Нямах време да ги настигна, защото някой ме хвана за ръката. Беше съвсем млад часовой с грозно изпито лице и нахлупена фуражка върху гъстите черни къдрави коси.

— Какво желаете? Кого търсите? — попита той.

При вика ми мъжете се бяха обърнали и аз успях да ги зърна — бях се припознала. Запъхтяна отговорих:

— Арестували са мой приятел. Искам да знам дали са го довели тук.

— Как се казва? — с вид на несъмнен авторитет попита часовоят, но не ме пусна.

— Джакомо Диодати.

— Какво работи?

— Студент е.

— Кога е арестуван?

Внезапно проумях, че ми задава въпросите, за да си придаде важност, и нищо не знае. Ядосана, казах:

— Вместо да ме разпитвате, кажете къде е.

Бяхме сами, той се огледа наоколо, притисна ме до себе си и нахално прошепна:

— За студента ще помислим, а сега ме целуни.

— Я ме пуснете и не ми губете времето! — с ярост извиках.

Блъснах го и побягнах, хлътнах в друг коридор, видях отворена врата, стаята бе по-просторна от останалите, в дъното й, зад бюрото, седеше мъж на средна възраст. Влязох и на един дъх изрекох:

— Бих искала да знам къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

Мъжът вдигна очи от разгърнатия върху бюрото вестник и смаяно ме изгледа:

— Бихте искали да знаете…

— Да, къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

— Но коя сте вие? Как си позволявате да влизате?

— Няма значение, само ми кажете къде е.

— Коя сте вие? — повтори той, удряйки с юмрук по бюрото. — Как смеете? Знаете ли къде се намирате?

Внезапно разбрах, че не само няма да науча нищо, но и има опасност да ме арестуват, а в такъв случай нямаше да мога да разговарям с Астарита и Мино щеше да остане в затвора.

— Няма значение — казах, отстъпвайки назад. — Беше грешка. Простете.

Моите извинения го вбесиха повече от въпросите, които бях задала. Ала вече бях близо до вратата.

— Влиза се и се излиза само с фашистки поздрав! — изкрещя мъжът, като посочи плакат, окачен над главата му.

Кимнах, сякаш да потвърдя, че е прав и е редно да се влиза и излиза с фашистки поздрав, и като продължих да отстъпвам, напуснах стаята. Извървях целия коридор, дълго обикалях, накрая открих стълбището и заслизах бързо. Минах край пропуска и излязох навън

Единственият резултат от нахлуването ми в полицейския участък беше, че убих малко време. Изчислих, че ако тръгна бавно към министерството на Астарита, ще мине почти цял час. После, щях да седна в някое кафене и след двайсетина минути да телефонирам на Астарита с надеждата да го намеря.

Пътьом ми дойде наум, че арестуването на Мино е отмъщение на Астарита. Той заемаше висок пост именно в политическата полиция, която бе арестувала Мино; естествено, дълго са го следили, знаели са за отношенията ни и нищо чудно, ако делото е минало през ръцете на Астарита и пронизан от ревност, да е издал заповед да бъде задържан. Това предположение много ме ядоса. Астарита бе все тъй влюбен в мене и чувствах, че съм способна да го накарам прескъпо да заплати за злобната си постъпка, в случай че се уверя в основателността на подозренията си. Същевременно ужасена разбирах, че нещата не стоят така и че със слабите си оръжия се готвя за бой с труден и безлик противник, който притежаваше солидно действаща машина, а не чувствителност и уязвими страсти.

Щом стигнах до министерството, се отказах от намерението си да седна в някое кафене и се запътих право към телефона. Още след първото позвъняване слушалката се вдигна и чух гласа на Астарита.

— Адриана е — бързо рекох. — Държа да те видя.

— Веднага ли?

— Веднага. Спешно е. Тук съм, долу.

Той, изглежда, поразмисли, после каза, че мога да отида. За втори път изкачвах стълбите на министерството, ала колко по-различна бе душата ми от преди. Първия път се страхувах, че Астарита ще ме изнуди, опасявах се, че бракът ми с Джино ще се провали, притеснявах се от чувството за неясна заплаха, която бедните хора изпитват в обкръжението на полицаи. Бях идвала тук с тръпнещо и сломено сърце, сега обаче пристигах войнствено настроена, с намерение на свой ред да изнудя Астарита, решена да използвам всички средства, за да си върна Мино. Едва ли обаче само с любовта към него можеше да се обясни моята нападателност. Тя се дължеше и на презрението ми към Астарита, към министерството му, към политическите дела, дори към Мино, доколкото той участваше в тях. Изобщо не разбирах от политика и навярно затова в сравнение с любовта, която изпитвах тя ми се струваше смешна и без значение. Спомних си как щом ме видеше или чуеше гласа ми, Астарита започваше да заеква и да срича и със задоволство си казах, че когато се представя пред някой от началниците си, та дори пред самия Мусолини, не пелтечи. С такива мисли забързана крачех по просторните коридори на министерството и забелязвах, че гледам с презрение служителите, с които се разминавах. Ах, колко ми се искаше да изтръгна червените и зелените папки, които носеха под ръка, да ги подхвърля нагоре във въздуха и навред да разпилея техните листове, пълни със забрани и подлости. На портиера в приемната, който веднага тръгна насреща ми, казах властно: „Трябва да говоря с господин Астарита. Имам среща. Не мога да чакам.“ Той ме изгледа изненадано, но не се осмели да възрази и отиде да съобщи.

Щом влязох, Астарита ме посрещна, целуна ми ръка и ме заведе до дивана в дъното на кабинета. Предишния път бе постъпил по същия начин и сигурно винаги се държеше така с жените, които попадаха там. Овладях, доколкото ми бе възможно, яда, който изпълваше гърдите ми, и рекох:

— Слушай, ако ти си наредил да арестуват Мино, накарай ги веднага да го пуснат. Иначе няма да ме видиш повече.

По лицето на Астарита се изписа силна и неприятна изненада от което разбрах, че не знае нищо.

— Момент… по дяволите, какъв Мино?! — със заекване попита.

— Смятах, че знаеш — казах.

По възможно най-краткия начин му разказах историята на моята любов с Мино и че днес следобед са го арестували в дома му. Видях, че Астарита си смени цвета, когато обясних, че обичам Мино, но предпочетох да кажа истината не само от страх да не навредя на любимия си, ако излъжа, а и защото имах неудържимото желание да крещя на всички за любовта си. Ала след като се убедих, че Астарита няма нищо общо с ареста, гневът, който дотогава ме крепеше, стихна и се почувствах обезоръжена и слаба. Бях започнала разказа си с решителен и възбуден тон, а го завърших сломена. Очите ми се напълниха със сълзи, когато с болка изрекох:

— Откъде да знам как се отнасят с него. Казват, че биели.

Астарита моментално ме прекъсна:

— Успокой се, ако е работник — да, но студент…

— Но аз не искам, не искам да бъде в затвора! — извиках през плач.

И двамата замълчахме. Аз се стараех да потисна вълнението си, а Астарита ме наблюдаваше. За първи път той не изглеждаше склонен да направи услугата, която исках. Нежеланието му да ми помогне сигурно се дължеше и на факта, че съм влюбена в друг. Сложих ръката си върху неговата и добавих:

— Обещавам ти, че ако го измъкнеш, ще направя каквото пожелаеш.

Разколебан, Астарита ме гледаше втренчено, наведох се и макар сърце да не ми даваше, му поднесох устните си с думите:

— Е, ще ми направиш ли тази услуга?

С набраздено от сълзи лице той ме измери с поглед, разкъсван между изкушението да ме целуне и съзнанието, че подбудите да му направя това унизително предложение са користни. После ме отблъсна, скочи на крака, каза да почакам и излезе.

Вече бях сигурна, че Астарита ще нареди да пуснат Мино. В наивността си си представях как с негодувание се обажда по телефона на раболепния комисар и му заповядва незабавно да освободи студента Джакомо Диодати. Нетърпеливо броях минутите и когато той се върна, станах с намерението да му благодаря и незабавно да намеря Мино.

Ала изражението на Астарита бе особено — смесица от разочарование, коварство и гняв.

— Онзи, когото казваш, че са арестували — сухо рече, — е стрелял по агентите и е избягал. Единият агент е на смъртно легло в болницата… Ако го заловят, а несъмнено ще го заловят, нищо не мога да направя за него.

От изненада останах без дъх. Спомних си, че съм махнала патроните от пистолета, но бе напълно възможно, без мое знание, Мино да го е презаредил. В следващия момент осъзнах, че изпитвам огромна радост, породена от най-разнообразни причини. Радвах се, защото разбрах, че Мино е на свобода и е ранил агента, нещо, което считах, че е неспособен да извърши и което коренно промени представата ми за него. Пламенността и войнствеността, с които душата ми, обикновено враждебна към насилието, откликна на отчаяната постъпка на Мино, ме учудиха; същото дълбоко задоволство бях изживяла навремето, пресъздавайки във въображението си престъплението на Сондзоньо, но този път имах морално оправдание. Помислих си, че скоро ще намеря Мино, ще избягаме заедно, ще се скрием, дай боже, ще заминем в чужбина, където знаех, че политическите емигранти са добре приети, и сърцето ми се изпълни с надежда. Мина ми през ума, че току-що е започнал новият ми живот, който дължах на Мино и смелостта му, и изпитах благодарност и обич към него. Междувременно Астарита с яростен вид се разхождаше нагоре-надолу из кабинета, от време на време се спираше и разместваше предметите по бюрото. Спокойно казах: