Изрекох думите с горчивина, без да го гледам. После вдигнах поглед и ми се стори, че и Мино е помръкнал. Но може би по бледото му лице бе паднала сянка от преддверието. Ненадейно съвестта ме загриза.

— Обиден ли си? — попитах.

— Не — неохотно рече той, — такава е истината.

Душата ми се изпълни с обич, силно го прегърнах и заговорих:

— Не е вярно. Напук го казах. Както и да е, аз много те обичам. Виж, донесох ти вратовръзка.

Отворих чантата, извадих вратовръзката и му я подадох. Той я погледна и запита:

— Да не си я откраднала?

Беше шега и както по-късно си изясних, в нея се съдържаше повече любов, отколкото във всяка гореща благодарност. Но тогава сърцето ме прободе, очите ми се напълниха със сълзи и прошепнах:

— Не, купих я от магазина тук, долу.

Мино разбра, че ме е оскърбил, и ме прегърна:

— Глупачка… Пошегувах се. Щеше да ми достави удоволствие даже да я беше откраднала. Дори може би по-голямо.

Поуспокоена предложих:

— Чакай, аз ще ти я сложа.

Той изпъна нагоре брада, свалих старата вратовръзка, вдигнах яката му и сложих новата.

— Тази грозна протрита вратовръзка — казах — ще я взема. Не бива да я носиш.

Всъщност исках спомен от него — нещо, което е носил.

— Е, ще се видим скоро — рече той.

— Кога?

— Утре след вечеря.

— Добре.

Взех ръката му и понечих да я целуна. Мино я дръпна, но не можа да попречи устните ми да я докоснат. Бързо, без да се обръщам, тръгнах надолу по стълбата.

Седма глава

След този ден продължих да живея постарому. Наистина обичах Мино и неведнъж ми се искаше да изоставя моя занаят, тъй несъвместим с истинската любов. Но независимо от любовта положението ми не се беше променило, намирах се в същата точка, тоест без пари и без възможност да ги печеля по друг начин. От Мино не исках да вземам, а и той разполагаше с ограничени средства, неговото семейство му изпращаше колкото да се издържа. И тук трябва да кажа, че изпитвах неудържимо желание да плащам навсякъде, където ходехме заедно, в кафенетата или ресторантите. Той редовно отхвърляше предложенията ми, което винаги ме разочароваше и огорчаваше. Когато Мино нямаше пари, ме водеше в градските градини, сядахме на някоя пейка и като същински бедняци гледахме минувачите и разговаряхме. Един ден му казах:

— Нищо че си без пари, нека отидем в някое кафене. Аз ще платя… Какво ти пречи?

— Това е невъзможно.

— Защо? Искам да вляза в кафене и да пийна нещо.

— Тогава иди сама.

Всъщност блазнех се да платя за Мино, а не да ида в кафене. Имах дълбоко, мъчително и упорито желание да го направя и още по̀ би ми харесало направо да му давам парите, всички спечелени пари, които получавах от случайните си любовници. Струваше ми се, че единствено така мога да му засвидетелствам любовта си, и мислех, че ако го издържам, ще го привържа по-силно към себе си, отколкото обвързва любовта. Един път му казах:

— Ако ти давам от моите пари, ще ми бъде много приятно, а съм сигурна, че и ти ще изпиташ някакво удоволствие.

Той започна да се смее и отговори:

— Нашите отношения, поне доколкото ме засягат, не се базират на удоволствието.

— А на какво?

Мино се поколеба и отвърна:

— На волята ти да ме обичаш и на слабостта ми да й се противопоставям… Но не е речено, че слабостта ми е безгранична.

— Какво значи това?

— Съвсем просто е — спокойно отговори той. — Толкова пъти съм ти го обяснявал. Ние сме заедно, защото ти пожела. Аз обаче не съм искал и поне теоретически няма да го поискам.

— Стига, стига! — прекъснах го. — Не става дума за нашата любов. Сгреших, че заговорих за това.

Нерядко, когато се замислях за характера му, с болка стигах до извода, че той изобщо не ме обича и за него аз съм като предмет за някакъв си експеримент. В действителност Мино беше всецяло зает със себе си, но вътре, в тези граници, характерът му се разкриваше като изключително сложен. Той беше — както, струва ми се, вече стана ясно — младеж от заможно провинциално семейство, деликатен, интелигентен, образован, възпитан, сериозен. Неговото семейство, от малкото, което успях да разбера, защото той не обичаше да говори, беше точно от онези, в които, с напразните си мечти за нормалност, ми се щеше да съм родена. Семейството беше традиционно: бащата лекар и собственик на земи, майката сравнително млада, прекарва голяма част от времето си вкъщи и мисли само за съпруга и децата, три по-малки сестри и по-голям брат. Вярно, бащата беше работодател и местен авторитет, майката съвсем престорено набожна, сестрите по-скоро вятърничави, а по-големият брат направо разюздан младеж от рода на Миновия приятел Джанкарло, но недостатъците им, общо взето, бяха напълно приемливи и на мене, родената сред толкова различни условия и хора, едва ли не ми се виждаха качества. Неговото семейство беше доста задружно и всички — родителите, братът и сестрите — бяха много привързани към Мино.

Мислех, че е голям късметлия, като се е родил в подобна среда. Ала Мино изпитваше към близките си неприязън, антипатия и отвращение, които не можех да си обясня. И същите, неприязън, антипатия и отвращение, изглежда, изпитваше и към себе си заради онова, което е и което прави. Но омразата към самия себе си вероятно бе само отражение на омразата му към семейството. С други думи, той сякаш ненавиждаше у себе си всичко, което бе останало предано на семейството или, с други думи, което дължеше на влиянието на домашния кръг. Казах, че беше възпитан, образован, интелигентен, деликатен, сериозен. Мино презираше интелигентността, възпитанието, културата, деликатността и сериозността си само защото подозираше, че ги дължи на средата и дома, в който беше роден и израснал.

— Но всъщност — попитах го веднъж — какъв ти се иска да бъдеш? Това са все хубави качества, трябва да благодариш на Бога, че ги притежаваш.

— Хм — едва промълви той, — но как ми служат… Лично аз предпочитам да съм като Сондзоньо.

Кой знае защо, Мино беше поразен от историята на Сондзоньо.

— Какъв ужас! — възкликнах. — Той е чудовище, а ти искаш да приличаш на него.

— Естествено, че не искам във всяко отношение да бъда като Сондзоньо — спокойно обясни. — Просто го посочих, за да поясня мисълта си. И все пак Сондзоньо е създаден да живее на този свят, а аз — не.

— А ще ти е интересно ли да знаеш каква бих искала да съм аз? — попитах.

— Да чуем.

— Бих искала да съм — започнах бавно, наслаждавайки се на думите, всяка от които, струва ми се, съдържаше по една моя дълго лелеяна мечта — точно такава, какъвто си ти, макар че на теб ти е неприятно да си такъв… Да съм родена в богато семейство като твоето, което да ми даде добро възпитание, да живея в хубава и чиста къща като твоята… Иска ми се да съм имала способни учители, гувернантки чужденки, да ходя всяко лято на море или планина, да имам хубави дрехи, да ме канят на гости и да приемам гости… После да се омъжа за някой добър, заможен мъж с професия, който да ме обича. Да живея с него и да имам деца.

Разговаряхме легнали в леглото. Внезапно, както често постъпваше, Мино скочи върху мене, притисна ме грубо, почна да ме разтърсва и заповтаря:

— Браво, браво!… Значи искаш да си като госпожа Лобианко.

— Коя е госпожа Лобианко? — объркана и малко засегната попитах.

— Една отвратителна вещица, която често ме кани на приемите си с надеждата, че ще се влюбя в някоя от ужасните й дъщери. Защото аз съм това, което на светски жаргон се нарича добра партия.

— Но аз съвсем не искам да съм като госпожа Лобианко.

— И въпреки всичко щеше да си, ако притежаваше нещата, за които говориш. И госпожа Лобианко е родена в богато семейство, което й е дало отлично възпитание, осигурило й е надарени учители и гувернантки чужденки, пратило я е на училище, дори, мисля, в университет. И тя е била отгледана в красива и хигиенична къща, и тя всяко лято е ходила на море или планина, носила е хубави дрехи, канили са я на гости и е приемала гости… куп покани и куп приеми… Тя също се е омъжила за добър мъж — инженер Лобианко, който работи и носи много пари вкъщи. Най-сетне и тя има от съпруга си, на когото даже вярвам, че не е изневерявала, няколко деца. По-точно три дъщери и син. И въпреки това, както казах, е отвратителна вещица.

— Но тя щеше да е същата, независимо от средата си.

— Не, тя е като приятелките си и приятелките на нейните приятелки.

— Щеше да е същата — възразих, опитвайки да се освободя от неговата възгруба прегръдка, — всеки си има характер. Навярно госпожа Лобианко е вещица, но аз съм сигурна, че при такива условия щях да съм много по-добра, отколкото съм сега.

— Нямаше да си по-малко ужасна от госпожа Лобианко.

— Но защо?

— Така.

— Да видим… Твоето семейство струва ли ти се ужасно?

— Без съмнение.

— Ти също ли си ужасен?