— Струва ми се, че си противоречиш. Нали винаги си твърдяла, че искаш да си богата, да имаш хубав дом, съпруг и деца? Това е правилно и все още е възможно да го постигнеш, но ако разсъждаваш така, никога няма да се получи.

Отговорих:

— Не съм казвала, че искам, а че бих искала. Тоест, ако имах възможността да избирам, преди да се родя, нямаше да избера да бъда такава, каквато съм… Но съм родена в тази къща, от тази майка, в тези условия и в края на краищата съм това, което съм.

— С други думи?

— С други думи, струва ми се, че е абсурдно да желая да бъда друга. Бих желала да стана друга единствено ако след промяната продължа да съм си аз, тоест ако действително ще мога да се наслаждавам на промяната. Но да се променям само и само за да не съм такава, не си струва трудът.

— Винаги си струва трудът — едва чуто подхвърли той. — Ако не заради тебе, заради околните.

— А и после — без да обръщам внимание на думите му, продължих — фактите имат стойност. Да не би да мислиш, че аз не съм в състояние като Джизела да намеря някой богат любовник? Или направо да го накарам да се ожени за мене? Щом не съм го сторила, значи, че независимо от всичките ми приказки, не го искам истински.

— Аз ще се оженя за тебе — като ме прегърна, шеговито каза той. — Аз съм богат. След смъртта на баба ми, която няма да се забави много, ще наследя доста хектари земя, даже вила в полето и апартамент в града. Ще се оженим, както си му е редът, в определени дни ще каниш госпожите от махалата, ще имаш готвачка, камериерка, двуколка или кола… С малко добра воля, дай боже, някой ден ще открием, че сме благородници, ще ни наричат графове или маркизи…

— С тебе никога не може да се говори сериозно — отблъсквайки го, казах. — Все се шегуваш.

Един от ония следобеди с Мино ходихме на кино. На връщане се качихме в претъпкан трамвай. Мино трябваше да дойде с мене вкъщи и после да вечеряме в гостилницата до крепостните стени. Той купи билети и си запроправя път сред множеството. Стараех се да го следвам, но в блъсканицата го изгубих от очи. Докато го търсех с поглед, притисната до някаква седалка, усетих, че някой докосва ръката ми. Погледнах и видях Сондзоньо, който бе седнал там.

Дъхът ми секна, почувствах, че пребледнявам и изражението ми се променя. Сондзоньо ме гледаше втренчено като винаги. После, понадигайки се, през зъби попита:

— Искаш ли да седнеш?

— Благодаря — изпелтечих, — слизам след малко.

— Седни де.

— Благодаря — повторих и се настаних.

Ако не бях седнала, сигурно щях да припадна.

Той застана прав до мене, опря ръце на облегалките на моята и на предната седалка, сякаш ме пазеше. Никак не се беше променил, носеше същия пристегнат в кръста шлифер и челюстта му все тъй автоматично потрепваше. Затворих очи и за миг опитах да въдворя някакъв ред в мислите си. Вярно, Сондзоньо винаги си гледаше така, но този път ми се стори, че в очите му има по-голяма жестокост. Сетих се за моята изповед и помислих, че ако свещеникът е проговорил и Сондзоньо е научил, животът ми вече не струва и пукнат грош.

Не се страхувах от тази мисъл, ала той, застанал прав близо до мене, естествено ме плашеше или по-точно ме омагьосваше и подчиняваше. Съзнавах, че не съм в състояние да му откажа нищо и че между нас съществува не любовна връзка, разбира се, а навярно нещо много по-силно от онова, което ме свързваше с Мино. Инстинктивно и Сондзоньо трябва да го е долавял и наистина се държеше като господар. След малко каза:

— Отиваме у вас.

Без да се колебая, покорно отговорих:

— Както искаш.

Мино се придвижи към нас, разблъсквайки окръжаващата го тълпа, и без да каже дума, застана до Сондзоньо, хвана се за същата облегалка, за която и той се държеше, и даже докосна с дългите си тънки пръсти късите и дебелашки пръсти на Сондзоньо. Раздрусването на трамвая ги сблъска и Мино учтиво се извини на Сондзоньо, че го е бутнал. Измъчвах се, че ги виждам един до друг, толкова наблизо и съвсем неподозиращи кой е съседът по място, и изведнъж, като се обърнах специално към Мино, тъй че да не оставя съмнение у Сондзоньо на кого говоря, казах:

— Знаеш ли, забравих, че тази вечер съм определила среща на един човек… По-добре ще е да се разделим.

— Ако желаеш, ще те придружа до вас.

— Не, той ще ме чака на трамвайната спирка.

За Мино не беше нещо неочаквано. Както споменах, аз продължавах да водя мъже вкъщи и той го знаеше. Спокойно рече:

— Както предпочиташ. Тогава ще се видим утре.

С поглед се съгласих и Мино се отдалечи сред тълпата.

