— Внимавай — повторно ме предупреди той. — Наистина е опасно. Ако ги намерят, ще свършиш в затвора.

Изгледах го и изведнъж неудържимо се разчувствах, не знам дали заради Джакомо или за друго. Очите ми се наляха със сълзи и запелтечих:

— Не разбираш ли, че нищо не ме интересува? Че и в затвора бих отишла… Това ли било?

Поклатих глава и сълзите се търкулнаха по бузите ми. Той изненадан попита:

— А сега защо плачеш?

— Извини ме — рекох, — аз съм глупачка. Сама не знам защо. Може би защото искам да разбереш, че те обичам и съм готова да направя всичко за тебе.

Тогава все още не бях проумяла, че не бива да му говоря за любовта си. На думите ми той реагира с неясно смущение и отчужденост, загледа се настрани и бързо изрече:

— Добре. След два дни ще ти донеса пакета, уговорихме се. Трябва да вървя, късно е.

Почти скочи от леглото и припряно се заприготвя. Стоях на мястото си развълнувана, разплакана, гола и позасрамена — от сълзите или голотата — не съм сигурна.

Той вдигна дрехите от пода, където бяха нахвърляни, и ги облече. Отиде до закачалката, взе си палтото, и се приближи до мене. С невинната си и красива усмивка, която толкова харесвах, каза:

— Пипни тук.

Видях, че ми сочи един от джобовете на палтото. Беше застанал наблизо, за да мога без усилие да протегна ръка. Напипах някакъв твърд предмет под плата.

— Какво е това? — недоумяваща попитах.

Доволен, Джакомо се усмихна, бръкна в джоба си и извади голям черен пистолет.

— Пистолет! — възкликнах. — Какво ще правиш с него?

— Никога не се знае — отвърна. — Винаги би могъл да послужи.

Бях разколебана, не знаех какво да мисля, но и той не ми даде никакво време. Прибра оръжието, наведе се, докосна устните ми със своите и рече:

— Е, уговорихме се, ще дойда след два дни.

Преди да съм се съвзела от изненадата, той вече беше излязъл.

По-късно неведнъж съм премисляла първата ни любовна среща и горчиво съм се упреквала, че не предвидих опасностите, на които политическите му пристрастия го излагаха. Вярно е, нямах и никога не съм имала влияние върху Джакомо, но поне ако знаех някои неща, които едва по-късно научих, щях да го посъветвам, а ако съветите не помогнеха, напълно съзнателно и решително щях да бъда до него. Сама съм си виновна, по-точно виновно бе невежеството ми, което се дължеше на средата, в която бях родена, а това вече не зависеше от мене. Споменах, че никога не съм се интересувала от политическите събития, не знаех нищо за тях, те бяха чужди на съдбата ми, сякаш ставаха не край мене, а на друга планета. Когато четях вестник, прескачах първата страница с политическите новини, защото ми бяха безинтересни и преминавах към черната хроника, където отделни случки и престъпления поне даваха на ума ми материал за разсъждения. Моето положение бе твърде сходно с преминаващия в тъма живот на ония прозрачни животинчета, за които говорят, че се заравяли в морското дъно и били в пълно неведение какво ставало на повърхността, в светлината на слънцето. Политиката, както немалко неща, на които мъжете, изглежда, придават важно значение, достигаше до мене от някакъв висш и непознат свят, по-далечен и неразбираем от дневната светлина, която прониква до низшите създания в морските глъбини.

Но вината не беше единствено моя и на моето невежество, а и на Джакомо, на неговото лекомислие и суета. Само да бях усетила, че освен тщеславие има и друго, както наистина имаше, навярно щях да реагирам различно и да се насиля, не знам доколко успешно, да науча и разбера всички неща, на които не обръщах внимание. И тук искам да отбележа още нещо, което несъмнено спомогна за нехайството ми — моето впечатление, че по-скоро Джакомо играе някаква роля, а не че сериозно се е захванал за работа. Считах, че елемент по елемент той си е изградил личен идеален персонаж, в когото донякъде вярваше и непрекъснато, почти машинално, се стремеше да привежда постъпките си в съответствие с неговите. Тази му вечна несериозност създаваше усещането за игра, която в известен смисъл Джакомо съвършено владееше, ала както става в забавленията, той влагаше много усърдие в нещата, които вършеше, и същевременно внушаваше измамна увереност, че за него няма нищо непоправимо и до последния миг, дори при поражение, неговият партньор в играта ще му възстанови загубите и ще му протегне ръка. Сигурно, както се случва с хората, които по природа са склонни да се шегуват с всичко, той наистина играеше, ала противникът му действаше сериозно, както по-късно ще стане ясно. Когато играта свърши, Джакомо се оказа извън нея, обезоръжен и неподготвен, в убийствена криза.

Над споменатите и уви, далеч по-тъжни, но разбираеми неща, разсъждавах по-късно, когато премислях станалото. Ала тогава, както, струва ми се, вече обясних, предположението, че историята с пакетите по някакъв начин би могла да промени, разгърне и задълбочи връзката ни, въобще не достигна ума ми. Бях доволна, че Джакомо се е върнал и аз мога да му услужа, като в същото време разполагам със сигурно средство да го видя отново. Бях неспособна да прекрача отвъд тези чувства. Спомням си, че улавяйки се да мисля мъгляво, като насън, за особената услуга, която ми поиска, поклатих глава, казах си: „Хлапашка работа“, и насочих вниманието си другаде. А и бях тъй щастлива, че даже да желаех, нямаше да мога да се съсредоточа върху нещо друго.

