Бях спокойна, ако съм изпитвала някакво чувство, то по-скоро бе гняв, отколкото уплаха. Сондзоньо вече не ми вдъхваше никакъв страх и у мене се надигаше силен яд към него и всички подобни, които ми пречеха да бъда щастлива.
— Оставих те и излязох, защото обичам друг и повече не искам да имам нищо общо с тебе, но не съм извикала полицията. Аз не съм предателка. Те сами са дошли тук… търсеха друг.
Той се приближи, хвана ме с два пръста под скулите, стисна лицето ми с ужасна сила, принуждавайки ме да разтворя челюсти и да се изправям в същото време.
— Благодари се на твоя Бог, че си жена.
Продължаваше да ме приклещва, представях си грозната и смешна гримаса, в която лицето ми се изкривяваше. Разярих се, скочих, блъснах го и изкрещях:
— Върви си, глупако!
Той отново пъхна ръце в джобовете, приближи се и втренчено ме загледа. Повторно извиках:
— Ти си глупак! С мускулите си, със синкавите си очички, с ниско подстриганата си глава! Върви си, махай се, глупако!
„Наистина е тъпак“ — помислих, като видях, че нищо не отговаря, а с лека усмивка на тънките си криви устни и ръце в джобовете върви към мене и ме гледа, без да мигне. Изтичах към другия край на масата, грабнах тежката шивашка ютия и изкрещях:
— Върви си, глупако, или ще те ударя с нея по муцуната!
Той се поколеба и спря. В същия миг зад мене вратата на стаята се отвори и на прага се появи Астарита. Очевидно бе видял, че входната врата не е затворена, и бе влязъл. Обърнах се към него и извиках:
— Кажи му на този тук да си върви! Не знам какво иска от мене. Кажи му да си върви!
Кой знае защо, ми стана много приятно, като забелязах колко са елегантни дрехите на Астарита. Носеше сиво палто с двуредно закопчаване, което изглеждаше ново. Ризата му навярно бе копринена, бяла, на червени райета. Между реверите на турскосиньото му сако се виждаше сребристосива вратовръзка на рибена кост. Той погледна първо към мене, аз продължавах да размахвам ютията, после погледна Сондзоньо и със спокоен глас изрече:
— Госпожицата ти каза да си вървиш. Е, какво чакаш?
— Аз и госпожицата — отговори Сондзоньо съвсем тихо — имаме да си кажем някои неща. По-добре е вие да си идете.
Когато влезе, Астарита свали меката си черна филцова шапка, обточена с коприна по края. Без да бърза, я сложи на масата и тръгна към Сондзоньо. Видът му ме изненада. Обикновено меланхоличните му черни очи войнствено блестяха и сякаш бяха изсветлели, голямата му уста се разтегляше и кривеше в самодоволна и предизвикателна усмивка. Показваше си зъбите. Разчленявайки думите на срички, Астарита каза:
— Не искаш да си вървиш, а? Повтарям ти, тръгни си и то веднага.
В знак на несъгласие Сондзоньо поклати глава, но за моя изненада отстъпи крачка назад. Едва тогава се сетих кой е Сондзоньо. Изплаших се не за себе си, а за Астарита, който не знаеше и така неустрашимо го предизвикваше. Същото тягостно чувство бях изживяла веднъж като дете, докато в цирка наблюдавах как малък звероукротител предизвиква и дразни огромен ръмжащ лъв. Щеше ми се да изкрещя: „Внимавай, той е убиец, чудовище!“ Нямах сили да издам и звук. Астарита повтори:
— Е, ще си отидеш ли, или не?
Сондзоньо пак отрицателно поклати глава и отстъпи крачка назад. Астарита пристъпи напред. На ръст и двамата бяха еднакви, застанаха лице в лице.
— А всъщност ти кой си? — запита Астарита, без да престава да се усмихва. — Името ти! Веднага!
Сондзоньо не отговори.
— Не искаш да го кажеш, така ли? — почти с наслада рече Астарита, сякаш мълчанието на Сондзоньо му доставяше удоволствие. — Не искаш да го кажеш и не искаш да си тръгнеш, нали?
Той поизчака минута, после вдигна ръка и шамароса Сондзоньо първо по едната, после по другата буза. Свих ръката си в юмрук, вдигнах я към устата си и я захапах. „Сега ще го убие“ — помислих и затворих очи. Чух гласа на Астарита:
— А сега се изнизвай! Бързо, хайде!
Отворих очи и видях, че е хванал Сондзоньо за ревера и го избутва към вратата. Бузите на Сондзоньо червенееха от шамарите и не личеше да се съпротивлява. Оставяше се да го влачат, като че ли замислен за друго. Астарита го изхвърли от стаята, сетне чух вратата на апартамента яростно да се захлопва и Астарита отново застана на прага.
— Кой беше тоя? — попита, докато махаше влакънце от маншета на палтото си и го оглеждаше, сякаш се боеше, че с неприятното усилие е накърнил елегантността си.
— Не му знам фамилията — излъгах. — Знам само, че се казва Карло.
— Карло! — повтори той, като се изсмя и поклати глава.
Стоях до прозореца и гледах навън. Астарита ме прегърна и с променен глас и изражение попита:
— Как си?
— Добре съм — отвърнах, без да го поглеждам.
Той ме загледа втренчено и без да продума, ме притисна силно до себе си. Внимателно го отблъснах и рекох:
— Беше толкова добър с мене и затова ти се обадих пак, за да те помоля за една услуга.
— Да чуем — не откъсваше поглед от мене той, но май не ме слушаше.
— Младежът, когото си разпитвал… — започнах.
— Ах, да! — прекъсна ме с гримаса. — Вечно той. Не се показа герой.
Бях любопитна да науча истината за разпита на Мино. Попитах:
— Защо? Страхувал ли се е?
— Не знам дали се е страхувал — поклати глава Астарита, — но още след първия въпрос призна всичко. Ако беше отрекъл, нищо нямаше да мога да му направя, липсваха доказателства.
Значи бе така както Мино го описа. Сякаш изведнъж, без да са го провокирали, той неволно е престанал да разсъждава и е рухнал без причина.
— Е, предполагам, че сте записали всичко, което е казал. Моля те, направи така, че то да изчезне.
— Той ли те праща, а? — изкикоти се Астарита.
— Не, аз сама — отговорих и тържествено се заклех. — Да умра в момента, ако не е вярно!
— Всички искат папките с делата да изчезнат. Полицейските архиви са тяхната нечиста съвест. Като изчезне документът, изчезват и угризенията.
— Дай боже да е така! — казах, сещайки се за Мино. — Но в случая се страхувам, че грешиш.
Астарита отново ме притегли до себе си, допря корем в моя и смутен и заекващ попита:
— А ти какво ще ми дадеш в замяна?
— Нищо — простичко отвърнах. — Този път наистина нищо.
— А ако откажа?
— Много ще ме наскърбиш, защото го обичам и всичко, което засяга него, засяга и мене.
— Но ти ми обеща да бъдеш мила.
— Да, но си промених намерението.
— Защо?
— Просто така.
Той отново ме притисна и припряно зашептя в ухото ми, че за последен път ме моли да удовлетворя огромното му желание. Невъзможно е да цитирам казаното, защото между молбите вмъкваше цинизми, които не мога да напиша, такива неприлични думи се говорят на жени като мене и жените като мене отвръщат по същия начин на любовниците си. Астарита навлизаше в подробности, но без простащината, типична за подобни изблици, а с някакво задоволство, като в кошмар. Веднъж в психиатрията бях чула един побъркан убиец да описва на медицинските сестри мъченията, на които, стига да му паднело случай, щял да ги подложи; лудият говореше по същия начин — без самохвалство, точно и подробно, както Астарита ми шепнеше цинизмите. В действителност въпреки че изглеждаше похотлив и безсрамен, аз познавах неговата дълбока, всеотдайна и посвоему чиста любов. Както винаги, той будеше съжаление у мене и в основата на вулгарността му съзирах самота и пълното му безсилие да излезе от нея. Оставих го да даде воля на вълнението си, после рекох:
— Не мислех да ти казвам, но ме принуждаваш. Каквото и да си мислиш за мен, вече не мога да бъда предишната Адриана. Бременна съм.
Той не се изненада, нито отмести поглед от мене.
— Добре, и какво от това?
— Ще променя живота си. Ще се омъжа.
Казах му в какво състояние съм, за да го утеша, ала докато говорех, разбрах, че думите бликат от сърцето ми. С въздишка допълних:
— Още когато се запознахме, се канех да се омъжа, но не се сбъдна не по моя вина.
Астарита не бе свалил ръце от кръста ми, бе поотслабил прегръдката, но като чу това, се отдръпна:
— Проклет да е денят, в който те срещнах!
— Защо? Обичал си ме.
Той се изплю настрани и повтори:
— Проклет да е денят, в който те срещнах! Проклет да е денят, в който съм се родил!
Не крещеше и по нищо не личеше да изразява някакво силно чувство. Говореше спокойно и убедено.
— Твоят приятел няма причини да се бои — додаде. — Никакъв разпит не е бил протоколиран, нито сведенията му са били взети предвид. Някъде из архивите той ще фигурира като политически опасен… Сбогом, Адриана.
Стоях до прозореца, оттам се сбогувах с Астарита и го наблюдавах как се отдалечава. Взе си шапката от масата и излезе, без да се обърне.
Мигновено вратата на кухнята се отвори и Мино влезе с пистолета в ръка. Гледах го, изгубила ума и дума.
"Римлянката" отзывы
Отзывы читателей о книге "Римлянката". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Римлянката" друзьям в соцсетях.