.
— Ти си глупачка! Изобщо не държа да ти кажа, но съм длъжен да те предупредя какво е съдържанието им, за да прецениш ще направиш ли услуга, или не. Е, добре, в тях има пропагандни материали.
— Какво значи това?
— Аз членувам в една група — бавно обясни Джакомо, — която, ще се изразя така, не обича сегашното правителство, даже го мрази и целѝ в най-скоро време то да бъде свалено. Пакетите съдържат напечатани на машина позиви, в които се обяснява на хората защо правителството не е добро и по какъв начин да бъде сменено.
Никога не се бях занимавала с политика и за мене, а вярвам и за немалко хора, въпросът за правителството изобщо не съществуваше. Сетих се за Астарита и намеците, които той понякога правеше за политиката, и разтревожена възкликнах:
— Но това е забранено, опасно е!
Джакомо ме погледна с видимо задоволство. Най-сетне бях изрекла нещо, което му достави удоволствие и поласка честолюбието му. С известна тежест и малко надменно той потвърди:
— Наистина е опасно. Сега от тебе зависи ще направиш ли услугата, или не.
— Не го казах заради себе си, а заради тебе — с оживление отвърнах. — Аз приемам.
"Римлянката" отзывы
Отзывы читателей о книге "Римлянката". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Римлянката" друзьям в соцсетях.