— Да, ще бъда мила с тебе.

— Кажи — упорито настоя той, — кажи, обичаш ли ме поне малко?

— Не, за обич не може да става и дума — решително отвърнах. — Знаеш го, толкова пъти съм ти го казвала.

— И никога ли няма да ме обикнеш?

— Мисля, че не.

— Защо?

— Няма за какво.

— Сигурно обичаш някого другиго.

— Това не трябва да те интересува.

— Имам нужда от любовта ти — отчаян рече той, без да откъсва от мене ядния си поглед. — Защо не искаш да ме обикнеш поне малко?

Разреших му да остане при мене до късно през нощта. Астарита беше съкрушен, че не мога да го обикна, и въобще не изглеждаше убеден, че му казвам истината. „Аз не съм по-лош от другите мъже — повтаряше — защо да не обичаш мене, а друг?“ Той наистина будеше съжаление, настойчиво питаше какви са чувствата ми и все търсеше в думите ми някаква опорна точка за надеждите си. В един момент ми се прииска да го излъжа и да му създам илюзията, на която толкова много държеше. Направи ми впечатление, че през споменатата нощ бе по-меланхоличен и отблъскващ, отколкото обикновено. Като че ли искаше по някакъв начин без думи да ми вдъхне любовта, която сърцето ми му отказваше. Помня, че в един момент пожела да седна гола в креслото. Коленичи пред мене, сложи ръка в скута ми, долепи лице до стомаха ми и дълго остана неподвижен. Междувременно аз неспирно трябваше да го милвам лекичко по главата. Не за първи път Астарита ми налагаше подобна любовна пантомима, но тогава ми се стори по-отчаян от всякога. Силно притискаше лице в корема ми, сякаш искаше да влезе там и да бъде погълнат, и от време на време простенваше. В онези мигове не приличаше на любовник, а на дете, което търси закрилата и топлината на майчиния скут. Мина ми през ума, че мнозина биха предпочели никога да не са се раждали и че в поведението на Астарита вероятно несъзнателно се изразяваше неговото смътно желание отново да бъде приютен в тъмната утроба, от която с болка е бил изхвърлен на белия свят.

През същата нощ странностите му продължиха толкова дълго, че с отпусната на креслото глава и ръка върху неговата глава, заспах. Не знам колко съм спала, но за секунда ми се стори, че се пробуждам и виждам Астарита облечен, не коленичил в краката ми, а застанал срещу мен да ме наблюдава с жлъчните си, меланхолични очи. Но може би бе сън или халюцинация. Факт е, че внезапно наистина се събудих и видях, че си е заминал, оставяйки в скута ми, там, където бе притискал лице, обичайната сума.

Сетне изминаха петнайсетина от най-щастливите дни в живота ми. Почти всеки ден се срещах с Мино и макар отношенията ни да не бяха по-различни, свикнах да се задоволявам с малкото, което бяхме постигнали. Без думи между нас бе установено, че Мино не ме обича, никога няма да ме заобича и винаги ще предпочита целомъдрието пред любовта. Също така мълчаливо бе установено, че аз от своя страна го обичам, винаги ще го обичам и ще предпочитам непълноценна и мимолетна любов като нашата пред никаква. Не съм устроена като Астарита и макар да ми бе болно, че Мино не ме обича, все пак намирах много удоволствие в любовта. Не бих могла да се закълна, че дълбоко в душата ми не е дремела надеждата с постоянната си отстъпчивост, търпение и всеотдайност да накарам Мино да ме обикне. Но въпреки това не правех нищо, за да се сбъдне мечата ми.

Без по нищо да проличи, се опитвах да вляза в неговия живот и като не можах да проникна през парадния вход, си блъсках главата, как да се прокрадна през задната врата. Въпреки демонстрираната и вярвам, искрена омраза на Мино към хората, макар и странно, тя се изразяваше в неудържимо желание да действа в полза на онова, което той смяташе, че е за тяхно добро. Мино го правеше от сърце, макар че почти винаги внезапното му разколебаване и саркастичното му негодувание пречеха. През споменатия период той сякаш се пристрасти към онова, което с иронична нотка наричаше мое възпитание. Аз го насърчих, защото както казах, целях да се привърже към мен. Неговият експеримент обаче завърши твърде скоро, и то така, че си струва да го разкажа. Когато идваше вечер при мене, той носеше свои книги и след като накратко ми обясняваше за какво става дума, четеше ту един, ту друг откъс. Четеше хубаво и съобразно темите с голяма изразителност и жар, която зачервяваше лицето му и придаваше на чертите му необичайно оживление. Той подбираше предимно неща, които аз, колкото и да се напрягах, не успявах да разбера, затова много скоро преставах да слушам и ненаситно наблюдавах изражението на лицето му. По време на четенето той истински и без страх разкриваше същността си. Този факт ме порази, защото дотогава мислех, че най-благоприятното условие за разголване на човешката душа е любовта, а не четивото. С Мино обаче, както изглежда, бе точно обратното: не бях виждала толкова ентусиазъм и чистосърдечност у него даже в редките моменти на искрено чувство към мене, както докато с подходяща за случая интонация ми представяше любимите си писатели. Тогава изчезваше най-вече театрално фалшивият и подигравателен израз, който дори в най-важните моменти не го напускаше напълно и оставяше впечатление, че Мино винаги играе предначертана и неприсъща му роля. Даже няколко пъти забелязах, че очите му се навлажняват. После той затваряше книгата и грубо ме питаше:

— Хареса ли ти?

