— Май сме подранили?

— Не, не — отвърна Мино, поклащайки се. Беше замаян и опитваше да се съвземе. — Точни сте.

— Точността е учтивостта на кралете — рече дребосъкът, потривайки ръце.

И изненадващо, сякаш фразата беше изключително остроумна, се изсмя. После изведнъж стана много сериозен и почти се усъмних, че се е засмивал.

— Адриана — с усилие изрече Мино, — да ти представя двама мои приятели: Тулио — посочи ниския — и Томазо.

Забелязах, че не назова фамилиите им, и помислих, че и имената са фалшиви. Усмихната подадох ръка. Томазо я стисна, та чак пръстите ме заболяха, а Тулио я навлажни с потта, която мокреше дланта му. С разпаленост, която ми се стори подигравателна, изрече: „Изключително щастлив съм“, а Томазо, мисля със симпатия: „Приятно ми е.“ Направи ми впечатление, че има леко изразен диалект. За миг се гледахме мълчаливо.

— Джакомо, ако искаш — предложи Томазо, — можем да си тръгнем. Ако сега си зает, ще дойдем утре.

Видях как Мино потрепери и разбрах, че ще им каже да останат, а аз трябва да си вървя. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да постъпи другояче. Спомних си, че преди няколко минути му се бях отдала и още усещах по тялото си ръцете му, които бяха ме притискали, и устните, целували шията ми. Не душата, винаги готова да отстъпва и да се примирява, а тялото ми се възмути от недостойното отношение към него. Направих крачка напред и ядосана рекох:

— Да, по-добре е да си вървите и да се срещнете утре. Имам да казвам още доста неща на Мино.

Неприятно изненадан, той възрази:

— Налага се да говоря с тях.

— Ще говориш утре.

— Е — добродушно рече Томазо, — решавайте. Ако искате да останем, кажете, ако ли не, ще си идем.

— Ние само питаме кое предпочитате — с обичайния смях допълни Тулио.

Мино се колебаеше. Въпреки волята ми моето тяло отново яростно се възпротиви.

— Слушайте — повишавайки глас, се обърнах към тях, — преди минути ние с Джакомо се любихме тук, на пода, върху този килим. Вие на негово място какво щяхте да направите, щяхте ли да ме изгоните?

Стори ми се, че Мино се изчерви. Засрамен, яростно обърна гръб и отиде до прозореца. Томазо бързо ме погледна и без усмивка рече:

— Разбрах. Отиваме си. Довиждане до утре по същото време, Джакомо.

Думите ми, изглежда, потресоха дребния Тулио. Той ме изгледа с отворена уста, облещвайки очи зад дебелите стъкла. Естествено, никога не му се бе случвало да чуе жена да се изрази тъй прямо и в онзи миг вероятно хиляди неприлични мисли са кръстосвали ума му. Но Томазо го викна от прага: „Тулио, тръгваме!“, и той, макар да не откъсваше смаяния си и похотлив поглед от мене, заднешком пое към вратата и излезе.

Изчаках ги да си отидат, приближих се до Мино, който все така стоеше до прозореца с гръб към мене, и обвих ръка около шията му.

— Обзалагам се, че вече не можеш да ме понасяш.

Той бавно се обърна и ме изгледа. В очите му се четеше гняв, но при вида на лицето ми, което сигурно излъчваше нежност, любов и своеобразна невинност, погледът му се промени и той с уравновесен, но някак тъжен тон попита:

— Сега доволна ли си? Постигна онова, което желаеше.

— Да, доволна съм — потвърдих, като го прегърнах силно.

Той не се възпротиви на прегръдката ми и продължи:

— Какво имаш да ми казваш?

— Нищо — отвърнах, — исках да прекараме вечерта заедно.

— Но аз след малко отивам на вечеря — каза. — Вечерям тук, у вдовицата Медолаги.

— Е, добре, покани ме на вечеря.

Той ме изгледа и се поусмихна на наглостта ми.

— Добре — търпеливо се съгласи, — ще отида да предупредя. Като каква желаеш да те представя?

— Както предпочиташ… като роднина.

— Не, ще те представя за моя годеница. Имаш ли нещо против?

Не дръзнах да покажа колко приятно ми стана от предложението му. Престорих се на безразлична и отвърнах:

— За мене няма значение дали като годеница или като друга, важното е да сме заедно.

— Почакай, връщам се веднага.

Джакомо излезе, аз отидох в единия ъгъл на хола, защото бях раздърпана след любовната суматоха и ненадейното пристигане на Тулио и Томазо, оправих си дрехите и си закопчах корсажа. В огледалото на отсрещната стена зърнах дългия си съвършен крак, обут в копринен чорап, и сред старите мебели и застоялия неподвижен въздух той ми направи странно впечатление. Спомних си за времето, когато се бях любила с Джино във вилата на господарката му и бях откраднала пудриерата, и неволно сравних онзи отдавнашен период от живота си с настоящия. Тогава бях изпитала чувство на празнота, горчивина, желание да отмъстя, ако не пряко на Джино, то на света, който чрез него така жестоко ме беше наранил. Сега обаче бях радостна, свободна, окрилена. За пореден път се убедих, че истински обичам Мино и малко ме е грижа дали и той ме обича.

