— Попей още.

— Приятно ли ти е, че пея?

— Да.

— Но аз не пея хубаво.

— Няма значение.

Продължих да шия и запях отново. И аз като всички момичета по света имах свой репертоар, спомнях си и песничките от детството. Подхващах песен подир песен. Най-напред тихичко, после се увлякох и запях високо, с цялото чувство, на което съм способна. Песен след песен следваха и докато пеех една, вече мислех за следващата, която ще подхвана. Със спокойно лице Мино ме слушаше и аз бяха щастлива, че съм го откъснала от угризенията му. Но същевременно си спомнях как като малка си изгубих някаква играчка, към която бях силно привързана, и цял ден не престанах да плача, а мама, за да ме утеши, ми бе изпяла малкото песнички, които знаеше. Тя пееше фалшиво, но първоначално бях се разсеяла и заслушала като Мино. Ала в следващия миг горчивата мисъл за изгубената играчка отблъсна отровното питие на забравата, което мама ми предлагаше с това своеобразно уговаряне, и мъката ми стана още по-непоносима. Внезапно бях избухнала отново в плач, с изчерпано търпение мама бе загасила лампата и бе излязла, оставяйки ме да се нарева на спокойствие в леглото. Бях убедена, че след временното успокоение от моите песни с повърхностен и сантиментален текст Мино пак щеше да почувства предишната, дори по-силна и изгаряща мъка. Пеех близо час, когато той грубо ме прекъсна с думите:

— Стига вече! Започнах да се отегчавам! — Сгуши се в леглото и ми обърна гръб.

Бях предвидила грубостта му и не се огорчих кой знае колко. А и вече очаквах само неприятности, обратното щеше да ме изненада. Станах и прибрах закърпените дрехи. Безмълвно се съблякох, повдигнах завивката и се пъхнах в леглото, на свободното място. Дълго лежахме опрели гърбове, без да говорим. Знаех, че не спи, знаех и над какво размишлява и това предизвикваше рой мрачни и отчаяни мисли в главата ми. Лежах настрани, втренчила поглед в ъгъла на стаята. Виждах единия от двата куфара, които бе донесъл от дома на вдовицата Медолаги — стар, от жълта кожа, налепен с пъстроцветни етикети на различни хотели. Имаше един етикет със синя морска ивица, голяма розова скала и надпис Капри. В тъмната спалня, на фона на зацапаните и изтъркани нощни шкафчета, светлосинята ивица ми изглеждаше като светлееща пролука, през която надниквах към далечното море. Внезапно ме обзе носталгия по тъй игривото, живо море, в което и най-ръждясалият и безформен предмет се изглажда, окръгля, изтънява, става чист и хубав. Винаги съм обичала морето, макар не точно домашното и претъпкано море на Остия, и винаги, когато видех морето, усещах волност, омайваща не толкова очите, колкото слуха ми, сякаш по вълните му неспирно се носеха звуци на омагьосваща и неземна музика. Силно закопнях за морето с прозрачните му вълни, които освен тялото, като че ли пречистваха и душата ми и от съприкосновението с тях тя ставаше лека и радостна. Казах си, че ако успея да заведа Мино на море, може би безбрежността и вечният грохот щяха да породят промяната, за която само любовта ми не стигаше. Ненадейно го попитах:

— Бил ли си в Капри?

— Да — отговори той, без да се обърне.

— Хубаво ли е там?

— Изключително хубаво.

— Слушай — рекох, като се обърнах и обвих ръце около шията му, — защо не отидем в Капри? Или на друго място край морето? Докато сме тук, в Рим, постоянно ще мислиш за неприятни неща. Но ако смениш мястото и въздуха, сигурна съм, че ще преценяваш всичко по-различно. Ще изникнат толкова нови неща, които сега ти убягват. Сигурна съм, че ще ти се отрази много добре.

Той не отговори веднага, изглежда размисляше.

— Няма нужда от ходене на море. И тук бих могъл, както казваш, другояче да погледна на нещата. Достатъчно е да приема, според съветите ти, онова, което съм направил, и незабавно пак ще започна да се наслаждавам на небето, земята, на тебе, на всичко. Да не мислиш, че не знам, че светът е хубав?

— Ами тогава — с тревога рекох — приеми го. Какво ще стане?

— Първо трябва да си помисля — разсмя се той. — Да постъпвам като тебе, да приемам нещата още в началото… И просяците, които се тълпят на слънце по стъпалата пред църквите, веднага приемат милостинята, но за мене е твърде късно.

— Защо?

— Има хора, които приемат, и такива, които не могат да приемат. Явно аз принадлежа към вторите.

Не знаех какво да кажа и млъкнах. След миг той добави:

— А сега загаси лампата. Ще се съблека на тъмно. Мисля, че е време за сън.

