Алберто Моравиа - Римлянката

Още същия следобед, както ме посъветва Астарита, отидох в районния полицейски участък да дам свидетелски показания за Сондзоньо. Направих го с голямо отвращение, защото след случилото се с Мино всичко свързано с полицията и полицаите ми беше противно до смърт. Вече почти се бях примирила, че за известно време животът ми ще бъде напълно безсмислен.

„Чакахме те сутринта“ — каза комисарят, като обясних каква е причината за посещението ми. Той беше добър човек, познавах го от години, но отскоро забелязах, че макар да бе глава на семейство и вече попрехвърляше петдесетте, изпитва към мене нещо повече от обикновена симпатия. В паметта ми се бяха запечатали неговият голям боксьорски нос и меланхоличният израз. Косите му вечно бяха разрошени, а очите притворени, сякаш току-що е станал от сън. Яркосини на цвят, те като че ли надничаха зад маска, защото лицето му бе едро, розово, грапаво и наподобяваше огромен портокал с оскъдна сърцевина.

Отговорих, че не съм успяла да дойда по-рано. Иззад приличащото на портокалова кора лице комисарят ме изгледа със сините си очи и с очакване попита:

— Е, как се казва?

— Не знам.

— Хайде, знаеш.

— Честна дума — уверих го, слагайки ръка на сърцето си. — Спря ме на улицата. Наистина ми се видя, че има нещо странно в държанието му, но не обърнах внимание.

— А той как се оказа сам у вас, без тебе?

— Имах една неотложна среща и го оставих.

— Обаче той е помислил, че си излязла, за да викнеш полиция, известно ли ти е? И е извикал, че си предателка.

— Да, знам.

— И че ще ти плати за това.

— Бъди спокоен.

— А не си ли даваш сметка — попита, поглеждайки ме крадешком, — че той е опасен човек и за да си отмъсти за твоето предполагаемо предателство, утре може да те застреля, както е стрелял срещу агентите?

— Разбира се, че си давам сметка.

— Тогава защо не искаш да ми кажеш името му? Ще го арестуваме и ще бъдеш спокойна.

— Щом казвам, че не го знам… Хубава работа, нима трябва да се интересувам от имената на всички мъже, които водя вкъщи?

— Обаче — той внезапно театрално понижи глас и като се наведе напред, рече — ние го знаем.

Познах, че е уловка, и отвърнах спокойно:

— Щом го знаете, защо ме тормозите? Арестувайте го и да не говорим повече.

Комисарят мълчаливо ме поизгледа, забелязах, че неговият колеблив и смутен поглед се забива по-скоро в тялото, отколкото в лицето ми, и долових, че неочаквано и против волята му, отдавнашното желание е изместило професионалното усърдие.

— И за друго не се съмняваме — продължи той, — щом е стрелял и е побягнал, е имал причина да го направи.

— А, в това и аз съм сигурна.

— Но ти знаеш причините.

— Не. Щом не му знам името, как искате да знам останалото.

— Ние прекрасно знаем останалото.

Говореше машинално, сякаш замислен за друго и бях убедена, че всеки миг ще се изправи и ще дойде при мене.

— Прекрасно знаем всичко и ще го пипнем. Въпрос на дни, а може би на часове.

— Толкова по-добре.

Както предполагах, комисарят се изправи, обиколи бюрото, приближи се до мене, хвана с ръка брадичката ми и рече:

— Хайде, хайде, ти знаеш всичко, но не искаш да кажеш. От какво се страхуваш?

— От нищо не се страхувам — отговорих — и нищо не знам. Махнете си ръцете!

— Хайде, хайде! — повтори той, но се върна, седна зад бюрото и продължи: — Имаш късмет, че си ми симпатична и съм сигурен, че си добро момиче. Известно ли ти е друг какво би направил, за да те принуди да говориш? Ще те задържи за дълго или ще те интернира в Сан Галикано.

Изправих се и заявих:

— Е, имам работа. Ако нямате да ми кажете нищо повече…

— Тръгвай, но внимавай с посетителите — политически и други.

Престорих се, че не съм чула последните му думи, които той произнесе с явен намек, и бързо напуснах отвратителния му кабинет.