Обикновено отвръщах, че ми е харесало, без да обяснявам защо, нещо, което не бях в състояние да направя, защото, както казах, въобще не полагах усилия да схвана толкова неясната ми материя. Но един ден Мино настойчиво попита:

— Кажи защо ти хареса, обясни.

— Право да си кажа — след миг колебание отвърнах, — не мога, защото нищо не разбрах.

— Защо не ми каза?

— Защото разбирам съвсем мъничко от онова, което ми четеш.

— И си ме оставила да продължа, без да ме предупредиш?

— Виждах, че ти е приятно, и не исках да ти развалям удоволствието от четенето… А и въобще не се отегчавах. Много е интересно да те наблюдава човек, когато четеш.

Мино ядосано скочи на крака:

— По дяволите! Ти си глупачка, тъпачка!… А на мене дъх не ми остана… Ти си идиотка.

Понечи да ме удари с книгата по главата, но навреме се овладя и дълго все така продължи да ме ругае. Оставих го да даде воля на чувствата си, после подхвърлих:

— Твърдиш, че искаш да ме превъзпиташ, но първото условие за това е да намериш начин как да отпадне необходимостта да се прехранвам така, както ти е известно. За да примамвам мъжете, наистина не се нуждая от четене на стихове или размисли за морала. И хич да не мога да чета и да пиша, пак ще ми плащат толкова.

Мино хапливо откликна:

— Иска ти се да имаш хубава къща, съпруг, деца, дрехи, кола, ех… Бедата е, че и госпожите Лобианко не четат макар и по други причини, но не по-малко извинителни.

— Не знам какво ми се иска — отговорих поядосана, — но такива книги подхождат на по-друго положение от моето. Все едно да подариш много скъпа шапка на просяк и да го караш да я носи заедно с дрипите, които носи.

— Тъй да бъде — каза той, — но това е последният път, когато съм ти прочел нещо.

Разказвам за тази разпра, защото ми се струва типична за начина, по който Мино мислеше и действаше. Струва ми се, че дори да не си бях признала, че не разбирам нищо, се съмнявам, че той щеше да продължи образователните си усилия. И не толкова от нежелание, колкото от присъщата му неспособност да упорства в начинания, които изискват продължително и истинско въодушевление. Мино никога не си го призна открито, но аз разбрах, че често скептицизмът, който прозираше в неговите думи, отговаряше на същинското му душевно състояние. Случваше се да изпадне във възторг от някоя идея и докато траеше огънят на увлечението, той смяташе, че е осъществима. После внезапно огънят угасваше и Мино изпитваше единствено досада, отвращение и във висша степен усещане за абсурдност. И тогава или се отдаваше на хладно и бездейно равнодушие, или постъпваше машинално и привично, сякаш огънят никога не е угасвал, с една дума — преструваше се. Трудно ми е да обясня какво точно ставаше с него при подобно стечение на обстоятелствата, навярно жизнеността му рязко секваше, като че ли изведнъж цялата топлина на кръвта се отдръпва от мозъка му, оставяйки след себе си празнота и пустота. Беше ненадейно, непредвидимо и пълно пречупване, сравнимо с неочакваното прекъсване на електрическия ток, потапящо в мрак празнично осветена допреди минута къща, или пък с внезапно изгубил енергията си мотор, чиито колела спират да се въртят и той престава да се движи. Това неравномерно редуване на жизненост с апатия и инертност се забелязваше веднага. Има един любопитен случай, на който навремето не придадох голямо значение и едва впоследствие, си изясних колко показателен е бил. Веднъж Мино между другото ме попита:

— Ще ти бъде ли приятно да направиш нещо за нас?

— Кои нас?

— Нашата група… Например да ми помогнеш в разпространяването на позивите?

Както винаги, чаках всичко, което можеше да ни сближи и да укрепи отношенията ни. Без колебание отговорих:

— Разбира се, кажи какво трябва да направя и ще го направя.

— А не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? Щом ти го вършиш…

— Да, но най-напред — рече — е необходимо да ти обясня за какво става въпрос. Първо трябва да познаваш нашите идеи, заради които се излагаш на рискове.