— Не е вярно, аз…

— В края на краищата добре направи. Такава измет обикаля наоколо. Знаеш ли какво каза единият агент? „Това лице не е непознато за мене!“

Разбрах, че няма смисъл да я разубеждавам, тя вярваше, че съм излязла, за да предам Сондзоньо, и нищо не можеше да се направи.

— Добре, добре — грубо я прекъснах. — А ранения веднага ли го отведоха?

— Какъв ранен?

— Предадоха ми, че единият бил смъртно ранен.

— Зле са те осведомили. На единия агент куршум му одраска ръката. Самата аз го превързах, но той си отиде със собствените си крака. Ама да беше чула изстрелите, целият блок ехтеше! После ме разпитваха, отговорих, че нищо не знам.

— Къде е господин Диодати?

— Оттатък, в твоята стая.

Позабавих се при мама, защото нещо ме възпираше да ида при Мино, сякаш предчувствах лошата новина. Излязох от голямата стая и тръгнах към спалнята. Тя тънеше в мрак и преди още да сложа ръка на електрическия ключ, чух гласа на Мино от тъмнината:

— Моля те, не пали лампата.

Порази ме особеният му мрачен тон. Затворих вратата, пипнешком се приближих до леглото и седнах в края му. Усетих, че Мино е легнал откъм моята страна.

— Не ти ли е добре? — попитах.

— Чувствам се прекрасно.

— Изморен си, нали?

— Не, не съм изморен.

Бях очаквала срещата ни да е съвсем друга. Наистина било вярно, че радостта и светлината са неделими. Струваше ми се, че в тъмното очите ми не могат да блестят, гласът ми да е весел, ръцете да се протегнат и да разпознаят любимите черти. Поизчаках и като се наведох над него, прошепнах:

— Какво ти се ще да правиш? Искаш ли да спиш?

— Не.

— Искаш ли да изляза?

— Не.

— А да стоя близо до тебе?

— Да.

— Искаш ли да легна до тебе?

— Да.

— Имаш ли желание — внимателно попитах — да се любим?

— Да.

Неговият отговор ме изненада, защото, както съм споменавала, той никога не беше истински предразположен да ме люби. Изведнъж много се развълнувах и гальовно добавих:

— Приятно ли ти е да се любиш с мене?

— Да.

— Отсега нататък винаги ли ще ти е приятно?

— Да.

— И винаги ли ще бъдем заедно?

— Да.

— Не искаш ли да запаля лампата?

— Не.

— Нищо, ще се съблека в тъмното.

С опияняващо чувство за пълна победа започнах да се събличам. Помислих, че през нощта, прекарана в затвора, Мино внезапно е разбрал, че ме обича и има нужда от мене. Но както ще се изясни, грешах, като приемах за истина, че между арестуването и внезапната му готовност има връзка, не проумявах, че в промяната на неговото поведение няма нищо, което да ме поласкае или развесели. Ала в онзи момент не беше по силите ми да предположа друго. Като кон, дълго държан вързан, тялото ми неудържимо ме тласкаше към него и ако тъмнината и държанието на Мино допреди малко ме възпираха, вече нямах търпение пламенно и с радост да го прилаская.

Щом се приближих и се наведох да легна до Мино, той обгърна коленете ми с ръце и до кръв ме захапа по лявото бедро. Много ме заболя и бях убедена, че това ухапване изразява отчаяние, сякаш не бяхме любовници, които бързат да се отдадат един на друг, а двама грешници, захвърлени от ненавистта, яростта и страданието в дъното на нов ад, където взаимно се разкъсват. Струваше ми се, че това продължава твърде дълго и наистина иска да откъсне парче месо със зъбите си. Едва ли не си пожелавах да го направи, защото чувствах, че макар и малко, Мино ме обича, но накрая не издържах, отблъснах го и приглушено рекох:

— Недей… Какво правиш? Причиняваш ми болка!

Така почти веднага настъпи краят на моето илюзорно чувство за победа. Докато се любехме, изобщо не проговорихме, но от поведението на Мино смътно долавях истинския смисъл на неговото отдаване; едва по-късно щях да си го изясня напълно. Мино се интересуваше не от мене, а от онова у себе си, което го караше да ме желае, и по някакви лични причини той го оставяше да се разгърне докрай, ето всичко. Аз както преди, така и сега не влизах в сметката, той не ме обичаше. Аз или друга жена — за него беше без значение, просто неизменно бях средство, с което Мино си служеше, за да се възнагради или накаже. Тези неща не ги мислех, по-скоро ги усещах с кръвта и плътта си, докато лежахме, както навремето предчувствах, че Сондзоньо е чудовище, преди да съм узнала за престъплението му. Ала аз обичах Мино и любовта ми надделя.

