— Ами обясни ми ги.

— Не те интересуват.

— Защо? Разбира се, че ме интересува какви са. Освен това нещата, с които се занимаваш, ме интересуват ако не за друго, поне защото ти си се заел с тях.

Гледаше ме, внезапно очите му блеснаха и лицето му пламна.

— Добре — бързо отговори, — днес е много късно, но утре ще ти обясня подробно. От четенето на глас се убедих, че книгите те отегчават, но внимавай, това ще продължи дълго и ще трябва да ме слушаш и следваш. Дори ако понякога ти се стори, че не разбираш.

— Ще се постарая да разбера — казах.

— Би трябвало да разбереш — рече, сякаш си говореше сам, и ме остави.

На следващия ден го чаках, но той не дойде. Пристигна след два дни и щом влезе в стаята, без да продума, седна на фотьойла до леглото.

— Е — весело казах, — готова съм, слушам те.

Бях забелязала пребледнялото му лице, помътнелите очи и посърналия му вид, но реших да не им обръщам внимание. Най-сетне той отвърна:

— Безсмислено е да слушаш, защото нищо няма да чуеш.

— Защо?

— Така.

— Кажи го направо — възнегодувах. — Мислиш, че съм прекалено глупава или прекалено невежа, за да схвана някои работи… Благодаря.

— Не, грешиш — отговори сериозно той.

— Тогава защо?

Продължихме още малко по същия начин: аз настоявах да ми обясни, той се измъкваше. Накрая заяви:

— Държиш да знаеш защо ли? Защото аз самият днес не бих могъл да ти изложа идеите си.

— Но как така, нали непрекъснато мислиш за тях?

— Вярно, постоянно ги премислям, но от вчера и кой знае още колко време идеите не са ми ясни и нищо не разбирам.

— Е, хайде започвай.

— Постарай се да ме разбереш — каза. — Ако бях ти ги изложил преди два дни, когато ти предложих да работиш за нас, сигурен съм, че не само щях да го направя ясно и убедено, но и че ти прекрасно би ги схванала. Днес навярно съм способен само да произнеса подходящите думи, но ще е механично и в никакъв случай не бих се захванал. Днес — заключи, отчетливо изговаряйки думите на срички — аз съм в пълно неведение.

— Вече нищо не разбираш, така ли?

— Да, нищо не разбирам: идеи, концепции, факти, спомени, убеждения, всичко се е превърнало в буламач, който изпълва главата ми — удари се с пръсти по челото.

— Цялата глава! Чак ме догнусява!

Разколебана и недоумяваща го гледах. После той с негодувание изръмжа:

— Постарай се да разбереш — повтори. — Не само идеите, но всичко написано, казано или замисляно днес ми се струва неразбираемо, абсурдно… например, ти знаеш ли „Отче наш“?

— Да.

— Добре, кажи го.

— „Отче наш — започнах, — ти, който си на небесата…“

— Стига! — прекъсна ме. — Сега за миг помисли как от векове е била произнасяна молитвата, с какво разнообразие от чувства. Е, добре, аз изобщо не я разбирам, в никакъв смисъл. Бих могъл да я кажа в обратен ред, за мене ще означава същото.

Замълча, после продължи:

— Не само думите ми въздействат така, но и даденостите, хората. Ти си до мене, седнала си върху облегалката на фотьойла и сигурно си мислиш, че те виждам, ала аз не те виждам, защото не те разбирам. Мога да те докосна и пак няма да си ми понятна, дори те докосвам… — и изричайки го, сякаш обзет от лудост, дръпна пеньоара, разголвайки бюста ми. — Пипам гърдата ти, усещам формата, топлината, очертанията, виждам цвета, изпъкналостта, но не ми е ясно какво е. Казвам си: ето един кръгъл, топъл, мек, бял, издут предмет с малка тъмна розетка в средата, предназначението му е да дава мляко; когато го погалиш, доставя удоволствие… Но нищо не разбирам. Казвам си, че е хубава, че трябва да възбуди желанието ми и пак нищо не проумявам… Сега разбра ли ме? — повтори той и така силно ме удари по гърдата, че не можах да потисна вика на болка.

Веднага ме остави на мира и след минути замислено добави:

— Вероятно е от онзи род неразбиране, което ожесточава много хора… стремят се да намерят контакт с действителността чрез болката на другите.

За секунда настъпи тишина, сетне се обадих:

— Щом е така, как определяш кои неща трябва да правиш?

— Например?

— Ами… Споменаваше да ти помагам за позивите… и че самият ти ги пишеш… Ако не вярваш в това, как е възможно да ги пишеш и разпространяваш?

Той високо и саркастично се разсмя:

— Правя го, сякаш вярвам.

— Не е възможно.

— Защо да е невъзможно? Почти всички правят така, с изключение на яденето, пиенето, спането и правенето на любов. Почти всички хора вършат нещата като че ли вярват в тях. Още ли не си забелязала?

Смееше се нервно. Отговорих:

— Аз — не.

— Ти — не — почти нападателно рече, — защото се ограничаваш с ядене, пиене, спане и правене на любов винаги когато ти се прииска. За тези работи, както изглежда, не е нужно човек да се преструва… Прекалено много е, а същевременно и недостатъчно.

Както се смееше, ненадейно ме плесна силно по бедрото, после с привичния си маниер ме прегърна и като ме притискаше и люлееше, заповтаря:

— Или не ти е известно, че светът е такъв, какъвто е? Че от краля до просяка всички са еднакви? Светът, какъвто е, какъвто е, какъвто е…

Оставих го да прави каквото иска, защото бях стигнала до извода, че в подобни моменти е по-уместно да не се обиждам и негодувам, а да изтърпя изблика му. Обаче накрая съвсем сериозно му казах:

— Аз те обичам, това е единственото нещо, което знам, и то ми стига.

Внезапно успокоен, той простичко отвърна:

— Имаш право.

Вечерта свърши по обичайному, без да отваряме дума за политика и за неговата неспособност да я разяснява.

Щом останах сама, след продължителни размишления реших, че нещата може и да стоят така, както ги представяше, ала далеч по-вероятно ми се виждаше, че се въздържаше да говори за политика, защото смяташе, че няма да го разбера, или пък се опасяваше да не би да го компрометирам с някоя недообмислена постъпка. Но не съм считала, че ме лъже, защото от опит знаех, че на всекиго може да се стори понякога, че светът се разпада на парчета или, както Мино се изразяваше, вече нищо не се разбира, даже „Отче наш“. Когато не съм се чувствала добре или по някаква причина съм била в лошо настроение, и аз съм имала същите усещания за досада, отвращение и пълно неразбиране. Отказът на Мино да ме направи съпричастна на най-тайния си живот очевидно се дължеше на друго — недоверието, както изтъкнах, че мога да постъпвам разумно и сдържано. Твърде късно проумях, че съм грешила и че за него, било от незрелост, било от слабохарактерност, тези болезнени състояния са имали особено значение.

Но тогава сметнах, че е по-правилно да се отдръпна и да не го безпокоя с любопитството си. Така и постъпих.

Осма глава

Не знам защо прекрасно си спомням какво беше времето през онези дни. Студеният и дъждовен февруари отмина и с март започнаха първите по-меки дни. Гъста мрежа от тънки бели облаци покриваше небето и заслепяваше очите щом се подадеш навън. Въздухът беше приятен, но все още скован от зимните студове. С изненадваща наслада вървях в ненатрапчивата, нежна и унасяща светлина, понякога ми се приискваше да забавя крачка, да затворя очи или да спра и омаяна да съзерцавам най-незначителните неща: черно-бялата котка, която се миеше на прага на една входна врата, увисналия прекършен от вятъра клон на олеандъра, който може би въпреки това щеше да разцъфне, снопчето зелена трева между плочките на тротоара. Мъхът, останал по основите на сградите след дъждовете от предишните месеци, ме обнадеждаваше и ми вдъхваше силно усещане за спокойствие; мислех, че щом на тясната ивица между паважа и тухлите може да се прихване красивото изумруденозелено кадифе, то моят живот, който нямаше по-дълбоки корени и за да вегетира, се задоволяваше с мъничко храна и досущ приличаше на мъх, появил се в основите на къща, навярно също имаше шанса да продължи и разцъфти. Бях убедена, че всички неприятни проблеми напоследък са разрешени окончателно, че никога вече няма да видя Сондзоньо, нито ще чуя да се говори за престъпленията му и вече мога спокойно да се радвам на връзката ми с Мино. При тази мисъл ми се струваше, че за първи път напълно усещам истинския вкус на живота, състоящ се от успокояващо еднообразие и надежда.

Дори започнах да премислям възможността да заживея поновому. Всъщност любовта към Мино ме отдалечаваше от останалите мъже и дори и чувствеността ми вече не бе стимул за случайни връзки. Считах, че всеки живот има своята стойност, а многото похабени усилия, за да бъде променен, са излишни; щях да съм го преобразила едва когато въпреки волята си се окажех с различни от досегашните навици, чувства и интереси, напълно чужда на онова, което бях. Не виждах друг начин за промяна, в онзи момент нямах никаква амбиция да се замогна материално, нито пък смятах, че ако заживея другояче, ще подобря нещо у себе си.

Веднъж споделих част от разсъжденията си с Мино. Той внимателно ме изслуша, после каза: