Веднага щом видях, че човекът, който се изповядваше, стана и се отдалечи, отидох в изповедалнята, коленичих и без да изчакам свещеника да заговори, бързо издумах:

— Отче Елиа, не съм дошла да се изповядвам в обичайния смисъл. Тук съм, за да призная нещо много лошо и да ви поискам услуга, която, сигурна съм, няма да ми откажете.

От другата страна на решетката съвсем тихият глас на изповедника ме прикани да говоря. Бях толкова уверена, че там седи отец Елиа, че почти ми се струваше, че зад проядената решетка съглеждам в тъмнината неговото красиво и спокойно лице. За първи път, откакто бях влязла в църквата, изпитах неудържим прилив на вяра и набожно вълнение. Беше някакъв устрем на опетнената ми душа да се отдели от тялото, да се разголи и падне на колене пред онези стъпала, пред онази решетка. Наистина за миг сякаш се превърнах само в безплътна душа, свободна и изтъкана от въздух и светлина, както твърдят, че ставало след смъртта. Дори си представих, че несравнимо по-чистата душа на отец Елиа се откъсва от телесния затвор, заличава преградата, стените, тъмнината на изповедалнята и омайваща и утешаваща, застава пред мене. Може би винаги, когато човек коленичи за изповед, трябва да изживява подобни чувства. Досега никога не се бях увличала така.

С опряно в изповедалнята чело и затворени очи, заговорих и разказах всичко. За моя занаят, за Джино, Астарита и Сондзоньо, за кражбата и убийството. Казах си името, казах и техните имена. Обясних къде са извършени престъпленията и къде живея. Обрисувах и външния вид на споменатите мъже. Не знам какъв порив ме водеше. Навярно като на жена, която след дълго отлагане най-сетне решава да почисти дома си и не мирясва, докато не отстрани и последната прашинка под мебелите или в ъглите. Докато подред описвах случилото се, наистина имах усещането, че разтоварвам душата и ума си и ставам по-лека и чиста.

Обмислено и със спокоен глас разказах всичко. Изповедникът ме изслуша докрай, без да каже дума или да ме прекъсне. Когато свърших, за миг настъпи мълчание. После чух непознат, провлачен и сладникав глас лениво да произнася:

— Нещата, които ми довери, дъще моя, са страшни и потресаващи, разумът отказва да ги приеме… Добре направи, че се изповяда… Аз ще сторя за тебе всичко, което е по силите ми.

Бе изминало доста време, откакто за пръв и единствен път се бях изповядвала в тази църква. И в порива на моята доброта почти бях забравила за характерното френско произношение на отец Елиа. Този изповедник имаше акцент от не знам кой район точно, но без съмнение беше италианец и говореше с типичната за много свещеници сладникавост. Изведнъж разбрах заблудата си и се вледених като човек, който доверчиво и с желание протяга ръка, за да откъсне хубаво цвете, но усеща, че пръстите му докосват студената кожа на змия. Така към неприятната изненада, че съм се озовала срещу изповедник, различен от онзи, когото си представях, се прибави и ужасът, който събуди в душата ми неговият неискрен глас. Все пак намерих сили да измънкам:

— Вие наистина ли сте отец Елиа?

— Той самият — отговори непознатият. — Защо? Навярно и друг път си идвала тук?

— Веднъж.

Той помълча, после поде:

— Всичко, което ми каза, заслужава да бъде разгледано наново, точка по точка… Касае се не за едно, а за редица неща, някои от които засягат тебе, други — останалите… Но доколкото си свързана, даваш ли си сметка, че си допуснала изключително тежки грехове?

— Да, съзнавам — измърморих.

— И си се разкаяла?

— Мисля, че да.

— Ако разкаянието ти е искрено — поверително и бащински продължи той, — естествено можеш да се надяваш на опрощение, но, уви, не си само ти… Има и други, които са се провинили и са извършили престъпления… Ти знаеш за едно потресаващо престъпление… по ужасен начин е бил убит човек. Не те ли подтиква съвестта да разкриеш името на виновника, за да бъде наказан подобаващо?

Караше ме да предам Сондзоньо. В качеството си на свещеник имаше това право, но освен че се бях лъгала точно в такъв момент, моите подозрения и опасения се засилиха от тона, с който ми говореше.

— Ако кажа кой е — изпелтечих, — и аз ще вляза в затвора.

— Хората, както и Бог — незабавно откликна той, — ще оценят жертвата и разкаянието ти. Законът освен наказание познава и прошка… в замяна на много по-леко страдание в сравнение с агонията на покойния ти ще помогнеш да се укрепи справедливостта, така жестоко накърнена. Не чуваш ли гласа на жертвата, която напразно моли за милост убиеца си?

Не преставаше да ме увещава, като точно според задълженията си грижливо и не без задоволство подбираше думи от свещеническата фразеология. Моето огромно, почти истерично и единствено желание бе да се махна. Бързо казах:

— Искам да си помисля дали да съобщя. Утре ще се върна и ще ви кажа какво съм решила. Ще ви намеря ли тук?

