— Исках да дойда по-рано, но не можах. Обаче все си мислех за тебе.

— Какво си мислел? — машинално попитах.

— Че сме създадени един за друг.

Замълча, постоя така с жилетката от костюма си в ръка, после с особен тон добави:

— Дойдох да ти направя едно предложение.

— Какво?

— Имам пари. Ще заминем заедно за Милано, там имам много приятели. Искам да почна работа в един гараж… а и в Милано ще можем да се оженим.

Толкова сломена се почувствах и тъй ми прималя, че затворих очи. За първи път след Джино някой ми предлагаше женитба, и то Сондзоньо. Толкова бях мечтала за нормален живот, със съпруг и деца и ето, той ми бе предложен. Но в случая нормалността приличаше на някаква опаковка, под която всичко бе ненормално и страховито.

Унило попитах:

— Но защо? Едва се познаваме, виждали сме се само веднъж.

Сондзоньо седна до мене, прегърна ме и отговори:

— Никой не ме познава по-добре от тебе. Знаеш всичко за мене.

Мина ми през ума, че е развълнуван, ще му се да ми покаже, че ме обича, и че трябва да му отвърна със същото. Въобразих си го, защото в държанието му нямаше нищо подобно.

— Нищо не знам за тебе — казах тихо. — Знам само, че си убил оня мъж.

— Освен това — сякаш говорейки на себе си, продължи той — се изморих да живея сам. Човек от самотия накрая прави някоя глупост.

Помълчахме, сетне рекох:

— Не мога да ти отговоря веднага нито с „да“, нито с „не“. Дай ми време да помисля.

За моя изненада, той отговори през зъби:

— Помисли, помисли. Не е толкова спешно — стана и продължи да се съблича.

Най-силно ме порази фразата „Създадени сме един за друг“ и се питах дали в края на краищата Сондзоньо не беше прав. На какво друго можех да се надявам вече освен на мъж като него? И нима не беше вярно, че нас ни сближаваше, както сама със страх си признавах, една мрачна обвързаност? Изненадах се, че тихо си повтарям: „Да избягам, да избягам“, и отчаяно поклащам глава. С ясен глас казах:

— В Милано… Не се ли страхуваш, че ще те търсят?

Наслуки го казах. В действителност те дори не знаят, че аз съществувам.

Внезапно тежестта в крайниците ми изчезна и станах много борбена и решителна. Изправих се, съблякох си палтото и го сложих на закачалката. Заключих вратата както винаги, после с бавни крачки отидох до прозореца и затворих капаците. Застанах пред огледалото и започнах от долу на горе да си разкопчавам корсажа. След миг престанах и се обърнах към Сондзоньо. Седеше в края на леглото, беше се навел, за да си развърже обувките. С престорена непринуденост казах:

— Почакай за момент. Един човек трябваше да дойде, по-добре ще е да ида да предупредя мама да го отпрати.

Той нищо не отговори, но нямаше и време. Излязох от спалнята, затворих вратата и минах в голямата стая.

Край прозореца мама шиеше на машината; от известно време, за да залъже скуката, бе подновила някои дребни поръчки. Тихо и бързо й казах:

— Обади се по телефона утре сутринта у Джизела или Дзелинда.

Мама познаваше Дзелинда, която даваше стаи под наем в центъра, понякога водех там любовниците си.

— Защо?

— Излизам — казах. — Когато онзи оттатък попита за мене, отговори му, че нищо не знаеш.

Мама зяпнала ме гледаше, докато свалях от закачалката старото й проскубано кожено жакетче, което носех преди години:

— Най-важното е да не му обясняваш къде съм отишла — добавих. — Способен е да те убие.

— Но…

— Парите са на мястото си. Съветвам те нищо да не му казваш и да ми телефонираш утре сутринта.

Бързо излязох, минах на пръсти през коридора и заслизах по стълбите.

Щом се озовах на улицата, започнах да тичам. Знаех, че по това време Мино си е вкъщи и исках да го сваря, преди да излезе с приятели след вечеря. Стигнах бегом до площада, там се качих в такси и дадох адреса на Мино. Докато таксито се движеше, разбрах, че всъщност бягам не толкова от Сондзоньо, колкото от себе си, защото насилието и яростта у него смътно ме привличаха. Припомних си пронизителния вик на ужас и удоволствие, който бях надала, когато за пръв и единствен път ме беше притежавал, и си помислих, че тогава Сондзоньо веднъж завинаги ме подчини, както никой досега не бе успял, включително и Мино. Да, не можех да не направя извода, че сме създадени един за друг, както тялото е създадено за гибел, която замайва главата, замъглява погледа и вихрено влече към края.

Изкачих стъпалата по две наведнъж и задъхана застанах пред вратата. Възрастната камериерка незабавно отвори и аз я попитах за Мино. Тя изплашена ме изгледа и без да продума, избяга вътре, като ме остави на прага. Реших, че е отишла да предупреди Мино, влязох в коридора и затворих вратата. Дочух шушукане зад завесата, която разделяше преддверието от коридора. После завесата се вдигна и се появи вдовицата Медолаги. След нашата първа и последна среща бях я забравила. Когато неочаквано пред мене изникнаха масивната й черна фигура и бялото лице с мъртвешката маска около очите, не знам защо се изплаших, сякаш насреща ми стоеше кошмарен призрак. Тя се спря и от разстояние ме попита:

— Господин Диодати ли търсите?