За миг, докато гледах как си пробива път сред хората, ме обзе неудържимо отчаяние. Кой знае защо ми хрумна, че го виждам за последен път. „Сбогом — прошепнах си, — сбогом, любов.“ Исках да му извикам да спре, да се върне, но никакъв звук не излезе от гърлото ми. Трамваят спря и ми се привидя, че Мино слиза. После потегли.

През целия път не обелихме дума със Сондзоньо. Успокоявах се и си казвах, че свещеникът сигурно не е проговорил. Освен това, като поразмислих, не ми беше особено неприятно, че съм срещнала Сондзоньо. Така веднъж завинаги щях да се освободя от съмненията, свързани с последиците от моята изповед.

На спирката станах, слязох от трамвая и повървях, без да се обръщам. Сондзоньо беше до мене, достатъчно бе само леко да извърна глава, за да го видя. Накрая го попитах:

— Какво искаш от мене? Защо се върна?

С нотка на изненада той отговори:

— Ти самата ми каза да дойда пак.

Беше вярно, но в страха си бях забравила. Сондзоньо се приближи още, хвана ме за ръка и като ме притисна здраво, почти ме повдигна. Неволно цялата се разтреперих. Той попита:

— Кой беше този?

— Един мой приятел.

— Виждала ли си Джино оттогава?

— Не.

Сондзоньо бързо се огледа наоколо:

— Не знам защо, но от известно време ми се струва, че ме следят. Само двама души могат да ме предадат — ти и Джино.

— Джино ли? Защо? — с крайчеца на устните си попитах, но сърцето ми се разтуптя силно.

— Той знаеше, че съм занесъл предмета на онзи златар. Казах му дори как се казва. Не е съвсем сигурен, че аз съм го убил, но лесно може да се сети.

— Джино няма интерес да те предава. Ще издаде и себе си.

— И аз мисля така — през зъби рече той.

— Колкото до мене — с по-спокоен глас продължих, — бъди сигурен, че нищо не съм приказвала. Да не би да съм толкова глупава! И аз ще вляза в затвора.

— За тебе се надявам — заплашително отвърна Сондзоньо. После добави: — Видях се за малко с Джино и така, на шега, той ми подхвърли, че знаел много неща. Неспокоен съм… мръсник е.

— Оная вечер ти наистина се отнесе лошо с него и сега е естествено да те мрази.

Докато казвах това, си дадох сметка, че се надявам Джино наистина да го е предал.

— Добър удар беше — с мрачна суетност рече Сондзоньо. — После два дни ме боля ръката.

— Джино няма да те издаде — казах. — Не му изнася, пък и много се страхува от тебе.

Разговаряхме приглушено, вървейки един до друг, без да се поглеждаме. Беше привечер, синкава мъгла обгръщаше тъмните крепостни стени, белите клони на чинарите, жълтеникавите сгради и източения силует на големия булевард. Когато стигнахме до входната врата, за първи път ясно изпитах чувството, че изневерявам на Мино. Щеше ми се да се залъжа, че Сондзоньо е един от многото мъже, но съзнавах, че не е вярно. Влязох в тъмния вход, затворих вратата, спрях и се обърнах към Сондзоньо.

— Виж какво — рекох, — по-добре е да си идеш.

— Защо?

Независимо от страха, който ми вдъхваше, му казах цялата истина.

— Защото обичам друг мъж и не искам да му изневерявам!

— Кой? Онзи, дето беше с тебе в трамвая ли?

Изплаших се за Мино и бързо отговорих:

— Не, друг. Не го познаваш. А сега бъди така добър да ме оставиш, върви си.

— А ако не искам да си ида?

— Не разбираш ли, че някои неща не могат да се постигнат насила? — започнах.

Не можах да довърша. Не виждах какво прави в тъмнината Сондзоньо, но изневиделица с опакото на ръката си той с ужасна сила ме удари през лицето. После ми заповяда: „Тръгвай“.

С наведена глава тръгнах към стълбите. Сондзоньо ме стисна за ръка, придържаше ме на всяко стъпало и имах чувството, че ме повдига над земята и ме кара да прелитам стъпалата. Бузата ми пареше, но не това ме ужасяваше най-силно, а някакво злокобно предчувствие. Усещах, че с шамара се е нарушил щастливият ритъм от последно време и трудностите и страховете пак започват. Обзе ме силно отчаяние, но веднага реших да убягна на съдбата, която бях прозряла. Още същия ден щях да се махна от къщи, да отида другаде, при Джизела или в някоя стая под наем.

Тъй напрегнато го обмислях, та почти не забелязах, че влизам вкъщи, минавам през коридора и се озовавам в моята спалня. Съвзех се, почти ми се ще да кажа, събудих се, седнала в края на леглото, докато Сондзоньо с точните си и приятни движения на уреден мъж сваляше последователно дрехите си и методично ги подреждаше на стола. Ядът му беше минал и той спокойно се обърна към мене: