— Ето това, от което, разбира се, няма да се откажеш.

Погледнах и видях пет цигари от хубавите, с позлатения филтър; шепа карамели, обвити в пъстри хартийки, и четири малки оцветени бадемови сладкиша във форма на плодове.

— Така добре ли е? — попита тя, като пак ме потупа по бузата.

— Да, добре е… Благодаря — смутено измънках.

— Няма защо. Ако се нуждаеш от нещо, моля те, извикай ме, не се притеснявай.

Бях много объркана, останах сама и усетих как се сковавам от големия студ. Не ми се спеше, нямах желание да си легна, но пък нямаше какво друго да правя в мразовитата стая, където зимният студ, изглежда, се трупаше от години, както в църквите и по мазетата. Преди, когато идвах тук, такива проблеми не съществуваха: аз и мъжът, който ме придружаваше, искахме само да легнем под завивката и взаимно да се стоплим, после половият акт ме поглъщаше и потапяше в магията си, въпреки че не изпитвах никакво чувство към изпросените си любовници. Струваше ми се невероятно, че съм била любена и съм любила в ледения въздух, край протритите килимчета пред леглото. Естествено възбудата на сетивата неизменно беше заблуждавала мене и партньорите ми, превръщайки в обични и близки абсолютно чуждите ни предмети. Хрумна ми мисълта, че ако вече не срещна Мино, моят живот ще заприлича на тази стая. Погледнато обективно и без илюзии, в живота ми наистина нямаше нищо хубаво и съкровено, напротив, той всецяло бе изхабен, гаден и смразяващ, точно като стаята на Дзелинда. Потръпнах и започнах да се събличам.

Чаршафите бяха студени и сякаш толкова просмукани от влага, че като си легнах имах чувството, че формата на тялото ми се отпечатва върху мокра глина. Постелята бавно се затопляше, а аз лежах и размишлявах. Случилото се със Сондзоньо ме разсея и се заех да анализирам причините и последиците от тази тъмна история. Естествено Сондзоньо мислеше, че аз съм го издала, и привидно всичко наистина беше срещу мене. Но само привидно ли? Припомних си думите му: „Струва ми се, че ме следят“, и се запитах дали все пак свещеникът не е проговорил. Малко вероятно бе, но досега нищо не го опровергаваше.

Замислена за Сондзоньо, си представях какво е станало у дома след моето бягство: Сондзоньо ме е чакал, изгубил е търпение и се е облякъл, но двамата агенти са били на входа, той е извадил пистолета, стрелял е без предупреждение и е побягнал. И сега, както и преди, когато премислях престъплението му, представата за случилото се будеше у мене ненаситно и мрачно задоволство. Неведнъж фантазията ми рисуваше сцената на стрелбата, с увлечение се наслаждавах на детайлите й, защото в противоборството между агентите и Сондзоньо аз несъмнено с цялата си душа заставах на негова страна. Тръпнех от радост, когато виждах как раненият агент пада на земята, с въздишка на облекчение съзирах бягащия Сондзоньо, тревожно го следвах по стълбите и не се успокоих, докато той не изчезна далече в тъмната улица. Най-сетне се изморих от своеобразния филм и загасих лампата.

Знаех отпреди, че леглото опира до вратата към съседната стая. Веднага щом загасих лампата, забелязах, че изкривените крила на вратата пропускат ивица светлина. Подпрях се с лакти на възглавницата, проврях глава между железните пръчки на горната табла и надзърнах през процепа. Не го правех от любопитство, тъй като предварително знаех какво ще видя и чуя през пролуката, по-скоро се страхувах от мислите и самотата си, които ме подтикваха по този начин да търся компания в другата стая. Абажурът на тавана осветяваше кръглата маса, в плътна сянка зад нея беше огледалото на гардероба, но доста време не се виждаше никой. Чувах разговора им — всички тия приказки и традиционни въпроси за родния град, възрастта, името ми бяха много добре познати. Гласът на жената беше спокоен и ясен, на мъжа — настойчив и развълнуван. Говореха в някой от ъглите на стаята, навярно вече бяха в леглото. От напрягането да зърна нещо тилът силно ме заболя и точно когато се готвех да се отдръпна, тя се появи и тръгна в полумрака към огледалото зад масата. Беше се изправила гърбом към мене, масата я закриваше, виждах я само от кръста нагоре. Сигурно бе много млада, под тежестта на къдравите коси гърбът й изглеждаше слаб, кокалест, неизящен, с нездрава белота. Помислих си, че сигурно няма и двайсет години, но навярно вече бе майка и гърдите й бяха увиснали. Вероятно бе едно от гладните, лошо гримирани и дрипави момичета, без шапки, често и без палта, които, напъхали крака в ортопедични обувки, обикаляха горичките край гарата. Представях си, че когато се смее, венците й се оголват. Спонтанно и без да се замислям, си го въобразявах, защото нейното немощно голо гръбче ми вдъхваше симпатия, струваше ми се, че я обичам и прекрасно разбирам какво чувства в момента, докато се оглежда в огледалото. Гласът на мъжа грубо рече: „Мога ли да знам какво правиш?“, и тя се отдръпна от огледалото. За миг я зърнах в профил — с приведени рамене и отпуснати гърди, точно както си я бях представяла. Жената се скри и след миг светлината изгасна.

И в душата ми угасна неясното чувство, което видът й бе събудил, и отново бях самотна в голямото и все още ледено легло, сред пълната със захабени и студени предмети тъмна стая. Замислих се за двамата оттатък, които, преплели крака, щяха да заспят заедно; тя щеше да се намести зад партньора си, да сгуши брада на рамото му, да го прегърне през кръста и да сложи длан на слабините му, а полуразтворените й пръсти върху гънките на неговия корем щяха да приличат на корени, търсещи живот в дълбините на най-черната земя; неочаквано си помислих, че аз съм като изкоренено и захвърлено на гладък каменен под растение и там трябваше да изсъхна и умра. Мино ми липсваше и само като помръднех ръка, имах чувството, че докосвам голямото и безлюдно ледено пространство, което ме обграждаше от всички страни и в чийто център бях се свила беззащитна и самотна. Мъчително и силно ми се прииска да се сгуша до Мино, ала него го нямаше, представих си, че съм вдовица, заплаках и пъхнала ръце под чаршафите, се самозалъгвах, че го прегръщам. Не помня как най-сетне съм заспала.

Винаги съм се радвала на дълбок и здрав сън, тъй както човек с апетит бързо се задоволява с храната пред него. И така на следващата сутрин най-напред едва ли не с изненада открих, че лежа в леглото в стаята на Дзелинда и един слънчев лъч, проникващ през щорите, осветява стената над възглавницата ми. Още не се бях разсънила, когато дочух, че телефонът в коридора звъни. Дзелинда отговори, произнесе името ми, после почука на вратата. Скочих по нощница и с боси крака изтичах.

Коридорът беше празен, Дзелинда се беше върнала в кухнята и бе оставила слушалката на поставката. Мама питаше:

— Адриана, ти ли си?

— Да.

— Защо излезе? Тук се случиха такива неща! Можеше поне да ме предупредиш. О, какъв ужас!

— Да, знам всичко — бързо казах. — Безсмислено е да говорим за това.

— Толкова се тревожех за тебе — продължи тя, — а освен това тук е господин Диодати.

— Господин Диодати ли?

— Да, дойде съвсем рано сутринта и държи непременно да те види. Каза, че ще те чака у дома.

— Предай му, че тръгвам веднага. След минута идвам.

Затворих телефона, изтичах в стаята и светкавично се облякох. Не се надявах, че тъй скоро ще освободят Мино, и като че ли бях по-малко щастлива, сякаш очаквах да го пуснат след няколко дни или седмица. Преждевременното му освобождаване ми се виждаше подозрително и волю-неволю се притеснявах. Всеки факт има свой смисъл, но смисълът на това бързо излизане от ареста ми убягваше. Успокоих се с мисълта, че Астарита незабавно е наредил да го пуснат, както ми беше обещал. Бях нетърпелива отново да видя Мино, а нетърпението винаги е щастливо изживяване, макар и малко тревожно.

Привърших с обличането и за да не засегна Дзелинда, взех цигарите, карамелите и сладките, които предишната вечер не бях докоснала, и отидох в кухнята да се сбогувам.

— Е, сега доволна ли си? — попита тя. — Мина ли ти лошото настроение?

— Бях изморена, довиждане.

— Върви, да не мислиш, че не чух по телефона… Господин Диодати. Я почакай, пийни чашка кафе… — Дзелинда продължаваше да говори, когато аз вече бях на стълбите.

Свита в края на седалката, с ръце върху чантата, бях готова, щом таксито спре, моментално да сляза, защото се опасявах, че заради стрелбата на Сондзоньо пред входа на блока ще има хора. Зададох си въпроса дали е уместно да се връщам вкъщи, тъй като Сондзоньо всеки миг можеше да дойде за вендетата, но установих, че изобщо не ми пукаше. Ако той искаше да си отмъсти, това си беше негова работа, аз държах да видя Мино и бях решила занапред никога да не се крия, когато нямам вина.

В блока не срещнах никого — нито пред входа, нито по стълбището. Нахълтах в голямата стая и видях, че мама шие до прозореца. Слънцето грееше ярко през мръсните стъкла, на масата домашната котка си ближеше краката. Мама веднага прекъсна работата си и се обърна към мене:

— Ето те най-сетне и тебе. Поне можеше да ми кажеш, че отиваш да викаш полицията.

— Каква полиция? Какви ги говориш?

— Щях да дойда с тебе… Поне заради страха…

— Не излязох, за да викам полицията — ядосано рекох. — Просто излязох. Те са търсели друг. Явно онзи е имал нещо на съвестта си.

— Даже с мене не искаш да споделиш — с майчински укор ме погледна тя.

— Какво?

— Нима ще тръгна да разправям… Не можеш да ме накараш да повярвам, че си излязла ей тъй, за нищо. Полицията наистина дойде няколко минути след като ти замина.