Подчиних се, той се съблече в тъмнината и легна откъм моята страна. Обърнах се към него и понечих да го прегърна. Мино безмълвно ме отблъсна и с гръб към мене се сгуши в края на леглото. Жестът му ме изпълни с горчивина, със самотно сърце на свой ред се свих в очакване на съня. Пак се сетих за морето и ме обзе силно желание да се удавя. Помислих, че страданието ще трае само миг, после под небето моето безжизнено тяло дълго щеше да плава от вълна на вълна. Морските птици щяха да изкълват очите ми, слънцето да изгори гърдите и корема ми, рибите да изгризат гърба ми. Накрая щях да потъна с главата надолу в някое синьо и студено течение, което с месеци, с години щеше да ме носи по морското дъно сред подводните скали, рибите и водораслите, прозрачната солена вода щеше да се плъзга по челото, бюста, корема и краката ми, бавно отмивайки плътта ми, и аз все повече щях да изтънявам. Когато от мене останеха само няколко бели чупливи кости, един ден една вълна с трясък щеше да ме захвърли върху някакъв плаж. Мисълта да бъда повлечена за косите към морското дъно ми харесваше, блазнеше ме възможността малкото кости от моя скелет да се разпилеят между чистите камъни на пресъхнало речно корито. И дай боже някога някой, без да види, да стъпи върху тях и да ги превърне в бял прах. С този странен копнеж накрая заспах.

Единадесета глава

На следния ден, колкото и да се насилвах да се залъжа, че след съня и почивката настроението на Мино ще се подобри, веднага се уверих, че не е настъпила промяна. Дори ми се стори, че чувствително се е влошило. Както и предишния ден, неговото продължително, тягостно и упорито мълчание се редуваше с язвителни и хаотични разговори за незначителни неща и неизменно се долавяше все същата доминираща мисъл. Влошаването се изразяваше в пълно бездействие, апатия и незаинтересованост, които бяха неприсъщи на изключително дейната му и енергична натура и бележеха нарастваща отчужденост към всичко, с което досега се бе занимавал. Отворих куфарите и подредих дрехите и бельото му в моя гардероб. Когато стигнах до учебниците, предложих на Мино временно да ги наредя на тоалетката до огледалото, но той възрази:

— Моля те, остави ги в куфара, не са ми нужни вече.

— Защо? — попитах. — Нали трябва да вземеш диплома?

— Няма да вземам никаква диплома.

— Не искаш ли да учиш?

— Не.

Изплаших се да не би да заговори за онова, което го измъчваше, и повече не настоях. Направи ми впечатление, че дори не се миеше и не възнамеряваше да се обръсне. Преди винаги беше много чист и спретнат. Целия ден прекара в спалнята, ту се излягаше в леглото с цигара, ту с измъчен вид и ръце в джобовете крачеше нагоре-надолу. По време на обеда не се подиграваше с мама, както беше обещал. Вечерта заяви, че ще се нахрани навън и излезе, аз не се осмелих да му предложа да го придружа. Не знам къде беше ходил, вече се канех да си лягам, когато той се прибра и личеше, че е пил. С непохватни и комични движения започна да ме прегръща и ме пожела; наложи се да приема, макар да си давах сметка, че за него любенето е като пиенето — нещо неприятно, което правеше насила, единствено с цел да се изтощи и замае. Казах му го и допълних:

— Същото би било и с друга жена.

— Наистина би било същото — засмя се Мино, — но ти си тук, подръка.

Думите му ме засегнаха, но далеч по-дълбоко ме огорчи и нарани това, че в тях не прозираше никаква любов към мене. После, сякаш осенена от някакво просветление ме осени, се обърнах към него и рекох:

— Виж, знам, че съм само някакво си бедно момиче, но се опитай да ме обикнеш, искам го за твое добро. Сигурна съм, че ако успееш да ме обикнеш, ще заобичаш и себе си.

Той ме изгледа, повтори високо и подигравателно: „Любов, любов“, и изгаси светлината. Лежах с широко отворени очи в мрака, уязвена, смазана и незнаеща какво да мисля.

Следващите дни не донесоха никаква промяна и нещата продължиха постарому. Мино просто като че ли бе усвоил нови навици. Преди учеше, посещаваше лекциите в университета, срещаше се с приятелите си в кафенето, четеше. Сега пушеше излегнат на леглото, разхождаше се из стаята, водеше все тия странни и двусмислени разговори, напиваше се и правеше любов. На четвъртия ден вече бях отчаяна. Съзнавах, че мъката му изобщо не намалява, и ми се виждаше невъзможно да продължавам да живея по този начин. Вечно задимената спалня ми приличаше на фабрика за страдание, работеща денонощно и без почивка, дори въздухът, който дишах, бе станал за мене като гъсто желе от тъжни и кошмарни мисли. В такива моменти многократно проклинах моята необразованост и невежество и факта, че имах майка по-неграмотна и от мене. При тежки изпитания първият порив е да се обърнеш за съвет към по-възрастен и опитен човек. Но аз не познавах такъв, а да се съветвам с мама беше равносилно да потърся помощта на някое от многото деца, които играеха на двора. От друга страна, не съумявах да проникна до дъното на Миновата болка, защото редица неща ми убягваха, но постепенно се убедих, че най-силно го измъчваше мисълта, че казаното пред Астарита е било записано и съхранено в полицейския архив като вечно свидетелство за слабостта му. Отделни негови фрази потвърждаваха предположението ми. Един следобед му казах: