— Зле постъпих, че се съгласих да дойда тук.

— Защо? — непринудено попита той. — Бъди спокойна, ще останем съвсем малко.

— Не ме разбра — отвърнах, — зле постъпих в смисъл, че после ще ме е срам от моя блок и от моя квартал.

— А, да — с облекчение отвърна той, — но какво да се прави? Трябваше да се родиш милионерка… в този квартал живеят само милионери.

Джино отвори входната врата и тръгна пред мене по настлана с чакъл алея, оградена с подрязани в конусовидна и кръгла форма дръвчета. Влязохме във вилата през масивна стъклена врата и се озовахме в снежнобяло антре, блестящо от чистота като огледало, покрито с черни и бели мраморни плочки. То водеше към просторно слънчево преддверие, откъдето се влизаше в стаите на първия етаж. В дъното му се виждаше бяла стълба за втория етаж. Така се смаях от обстановката, че почнах да ходя на пръсти. Джино забеляза и през смях ми каза, че мога да вдигам шум колкото си искам, защото нямало никого.

Показа ми хола — обширно помещение с много прозорци и няколко групи дивани и фотьойли, трапезарията — по-малка, с овална маса, столове и бюфети от хубаво тъмно полирано дърво, дрешника със стенни гардероби, боядисани с бяла блажна боя. В една по-малка стая имаше дори истински бар около чупката на стените, с цинков плот, рафтове за бутилките и никелирана машина за кафе. По позлатената решетеста врата приличаше на параклисче. Попитах къде готвят и Джино ми обясни, че кухнята и помещенията за слугите са в сутерена. За първи път през живота си влизах в такъв дом, не се сдържах и докосвах с върха на пръстите си предметите, сякаш не вярвах на очите си. Всичко ми се струваше ново и от скъпи материали: стъкло, дърво, метал, мрамор, тъкани. Не можех да си избия от главата сравнението между тези стени, подове и мебели и разкъртените стени, мръсните подове и оскъдната покъщнина в нашия апартамент, и си мислех, че мама е права, като твърди, че на света са важни единствено парите. Мислех си също, че хората, които живеят в такива хубави къщи, няма как да не са красиви и добри и сигурно не пият, не псуват, не крещят и не се бият, изобщо не правят нещата, които бях наблюдавала в блокове като нашия.

Междувременно Джино за не знам кой път с някакво превъзходство ми обясняваше как протичал животът в този дом, като че ли част от богатствата и разкоша бяха негови.

— Хранят се в порцеланови чинии, а плодовете и сладкишите им ги поднасят в сребърни чинии, и приборите са сребърни… ядат по пет яденета и пият по три вида вина… Вечер госпожата се облича с деколтирана рокля, а той в черен костюм… след вечеря прислужницата им носи на сребърен поднос седем марки цигари, все вносни, разбира се… излизат от трапезарията и на тази масичка с колелцата им сервират кафето и напитките… Винаги има гости — кога двама, кога четирима. Госпожата има еей такива брилянти и една перлена огърлица, която е истинско чудо… Само в бижута има няколко милиона…

— Вече си ми го казвал — прекъснах го малко сухо.

Увлечен, той не долови отегчението ми и продължи:

— Госпожата никога не слиза в приземния етаж, дава си нарежданията по телефона… Всичко в кухнята е на електричество, нашата кухня е по-чиста от спалните на доста хора, но защо приказвам за кухнята? Двете кучета на госпожата са по-чисти и към тях се отнасят по-добре, отколкото към много хора.

Той описваше господарите си възторжено, а бедняците — с презрение и аз, отчасти от думите му, отчасти заради сравнението, което не преставах да правя между вилата и моя дом, се чувствах крайно нищожна.

Качихме се на втория етаж. На стълбата Джино ме прегърна през кръста и ме притисна към себе си. И тогава, необяснимо как, почти повярвах, че аз съм господарката на къщата и в момента със съпруга ми се изкачваме по стълбата, за да си легнем в брачното легло, след като сме били на прием или вечеря. Сякаш прочел мислите ми (той постоянно имаше такива прозрения), Джино каза:

— Сега отиваме да спим заедно, утре сутринта ще ни поднесат кафето в леглото.

Започнах да се смея, но ми се струваше, че все пак е възможно.

Заради разходката с Джино бях облякла най-хубавите си дрехи и бях с най-хубавите си обувки и чорапи. Помня, че тоалетът ми се състоеше от две части — черно сако и пола на черни и бели карета. Платът не беше лош, но кварталната шивачка бе по-неумела и от мама. Полата бе възкъса и неравна: отпред висеше под коленете, а отзад бедрата ми се виждаха. Сакото ме стягаше, беше прекалено вталено, с големи маншети и толкова тесни ръкави, че мишниците ме боляха. Задушавах се в него, бюстът ми изхвръкваше навън, като че ли на дрехата й липсваше някаква част. Блузката ми беше розова, много семпла, от подходяща материя, без бродерии, прозрачна и най-хубавият ми бял памучен комбинезон се виждаше. И накрая обувките ми — от доброкачествен черен лак, но демодирани. Нямах шапка и накъдрените ми кестеняви коси падаха по раменете. За първи път обличах костюма и бях страшно горда. Смятах, че съм много елегантна, и си въобразявах, че всички по улиците се обръщат да ме гледат. Но когато влязох в господарската спалня и съзрях голямото меко легло, покрито с бродирана коприна, ленените чаршафи с дантели и фините воали, които се спускаха към възглавниците, и себе си, отразена в трикрилото огледало на тоалетката в дъното на стаята, си дадох сметка, че съм облечена като беднячка и гордостта, която изпитвах, е смешна и достойна за съжаление; помислих си, че няма да мога да се нарека щастлива, докато не започна да се обличам изискано и да живея в такава къща. Наистина ми се доплака и зашеметена, седнах на леглото, без да продумам.