— Да.

— Арестуваха го.

Не я разбрах правилно, кой знае защо ми хрумна, че арестът на Мино е свързан с престъплението на Сондзоньо, и изпелтечих:

— Арестуван… но той няма нищо общо.

— Нищо не знам — заяви тя. — Знам само, че дойдоха, направиха обиск и го арестуваха.

По отвратеното й изражение отгатнах, че няма да ми каже нищо, но все пак не се въздържах и попитах:

— Но защо?

— Госпожице, вече ви казах, че нищо не знам.

— Къде го отведоха?

— Нищо не знам.

— Кажете поне дали е поръчал нещо.

Този път тя дори не ми отговори, а обидена, величествено ми обърна гръб и властно извика:

— Диомира!

Възрастната камериерка с изплашеното лице се появи. Като придържаше завесата, господарката направи движение към вратата, подканяйки ме да си тръгна.

— Изпратете госпожицата!

Завесата се спусна.

Едва след като слязох по стълбите и се озовах на улицата, най-после осъзнах, че арестуването на Мино и престъплението на Сондзоньо са две отделни неща, независещи едно от друго. Всъщност единственото, което ги свързваше, беше моята уплаха. Струпалите се нещастия налагаха да призная щедростта на съдбата, която без остатък и наведнъж ми поднасяше гибелните си дарове, както през топлия сезон едновременно зреят най-различни плодове. Поговорката вярно гласи, че бедата не идва сама. Колкото повече се замислях, толкова по̀ го разбирах и вървях из улиците, свела глава и рамене под тази своеобразна градушка.

Естествено човекът, към когото най-напред помислих да се обърна, беше Астарита. Знаех наизуст служебния му телефон, влязох в първото кафене, на което се натъкнах, и набрах номера. Телефонът даваше свободно, но никой не вдигна слушалката. Набрах още няколко пъти номера и установих, че Астарита не е там. Сигурно беше отишъл да вечеря и щеше да се върне по-късно. Знаех, че е така, но както се случва, се надявах, че точно този път по изключение ще го намеря в службата.

Погледнах часовника. Беше осем вечерта и преди десет Астарита нямаше да се върне в службата. Бях се изправила на ъгъла на някаква улица, насреща се простираше дъговиден мост, по който постоянно изникваха минувачи, сами или на групи, черни и забързани те летяха срещу мене като изсъхнали листа, подгонени от нестихващ вятър. Отвъд моста редицата къщи с осветени прозорци, зад които между масите и мебелите се движеха хора, излъчваха спокойствие. Дойде ми наум, че не съм далече от централния полицейски участък, където предполагах, че са отвели Мино, и макар да разбирах, че е отчаяна постъпка, реших да ида там и да поискам сведения. Предварително знаех, че няма да ми ги дадат, но не ме интересуваше, единственото, което исках, бе да направя нещо за Мино.

Бързо тръгнах по една уличка и вървейки близо до сградите, стигнах до участъка, изкачих малкото стъпала и влязох. Зад въртящата се врата дежурният полицай бе оставил фуражката си на масата, седеше изпънал крака на един стол и четеше вестник. Попита ме къде отивам.

— В Отдела за чужденци — отвърнах.

Беше една от многото служби в участъка, за която не помня по какъв повод бях чувала Астарита да споменава.

Нямах представа накъде да тръгна и напосоки се заизкачвах по мръсните, лошо осветени стълби. Вървях в по-тъмната част, край стената, но постоянно се сблъсквах с чиновници или полицаи, които слизаха или се качваха с книжа в ръце. На всяка площадка виждах ниски, мръсни, мрачни и оскъдно осветени коридори, хора, които ходеха напред-назад, отворени врати и стаи, стаи. Участъкът наистина приличаше на претрупан с работа кошер, но пчелите, които го обитаваха, несъмнено не кацаха върху цветя и техният мед, от който за първи път вкусвах, беше зловонен, черен и възгорчив. На третия етаж, отчаяна, случайно поех по някакъв коридор. Никой не ме поглеждаше, никой не ми обръщаше внимание. От двете страни се редяха врати, повечето отворени, пред които на сламени столове седяха мъже в униформи, пушеха и разговаряха. Гледката в стаите беше все същата: шкафове, пълни с папки, бюро и зад него седнал с писалка в ръка полицай. Коридорите криволичеха и вече не знаех къде съм. На места имаше три стъпала за нагоре или надолу или пък се пресичаха с други, лошо осветени, с редици отворени врати, пред които стояха униформени. Обърках се и в даден момент имах чувството, че се връщам по стъпките си и прекосявам място, по което вече съм минавала. Зададе се някакъв портиер и попитах напосоки: „Заместник-началникът?“ — той, без да продумва, ми посочи недалечния ъгъл между две врати. Отидох дотам, слязох по четири стъпала и закрачих по тясно, ниско коридорче с тръбовидна форма. В същия миг в дъното, където то се пречупваше под прав ъгъл, вратата се отвори, появиха се двама мъже и като ми обърнаха гръб, завиха към другия коридор. Единият от тях държеше спътника си, който ми заприлича на Мино, за китката. „Мино!“ — извиках и се хвърлих напред.