Изненадаха ме яростта и ненаситността, които влагаше в желанието си, тъй скъперническо преди. Винаги бях смятала, че поради крехкото си телосложение, той се въздържа по здравословни причини. И когато едва-що приключил, започна за трети път, не се стърпях и прошепнах:

— Нямам нищо против да продължиш, но внимавай да не ти прилошее.

Стори ми се, че се изсмя, и чух да шепне на ухото ми:

— Вече нищо не може да ми причини болка.

Неговото „вече“ ми направи кошмарно впечатление, даже удоволствието, което изпитвах в прегръдките му, почти рухна и нетърпеливо зачаках момента, в който ще можем да разговаряме и най-сетне да науча какво е станало. След любовния акт Мино изглежда се унесе в дрямка, но не заспа. Разумно поизчаках и с усилие, от което сърцето ми едва не спря, попитах:

— А сега би ли ми казал какво се е случило?

— Нищо не се е случило.

— И все пак нещо трябва да е станало.

Той помълча и след това, като че ли говорейки на себе си, каза:

— Предполагам, че ти всъщност трябва да го знаеш. Добре, стана следното: от единайсет часа снощи аз съм само един предател.

Отговорът му ме смрази и не толкова думите, колкото тонът, с който бяха произнесени. Заекнах:

— Предател ли? Защо?

С присъщите си мрачна шеговитост и леден тон той отвърна:

— Господин Мино беше известен сред другарите си със своите непреклонни политически убеждения, с яростната си неприязненост… Господин Мино направо бе считан за бъдещ ръководител… Той беше сигурен, че при всякакви обстоятелства ще съумее да се отличи, и почти си пожелаваше да бъде арестуван и подложен на изпитания. Да, защото господин Мино мислеше, че арестът, затворът и другите мъчения са част от живота на един политик, както моряшкият живот е немислим без продължителните пътувания по море, ураганите, корабокрушенията… Но при първото вълнение на моряка му стана зле като на страхлива женичка. Едва-що изправен пред някакъв си полицай, без дори да изчака да го заплашат или измъчват, господин Мино издрънка всичко… Извърши предателство. И така, от вчера господин Мино заряза политическата кариера и влезе в другата, тъй наречената доносническа…

— Страхувал си се! — възкликнах.

— Не, навярно дори не съм се страхувал — веднага реагира той спокойно. — Случи се същото, както в онази вечер, когато настояваше да ти обясня моите идеали. Съвсем ненадейно всичко престана да ме интересува. Онзи, който ме разпитваше, ми се стори почти симпатичен. Той мислеше, че е много важно да знае дадени неща, а в момента аз не смятах укриването им за важно и просто така ги казах… Или по-точно — като поразмисли, добави — прилежно, незабавно, бих казал дори с попрестараване, та той трябваше да охлажда ентусиазма ми.

Сетих се за Астарита и се учудих, че се е видял симпатичен на Мино.

— Кой те разпитва?

— Не го познавам. Млад плешив мъж, с жълтеникаво лице, черни очи, много добре облечен. Вероятно висш служител.

— И ти се стори симпатичен! — не потиснах възклицанието си, разпознала по описанието Астарита.

В тъмнината Мино се изсмя до ухото ми.

— Спокойно! Не той лично, а работата му. Е, да, когато не приемеш или не умееш да бъдеш такъв, какъвто трябва да си, излизаш извън собствените си рамки. Нима не съм син на богат собственик? И нима онзи мъж с дейността си не защитава моите интереси? Разпознахме се, ние принадлежим към една и съща класа, обединява ни обща кауза. Ти какво си въобрази? Че лично към него съм изпитал симпатия ли? Не, не, към длъжността му. Съзнавах, че му плащам, за да ме защитава, и че като господар стоя над него, макар да бях насреща му като обвиняем.

Мино се смееше с приличащ на кашлица смях, който ужасно дразнеше слуха ми. Схванах, че е станало нещо твърде тъжно и че целият ми живот отново е под въпрос.

След минута Мино додаде:

— Може би сам се клеветя… Аз говорех, защото ми беше безразлично дали ще премълча. Освен това изведнъж всичко ми се стори абсурдно, без значение и престанах напълно да разбирам нещата, в които трябваше да вярвам.

— Престана да разбираш ли? — машинално повторих.

— Да, по-конкретно, разбирах, както и понастоящем, думите, но не и смисъла, който те отразяват. Как е възможно да се страда заради думите? Те са само звуци, все едно да бъде вкарано магаре в затвора заради рева му или някое колело, задето скърца. Думите нямаха никаква стойност за мене, струваха ми се безсмислени и неразличими. Той искаше думи и аз му дадох толкова, колкото пожела.