На следния ден напразно очаквах предполагаемото посещение на полицията. Така измина и по-следващият ден, без да се случи нищо, което да потвърди моите предвиждания. През това време не бях излизала дори от стаята си, и твърде скоро ми дотегна да прехвърлям наум последиците от моята необмислена постъпка. Отново се замислих за Джакомо и си дадох сметка, че искам да го видя поне още веднъж, преди да изсърбам каквото съм си надробила, защото продължавах да смятам, че свещеникът неминуемо ще ме издаде. На третия ден привечер импулсивно станах от леглото, грижливо се облякох и излязох от къщи.

Знаех адреса на Джакомо и след двайсет минути бях пред дома му. Но когато понечих да вляза във входа, се сетих, че не съм го предупредила за посещението си, и се разколебах. Опасявах се, че ще ме посрещне лошо или направо ще ме отпрати. Нетърпеливата ми крачка се забави и натъжена спрях пред един магазин, питайки се дали не е по-добре да се прибера и да изчакам той да ме потърси. Съзнавах, че в началото на връзката ни трябва да проявявам по-голямо благоразумие и изобщо да не му позволя сам да разбере, че съм влюбена и не мога да живея без него. От друга страна, да се върна обратно вкъщи ми се виждаше крайно непривлекателно, защото, след като се изповядах, тревогите ми се увеличиха и имах нужда да зърна Джакомо дори само за да се поразсея. Погледът ми попадна във витрината на магазина, пред който стоях — беше за вратовръзки и ризи, и неочаквано си спомних, че бях обещала да му купя нова вратовръзка, за да махне протритата, която носеше. Когато човек е влюбен, никога не разсъждава разумно; казах си, че с подаръка вече имам повод да ида при него, без да си давам сметка, че именно той ме унижава още повече. Влязох в магазина и след обстоен избор купих най-хубавата и скъпа вратовръзка, сива, с червени райета. Продавачът с малко нетактична любезност, типична за хора от неговия бранш, които си мислят, че могат да влияят на клиентите, ме попита дали мъжът, за когото е отредена, е рус или мургав. „Мургав“ — бавно промълвих с мисълта, че произнасям думата гальовно и се изчервих от срам, че това може да бъде забелязано.

Вдовицата Медолаги живееше на четвъртия етаж в стара и навяваща тъга сграда, чиито прозорци гледаха към Тибър. Изкачих пеша стълбите и без да съм си поела дъх, позвъних на скритата в мрака врата. Вратата веднага се отвори и на прага се появи Джакомо.

— А, ти ли си?! — изненадан каза.

Очевидно очакваше някого.

— Може ли?

— Да, да… мини оттук.

Тръгна пред мене по почти тъмния коридор към хола. Тук също бе тъмно, защото кръглите прозорци бяха с червени стъкла и много приличаха на тези в църквите. Видях куп черни мебели, инкрустирани със седеф. По средата имаше кръгла маса, върху нея бутилка и сини кристални ликьорени чашки със старинна форма. Килимите бяха много, имаше дори една бяла много проскубана меча кожа. Всичко беше старо, но чисто и подредено и сякаш съхранило дълбоката тишина, която, изглежда, от край време цареше тук. Отидох в дъното на хола, седнах на едно канапе и попитах:

— Чакаше ли някого?

— Не. Защо дойде?

Въпросът му наистина не беше особено любезен. Джакомо не ми се видя ядосан, само изненадан.

— Дойдох да се сбогувам — усмихната отговорих, — защото мисля, че се срещаме за последен път.

— Защо?

— Сигурна съм, че най-късно утре ще ме арестуват и ще ме тикнат в затвора.

— В затвора ли? Какво, по дяволите, говориш?

Тонът и изразът му се промениха и се досетих, че вероятно се страхува за себе си; навярно предположи, че съм го издала или съм го компрометирала, споменавайки пред някого за политическата му дейност. Усмихнах се и продължих:

— Не бой се, това няма ни най-малка връзка с тебе.

— Не, не — бързо възрази той, — но просто не разбирам… В затвора ли? И защо?

— Затвори вратата и седни тук — казах, като му посочих мястото до себе си.

Джакомо отиде да затвори вратата и седна до мене. Съвсем спокойно, без да крия нищо, му разказах историята с пудриерата, включително и как съм се изповядала. Без да ме поглежда, той слушаше с наведена глава и си гризеше ноктите, което у него бе признак на интерес. Накрая добавих:

— Сигурна съм, че оня свещеник ще ми изиграе някоя лоша шега. Ти какво мислиш?

Загледан във витража отсреща, Джакомо поклати глава и без да ме поглежда, каза:

— Едва ли… Не вярвам… Това, че някакъв свещеник е грозен, не е основание…

— Трябваше да го видиш — живо го прекъснах.

— Може и да е чудовище, щом се е държал така… Но всъщност всичко е възможно — добави бързо и през смях.

— Значи казваш, че не бива да се страхувам?

— Да, още повече че нищо не можеш да направиш. Не зависи от тебе.

— Хубави думи… Ама страхът си е страх… По-силен е от нас.

Неочаквано той направи едно от своите гальовни движения. Сложи ръка на врата ми, поразклати ме и като се смееше, рече:

— Но ти не се страхуваш, нали?

— Нищо подобно.

— Ти не се страхуваш, ти си смела жена.

— Уверявам те, изживях ужасен страх… И то такъв, че два дни не съм ставала от леглото.

— Да, но после дойде тук и най-спокойно ми разказа всичко. Ти не знаеш какво значи човек да се страхува.

— А какво трябваше да правя? — попитах, усмихвайки се против волята си. — Нима трябва да крещя от страх?

— Ти не се страхуваш.

И двамата помълчахме малко. После с особен тон, който ме изненада, Джакомо попита:

— А този твой приятел, така да се каже, Сондзоньо, що за тип е?

— Тип, каквито ги има навсякъде — неясно отвърнах.

В онзи момент нямах какво да кажа за Сондзоньо.

— Но как изглежда? Опиши го.

— Какво, искаш да помогнеш да го арестуват ли? — смеейки се, попитах. — Не забравяй, че и аз ще ида в затвора. — И добавих: — Дребен блондин, с широки рамене, с бледо лице, сини очи, изобщо нищо особено… Единственото забележително нещо у него е, че е изключително силен.

— Изключително силен ли?

— Наглед няма да допуснеш, но ако му докоснеш ръцете — като железни са.

Виждах, че слуша с интерес, и му разказах за инцидента между Джино и Сондзоньо. Джакомо изобщо не коментира, но накрая попита:

— Мислиш ли, че Сондзоньо предварително е замислил престъплението си? Имам предвид да го е подготвил и извършил хладнокръвно?

— Ами… — отговорих — той никога не обмисля. Една секунда преди да просне Джино с юмрук на земята, вероятно дори през ум не му е минало, че ще го стори… Същото е било и със златаря.

— А защо го е направил?

— Така, защото е бил по-силен от него. Като тигър е… миг кротък, а в следващия, кой знае защо, замахва с лапа.

Разказах му всичко за връзката ми със Сондзоньо, как ме наби в тъмното и сигурно се е заканвал, че ще ме убие. Завърших с думите:

— Той никога не мисли. В даден момент нещо по-силно от волята му го завладява и тогава е по-добре да не си край него. Сигурна съм, че е отишъл при златаря, за да продаде пудриерата, после онзи го е обидил и Сондзоньо го е убил.

— С една дума животно.

— Както искаш го наречи, сигурно е такъв, но няма съмнение — допълних, като се опитвах да си изясня чувството, което погубващата ярост на Сондзоньо ми вдъхваше, — че е някакъв импулс, като този, който ме кара да те обичам. Защо те обичам? Един господ знае. Защо в определени мигове на Сондзоньо му идва да убива? Все едно, само бог знае, но изглежда, че в такива случаи няма какво да се обяснява.

Джакомо размисляше. Сетне вдигна глава и попита:

— А какво, мислиш, ме тласка към тебе? Смяташ ли, че е любовен импулс?

Ужасно се изплаших да не чуя как казва, че не ме обича. Запуших му устата с ръка, умолявайки го:

— За бога, не ми казвай какво изпитваш към мене!

— Защо?

— Защото не искам да знам. Нито знам, нито искам да знам какво чувстваш. Стига ми, че те обичам.

— Лошо правиш, като ме обичаш. Би трябвало да обичаш мъж като Сондзоньо.

Наистина се изненадах:

— Какво говориш? Един престъпник?

— Нищо че е престъпник… Но поне чувства импулсите, за които спомена. Сигурен съм, че както има импулса да убива, така ще има и импулса да те обича, просто така, без много приказки… Аз обаче…

Не го оставих да довърши:

— Не можеш да се сравняваш със Сондзоньо, ти си си ти, а той е престъпник, чудовище. А и не е вярно, че може да има импулса да обича. Мъж като него не може да обича. Той разбира само от задоволяване на сетивата. С мене или друга, ще бъде същото.

Джакомо нямаше вид на убеден, но не отвърна нищо. Възползвах се от мълчанието, протегнах ръка, пъхнах пръсти под ръкава му и се опитах да го погаля.

— Мино — промълвих.

Видях, че той трепва.

— Защо ме наричаш Мино?

— Умалително е на Джакомо. Не може ли?

— Не, не, може, но така на галено се обръщаха към мене у дома, това е.