Поизтупах си дрехите, отидох до огледалото и си пригладих косата.

Вратата зад мене се отвори и Мино влезе.

Надявах се, че ще се приближи и ще ме прегърне, докато се оглеждах. Той отиде в дъното на хола и седна на едно канапе.

— Готово — обяви, палейки цигара, — сложиха още един прибор, след малко отиваме да вечеряме.

Зарязах огледалото, седнах до Мино, пъхнах ръката си под неговата и се притиснах.

— Онези двамата — напосоки попитах — бяха от политиката, нали?

— Да.

— Изглежда, не са кой знае колко богати.

— Защо?

— Ами ако се съди по вида им…

— Томазо е син на един наш управител на имение, а Тулио е преподавател в училище.

— Не ми е симпатичен.

— Кой?

— Учителят. Нечистоплътен е и така ме гледаше, когато казах, че съм се любила с тебе…

— Явно си му харесала.

Помълчахме. Казах:

— Знам, че се срамуваш да ме представиш като своя годеница… Ако искаш, ще си тръгна.

Съзнавах, че единственият начин да изкопча малко внимание от него, е като го обвинявам, че се срамува от мене. И наистина той веднага ме прегърна и рече:

— Аз ти го предложих сам. Защо трябва да се срамувам от тебе?

— Знам ли. Личи, че си в лошо настроение.

— Не съм в лошо настроение. Смаян съм — почти с тон на учен отговори той, — че правихме любов… Дай ми време да се съвзема.

Забелязах, че все още беше много блед и с отвращение пушеше.

— Имаш право — промълвих. — Извини ме. Ти си винаги толкова студен и недостъпен, че ме караш да си губя ума. Ако не беше такъв, преди малко нямаше да настоявам да остана.

Мино хвърли цигарата и отговори:

— Не е вярно, че съм студен и недостъпен.

— И все пак…

— Ти много ми харесваш — продължи той, гледайки ме внимателно. — Истината е, че аз преди малко не ти се съпротивлявах, както бих искал.

Думите му много ме зарадваха, но нищо не казах и сведох очи. Мино продължи:

— Но предполагам, че всъщност си права. Това не може да се нарече любов.

Сърцето ми се сви и едва успях да прошепна:

— А какво е любов според тебе?

— Ако те обичах — отговори той, — преди малко нямаше да ми се иска да те отпратя и нямаше да се ядосам, когато настоя да останеш.

— Ядоса ли се?

— Да… и сега щях да ти говоря, да бъда весел, приятен, непринуден, шеговит… Щях да те галя, да ти правя комплименти, да те целувам, да кроя планове за бъдещето… Не е ли това любовта?

— Да — тихо казах, — поне такива са външните й прояви.

Той дълго мълча, после с неохота и с примирение сухо рече:

— Всички неща правя така, без да ги обичам, без да ги чувствам със сърцето си, но умът ми знае как стават и аз ги върша студено и безстрастно… Такъв съм и както изглежда, не съм в състояние да се променя.

Направих голямо усилие над себе си и отвърнах:

— Харесваш ми какъвто си, не се безпокой.

Прегърнах го с много любов. Почти в същия миг вратата се отвори, възрастната камериерка се показа и съобщи, че вечерята е готова.

Излязохме от хола, минахме през един коридор и отидохме в трапезарията. Запомнила съм с подробности особеностите на помещението и хората, защото в онзи момент всичко ми правеше впечатление. С широко отворени и тъжни очи се виждах сякаш отстрани. Може би такъв точно е ефектът от противопоставящата ни се реалност, която ни причинява толкова страдания и искаме да променим.

Необяснимо защо ми се стори, че вдовицата Медолаги досущ прилича на черните си абаносови мебели с бели седефени инкрустации. Беше висока зряла жена, с огромен бюст и масивни хълбоци. Бе облечена в черна коприна, широкото й отпуснато лице беше бледно като седеф и опасано от черни, вероятно боядисани коси, около очите й чернееха широки кръгове. Стоеше права пред супник на цветя и с някакво презрение сипваше супата. Спуснатият над масата подвижен полилей осветяваше бюста й, който приличаше на голям лъскав черен пакет, но лицето й оставаше в сянка. В този полумрак на фона на бялото лице нейните хлътнали очи, обградени с тъмни кръгове, наподобяваха карнавално домино. Масата бе малка, с четири прибора, по един от всяка страна. Дъщерята на госпожата вече седеше на мястото си, но не стана, когато влязохме.