Шеста глава

Изглежда, всичко се нареждаше чудесно: Джакомо се върна, а аз намерих начин несправедливо обвинената камериерка да излезе от затвора, без да бъда принудена да заема мястото й там. В деня, след като Джакомо си тръгна, поне два часа се наслаждавах на щастието си, както човек, замаян, невярващ и унесен, ала без това да отнема нещо от задоволството му, се радва на бижу или друга ценност, която притежава отскоро. Биенето на камбаните за вечерня прекъсна дълбокия ми унес. Спомних си за съвета на Астарита и за необходимостта спешно да помогна на арестуваната жена. Облякох се и бързо излязох.

Приятно е през късните зимни дни да излезеш и да поемеш сред гъстия човешки поток по централните улици на града, където трафикът е най-голям и витрините блестят, след като почти цял ден си бил вкъщи сам с мислите си. От студения и чист въздух, сред шума, суетнята и блясъка на градския живот главата се избистря, душата се разтоварва и човек изпитва приятно опиянение и радостна възбуда, сякаш изведнъж е преодолял трудностите и не му остава нищо друго, освен спокойно и безгрижно да се шляе сред тълпата, доволен, че е зрител на спектакъла, който улицата предлага за отмора. В такива редки моменти човек действително има чувството, че всички дългове са опростени, според християнската молитва, но без да има заслуга за това, а благодарение на някаква повсеместна и загадъчна добронамереност. За да почувстваш това обаче, трябва да си щастлив или поне в добро душевно разположение, защото в противен случай животът на града би извикал тягостни мисли за абсурда около нас. Но аз, както казах, в онзи ден бях щастлива и го усетих най-силно, когато стигнах до центъра и се слях с тълпата.

Знаех, че трябва да отида в църквата и да се изповядам. Но навярно защото си го бях поставила за цел и бях удовлетворена от това, че е така, не бързах, дори не мислех по въпроса. Бавно вървях из улиците, като от време на време спирах, за да разгледам изложените предмети по витрините. Ако ме зърнеха хора, които ме познават, щяха да си помислят, че съм тръгнала за поредния любовник. Нищо не беше по-далече от ума ми. Може би нямаше да се възпротивя, ако някой симпатичен мъж ме спреше, ала не за пари, а заради радостната възбуда от щедростта на живота. Малцината, които, виждайки, че разглеждам витрините, заставаха до мене и с банални фрази ми предлагаха компанията си, не ми харесаха. Изобщо не им отговарях, даже не ги поглеждах и с присъщата ми царствена походка продължавах нататък, без да ги забелязвам.

Църквата, в която след екскурзията до Витербо за последен път се бях изповядала, внезапно изникна пред мен и прекъсна щастливия ми унес. Тъмната барокова фасада с висок фронтон, над който имаше два ангела с фанфари, бе нашарена от виолетовите отражения на неоновата реклама върху близката сграда и божият храм сякаш бе параван, скриващ чупката на улицата между потъналите в светлини витрини на киното и магазина за чорапи. Стори ми се, че прилича на старица с мрачно и набръчкано лице, която, застанала сред забързаните минувачи, скрита в сянката на износения си шал, дружески ми кима да се приближа. Спомних си колко привлекателен ми се бе видял хубавият френски свещеник отец Елиа и реших, че никой по-добре от него — млад, интелигентен, на вид светски човек, който въобще не приличаше на останалите свещеници — няма да може да се нагърби с връщането на пудриерата. Освен това отец Елиа в известна степен вече ме познаваше и щеше да ми е много по-лесно да му изповядам ужасните и срамни неща, които тегнеха на душата ми.

Изкачих стълбичките, дръпнах завесата на входа и щом влязох вътре, си покрих главата с разгъната носна кърпа. Докато потапях пръсти в светената вода, вниманието ми бе привлечено от едно релефно изображение върху купата — гола жена с разпилени от вятъра коси и вдигнати ръце бягаше, преследвана от грозен дракон с папагалска човка, изправен на задните си крака като човек. Помислих си, че разпознавам себе си в нея, че и мене ме гони подобен дракон, но за разлика от жената аз не само се стремях да избягам, а хуквах я след някакво желание, я весело след самия дракон. После се прекръстих и огледах църквата, останах с впечатление, че тъне в същия безпорядък, мрак и запуснатост, както последния път, когато дойдох тук. Както и тогава, тя не беше осветена, с изключение на големия олтар, където пламъчетата на гъсто наредените свещи край разпятието смътно проблясваха по медните свещници и сребърните вази. Параклисът, посветен на Мадоната, в който с дълбока вяра напразно се бях молила, не беше тъмен, на стълбите пред него двама клисари окачваха на архитрава червени църковни завеси със златни ресни. Видях, че изповедалнята на отец Елиа е заета, и коленичих пред големия олтар край един от многото разхвърляни сламени столове. Не изпитвах никакво вълнение, бях нетърпелива час по-скоро да приключа с пудриерата. Беше особено нетърпение — весело, буйно, приятно и в същината си нелишено от онази суета, която човек изпитва, когато се готви да извърши дълго премисляна, заслужаваща похвала постъпка. Неведнъж съм си давала сметка, че това нетърпение идва от сърцето и сякаш цели да омаловажи доводите на разума, а така излага на опасност доброто дело и му вреди несравнимо повече от което и да е обмислено поведение.