— Какво ти е? — попита Джино, като седна до мене и взе ръката ми.

— Нищо — отговорих. — Гледам една дебелана отсреща.

— Коя? — изненадан попита той.

— Онази там — отвърнах и му посочих огледалото, което ни отразяваше; действително и двамата приличахме, но аз повече от него, на жалки диваци, случайно попаднали в модерна градска къща.

Този път той разбра унижението, завистта и ревността, които изпитвах, и като ме прегърна, каза:

— А ти не се оглеждай в това огледало.

Страхуваше се за плановете си и не схващаше, че нищо няма да е по-благоприятно за техния успешен завършек от унижението, което чувствах. Целунахме се и целувката ми възвърна самочувствието, защото независимо от всичко знаех, че съм обичана и обичам.

Но когато малко по-късно ми показа банята — бяла и просторна като стая, с блестящи плочки, монтирана до стената вана с никелирани кранчета, и особено когато отвори един препълнен с дрехи гардероб на господарката си, завистта и мисълта за моята бедност се върнаха и подновиха отчаянието ми. Изведнъж ужасно ми се прииска да не мисля повече за тях и за първи път съзнателно пожелах да се любя с Джино, за да забравя положението си и да си създам илюзията, че и аз съм свободна да постъпвам според волята си. Нямах възможност да се обличам сносно, нито да притежавам къща като тази, но поне можех да се любя като богатите, а сигурно и по-добре от тях. Попитах Джино:

— Защо ми показваш тези дрехи? Какво ме интересуват?

— Смятах, че ще ти е интересно — смутено отвърна той.

— Никак не ми е интересно — отсякох. — Вярно, красиви са, но не съм дошла тук, за да ги гледам.

Видях, че очите му светнаха и нехайно добавих:

— По-добре ми покажи стаята си.

— В приземието е — с оживление откликна той. — Искаш ли да идем?

Мълчаливо го наблюдавах и сетне с неочаквана безцеремонност, която не ми е присъща, запитах:

— Защо се правиш на глупак пред мене?

— Но аз… — обърка се той.

— Добре знаеш, че не сме дошли тук да разглеждаме вилата или да се възхищаваме от дрехите на господарката ти, а да отидем в твоята стая и да се любим. Хайде да вървим, няма какво да говорим повече.

След като видях вилата, като че за миг се преобразих и наистина ми беше трудно да позная себе си в плахото и невинно момиче, което преди малко бе влязло вътре. Излязохме от спалнята и заслизахме по стълбата. Джино ме беше прегърнал през кръста и на всяко стъпало се целувахме — уверена съм, че никой никога не е слизал тъй бавно по стълба. На първия етаж, без да престава да ме милва и целува, той отвори някаква врата, замаскирана в стената, и по задното стълбище ме заведе долу. Беше вечер и приземният етаж бе тъмен. Джино не запали лампите, прегърнати и впили устни един в друг стигнахме до стаичката му през един мрачен коридор. Той отвори, влязохме и чух, че затваря вратата. Стояхме прави в тъмнината и се целувахме. Целувката ни бе безкрайна, щом пожелаех да я прекъсна, той я подновяваше, а когато искаше да се отдръпне, аз продължавах. После Джино ме побутна към леглото и аз се отпуснах по гръб.

Задъхан ми шепнеше на ухото и нежно ме убеждаваше, явно възнамерявайки да ме залиса и да отвлече вниманието ми, докато ми сваляше дрехите, но не беше нужно, защото бях решила да му се отдам и защото вече мразех доскоро тъй обичания тоалет и с нетърпение исках да се освободя от него. Гола, мислех си, ще бъда хубава като господарката на Джино, ако не и повече от нея и от всички богати жени по света. Пък и от месеци тялото ми чакаше този момент и усещах, че пряко волята ми изгаря от нетърпение и потискано желание, подобно на дълго гладувало вързано животно, което най-после пускат на свобода и му дават да яде.

Затова приех естествено любовния акт и физическата наслада не беше съпроводена от мисълта, че постъпвам нередно. Напротив, както често става, когато човек съзре непознат пейзаж и му се стори, че вече го е виждал, макар за първи път се явява пред погледа му, и аз имах чувството, че правя неща, които вече съм вършила, незнайно къде и кога, може би в друг живот. Това не ми попречи да любя Джино със страст, даже с настървение, като го целувах, хапех и притисках в прегръдките си почти до задушаване. И той сякаш бе обзет от същата страст. В тъмната стаичка, заровена под двата етажа на безлюдната и тиха вила, дълго, струва ми се, се прегръщахме настървено и по хиляди начини опипвахме плътта си, сякаш бяхме врагове, които ожесточено се борят на живот и смърт, за да се наранят взаимно.