— Разбира се, по всяко време.

— Добре тогава — зашеметена рекох. — Засега ви моля само да предадете пудриерата.

Замълчах, свещеникът се помоли кратко, попита ме повторно дали наистина съм се разкаяла и съм взела решение да променя живота си, и след като чу утвърдителния ми отговор, ме опрости. Прекръстих се и излязох от изповедалнята, но в същото време той отвори вратичката и застана пред мене. Всички страхове, които ми беше вдъхнал неговият глас, веднага се потвърдиха и от външния му вид. Беше нисък, с голяма глава, наклонена настрани като при изкривяване на врата. Дори нямах време да го разгледам хубаво, толкова бързах да изляза от църквата и тъй силен бе ужасът ми от него. Зърнах жълто-черното му лице с високо бледо чело, дълбоко хлътнали в орбитите очи, сплескан нос с широки ноздри и голяма безформена уста с увиснали синкави устни. Сигурно не беше стар, просто беше без възраст. Като сложи ръце на гърдите си и поклати глава, свещеникът с огорчение рече:

— Защо не дойде преди, мила дъще? Защо? Колко страшни неща щеше да избегнеш!

Искаше ми се да му отговоря, че ако Бог бе пожелал, изобщо нямаше да стъпя тука, но се овладях, извадих пудриерата от чантата, сложих я в ръцете му и искрено промълвих:

— Моля ви да я предадете бързо. Не мога да ви опиша как ме измъчва мисълта, че горката жена е в затвора по моя вина.

— Още днес — отговори той, като притисна пудриерата до гърдите си и умолително и тъжно поклати глава.

Тихо му поблагодарих, кимнах за довиждане и бързо излязох от църквата. Той остана пред изповедалнята, сложил ръце на гърдите си и поклащащ глава.

На улицата се опитах съвсем трезво да премисля случилото се. Отхвърлих първите смътни тревоги и установих, че всъщност се страхувам, защото отецът можеше да не уважи тайната на изповедта. И аз като всички знаех, че тази тайна е ненарушима. Знаех също, че колкото и да е покварен някой свещеник, едва ли ще посмее да престъпи тази забрана. От друга страна обаче, съветът на отец Елиа да издам Сондзоньо бе обезпокояващ, защото, ако аз не го сторех, той можеше да съобщи на полицията името на престъпника от улица „Палестро“. Но най-много ме плашеха гласът и външният му вид, те ме караха да допускам най-лошото. Аз съм по-скоро емоционална, отколкото разсъдлива и като животните имам развит инстинкт за опасностите. Всички успокояващи доводи, които умът ми привеждаше, бяха нищо в сравнение с предчувствията ми. „Несъмнено тайната на изповедта е ненарушима — казвах си, — но само чудо може да възпре този свещеник да не издаде Сондзоньо, а и мен самата.“

И нещо друго засилваше предчувствието ми, че ме грози опасност — заменянето на първия ми изповедник с този. Очевидно французинът не се казваше Елиа, макар да бе ме изслушал в изповедалнята, където бе изписано същото име. Но кой беше той тогава? Съжалявах, че не попитах истинския отец Елиа. Но в същото време едва ли не се плашех от мисълта, че отблъскващият свещеник щеше да ми отговори, че не знае нищо, и така да затвърди призрачния характер, който придобиваше в представите ми младият французин. Той наистина приличаше на видение както заради голямата разлика между него и останалите свещеници, така и по начина, по който беше се появил и изчезнал от живота ми. Стигнах дотам, че почти се усъмних, че някога съм го виждала, по-точно, че е бил от плът и кръв, и за секунда реших, че съм имала халюцинация. Още повече че откривах безспорната му прилика с Христос, какъвто обикновено го изобразяват по иконите. Ако беше вярно, че в миг на мъка Христос ми се е явил и е приел изповедта ми, заместването му с гнусния и отвратителен отец недвусмислено означаваше прокоба. Тя вещаеше, че в момент на безизходица църквата ме изоставя. Това ми приличаше на отварянето в момент на неотложна нужда на сандък, където се е пазело златно съкровище, ала вместо него вътре има само паяжини, прахоляк и изпражнения на плъхове.

С предчувствието, че след моята изповед иде беда, се прибрах и без да вечерям, си легнах, убедена, че тази нощ е последната, която прекарвам у дома, преди да ме арестуват. Трябва да кажа обаче, че вече не изпитвах никакъв страх, нито желание да избягам от съдбата си. Първоначалната уплаха, породена от нерви, типична за по-голяма част от жените, бе отминала и в душата ми имаше не толкова примирение, а воля да приема съдбата си. Дори изпитвах известно удоволствие, че най-сетне съм стигнала последното стъпало на безнадеждността. Струваше ми се, че съм недосегаема за други беди и че освен смъртта, която също вече не ме плашеше, няма какво по-лошо да ми се случи.