По улицата пак се замислих за Сондзоньо. Комисарят потвърди подозренията ми — Сондзоньо бе убеден, че съм го издала, и искаше да си отмъсти. Много се страхувах, но не за себе си, а за Мино. Ако Сондзоньо го свареше с мене, нямаше да се поколебае и в яростта си щеше да убие и него. Трябва да призная, че мисълта да умра с Мино дори ме привличаше. Струваше ми се, че виждам сцената: Сондзоньо стреля, аз се хвърлям между тях, за да защитя Мино, и куршумът ме улучва. Не ми беше неприятно да си представям, че Мино също е ранен и умираме заедно, смесвайки кръвта си. Все пак смятах, че да бъдем убити едновременно и от един и същ човек не е тъй привлекателно, както да се самоубием заедно. Съвместното сбогуване с живота ми изглеждаше достоен край за една силна любов. Това беше като да откъснеш цвете, преди да е повехнало, или да потънеш в мълчание след слушането на божествена музика. Нерядко бях мислила за самоубийство, което спира времето, преди то да е разрушило и отровило любовта, желано и извършено по-скоро от силни чувства, а не заради нетърпимата болка. В миговете, когато смятах, че най-силно обичам Мино, почти се страхувах, че занапред няма да го обичам толкова и мисълта за нашето двойно самоубийство ме спохождаше със същата спонтанност, с която го целувах и милвах. Никога не бях споделяла това с Мино, защото съзнавах, че, за да се самоубием, е необходимо да се обичаме еднакво. Той не ме обичаше или ако ме обичаше, не бе дотолкова, та да пожелае да умре.

Навела глава, напрегнато размишлявах върху тези неща по пътя към къщи. И ето неочаквано ми се зави свят, придружен с гадене и страхотна болка по цялото тяло. Едва успях навреме да вляза в млечния бар. Бях на няколко крачки от дома, но нямах сили да извървя малкото разстояние, без да се строполя на земята.

Седнах на масичката до стъклената врата и съсипана от болката, затворих очи. Ужасно ми се гадеше, главата ми бе замаяна и усещанията ми се засилваха от ароматната пара на машината за кафе, някак странно чужда и неприятна. По ръцете и лицето си чувствах умерената топлина на затворената и затоплена зала, но въпреки това ми беше много студено. Барманът, който ме познаваше, извика зад тезгяха: „Едно кафе, госпожице Адриана?“, кимнах му с глава, без да отварям очи.

Най-сетне се съвзех и изпих кафето, което той остави на масата. Право да си кажа, не беше за първи път, от известно време изпитвах болката, но досега тя беше слаба, като предупреждение. Не й обръщах внимание, защото мъчителните и неочаквани събития ми пречеха да се съсредоточа върху нея. Но сега като поразмислих и я свързах със закъснението на цикъла ми през този месец, бях уверена, че подозренията, които имах напоследък, неизменно изтласквани в по-тъмните зони на съзнанието ми, отговарят на реалността. „Естествено, няма съмнение — внезапно проумях, — чакам дете.“

Платих кафето и излязох. Чувствата, които изпитах, бяха тъй сложни, че и до днес, след толкова време, не ми е лесно да ги опиша. Вече споменах, че едно зло никога не идва само и новото събитие, което по друго време и при други обстоятелства щях да посрещна с радост, в тази ситуация приех като истинско нещастие. Но аз съм устроена така, че нещо все ме подтиква да търся доброто и у най-неприятните неща. В случая не бе трудно да го открия — то е присъщо на всяка жена, когато разбере, че е бременна и сърцето й се изпълва с радост и надежда. Вярно, детето ми щеше да се роди в по-неблагоприятни условия от онези, които би могло да има, но завинаги щеше да си е мое, аз щях да съм го родила, отгледала и да му се радвам. Детето си е дете, рекох си, и никаква бедност, лоши обстоятелства или несигурно бъдеще не са в състояние да попречат на една жена, колкото отритната и неподготвена да е, да се радва при мисълта, че ще го роди.

Тези мисли ме успокоиха и след краткотрайната тревога отново, както обикновено, се успокоих и обнадеждих. Кабинетът на младия лекар, който ме беше прегледал, когато мама ме завлече в нощната аптека, за да разбере дали съм правила любов с Джино, се намираше през няколко къщи от млечния бар. Реших да отида и да го помоля да ме прегледа. Стана бързо, в чакалнята нямаше никой, докторът прекрасно ме познаваше и ме прие сърдечно. Веднага щом затвори вратата, спокойно му съобщих:

— Докторе, почти съм сигурна, че съм бременна.

Той започна да се смее, защото знаеше с какво се занимавам, и попита:

— Неприятно ли ти е?

— Съвсем не, дори напротив.

— Да видим.

Зададе ми няколко въпроса във връзка с неразположението ми, после ме накара да легна върху кушетката, прегледа ме и усмихнат потвърди:

— Този път няма съмнение.

Бях доволна и наистина се радвах, че предположението ми е вярно.

— Знаех си, дойдох, за да съм съвсем сигурна.

— Е, можеш да бъдеш абсолютно сигурна.

Той искрено ми симпатизираше, потриваше със задоволство, сякаш бе бащата, и развеселен пристъпваше от крак на крак. Мъчеше ме друго съмнение и исках да бъда наясно. Попитах: