Той не беше вкъщи, не дойде и на следващия ден. Стоях затворена в моята стая, сразена от толкова силна болка, че цялата треперех. Нямах желание за нищо, просто ми се струваше, че съществувам извън времето и пространството, където всеки поглед, шум и контакт ме нараняват и карат сърцето ми да спира. Нищо не бе в състояние да ме откъсне от мисълта за Мино, дори подробните описания за новото престъпление на Сондзоньо, с каквито бяха пълни вестниците, които мама донесе. В престъплението личеше ясният почерк на Сондзоньо: вероятно Астарита и той се бяха сбили пред апартамента, после Сондзоньо е притиснал до парапета на стълбата Астарита, повдигнал го е и го е хвърлил надолу. Жестокостта бе много показателна — никой освен Сондзоньо не би убил човек по този начин. Но, както казах, аз мислех само за Мино, не ме заинтересуваха и статиите, в които пишеше как късно през нощта Сондзоньо е бил застрелян, докато бягал по покривите като котка. Всяко занимание, разсейване или мисъл, които не бяха свързани с Мино, ме отвращаваха, а същевременно ми беше неописуемо тежко да мисля за него. Два-три пъти се сетих за Астарита и като си спомних за неговата любов към мене и примирението му, ме обзе силно и искрено състрадание, рекох си, че ако не съм толкова разтревожена за Мино, бих поплакала и бих се помолила за душата му, която бе опустошена и така преждевременно и жестоко изтръгната от живота.

Минаха две денонощия. Лежах в леглото или седях във фотьойла до него. Стисках в ръце едно сако на Мино, което бях намерила на закачалката, и от време на време страстно го целувах или хапех, за да потисна напрежението. Когато мама ме принуди да хапна малко, се хранех само с едната ръка, с другата притисках сакото. През втората нощ мама настоя да си легна и аз безучастно се оставих да ме съблече. Но когато посегна да вземе сакото, изведнъж пронизително изпищях и тя страшно се изплаши. Мама не знаеше подробности, но се сещаше, че съм отчаяна от отсъствието на Мино.

На третия ден си втълпих нещо и цялата сутрин упорито се вкопчвах в него, макар и смътно да съзнавах колко е несъстоятелно. Реших, че Мино се е изплашил, като е узнал, че съм бременна, и затова се е измъкнал от задълженията, свързани с моето положение, бягайки при семейството си в провинцията. Предположението беше гадно, но предпочитах да си го представям подъл, отколкото да допусна мрачните мисли, които неизбежно ме спохождаха, да се окажат верни. Те бяха много тъжни, но обстоятелствата, свързани с изчезването на Мино, ги налагаха.

Същия ден към обед мама влезе при мене и хвърли на леглото ми едно писмо. Познах почерка на Мино и подскочих от радост. Изчаках мама да излезе и вълнението ми да попремине. После отворих писмото. Ето пълния му текст:

Най-скъпа моя Адриана,

В момента, в който получиш писмото, аз вече ще бъда мъртъв. Когато отворих пистолета и открих, че е празен, веднага се досетих, че ти си направила това, и с много любов мислих за тебе. Мила Адриана, ти не познаваш оръжията и не си разбрала, че в цевта е останал един патрон. Фактът, че не си знаела за него, потвърждава моето предположение. А и съществуват толкова начини човек да се самоубие.

Както неведнъж съм ти казвал, аз не мога да приема онова, което направих. През последните дни установих, че те обичам, но по-логично би било да те мразя, защото всичко онова, което ненавиждам у себе си и което се разкри при моя разпит, ти го притежаваш в най-голяма степен. Всъщност тогава загина действащото лице, което би трябвало да бъда, и остана само мъжът, който съм. В признанията ми нямаше нито подлост, нито предателство, а само необяснимо секване на волята. Може би то не е толкова необяснимо, но би ме отвело твърде далече. Достатъчно е да заявя, че като се самоубивам, поставям нещата на мястото им.

Не се безпокой, не те мразя, дори толкова силно те обичам, че само мисълта за тебе е достатъчна, за да се помиря с живота. Разбира се, ако бе възможно, бих живял, бих се оженил за тебе и щяхме да бъдем, както ти често казваше, тъй щастливи заедно. Но наистина е невъзможно.

Помислих и за детето, което ще се роди, и в този смисъл написах две писма — едното до семейството ми, второто до мой приятел адвокат. В края на краищата родителите ми са добри хора и макар че не бива да си правиш илюзии за чувствата им към тебе, убеден съм, те ще изпълнят дълга си.

Според мене е изключено да откажат, но ако стане, не се колебай, а се позови на закона. Моят приятел адвокатът ще те посети и можеш да му се довериш.

Спомняй си понякога за мене. Целувам те:

Твой Мино


П.П Името на адвоката е Франческо Лауро. Адресът: улица „Кола ди Риенцо“, № 3.

След като прочетох писмото, се хвърлих на леглото, завих се през глава с чаршафа и горещо заплаках. Не знам колко време съм плакала. Щом замалко се успокоявах, някаква бурна и горчива мъка раздираше гърдите ми и избухвах в нови ридания. Не крещях, както ми се искаше, защото се страхувах, че ще привлека вниманието на мама. Мълчаливо ронех сълзи и разбирах, че плача за последен път през живота си. Оплаквах Мино, себе си, цялото си минало и бъдеще.

Най-сетне, без да преставам да плача, замаяна се изправих и със замъглен поглед бързо се облякох. Наплисках си очите със студена вода, как да е гримирах зачервеното си подпухнало лице и скришом от мама излязох.

Изтичах в районния полицейски участък и настоях комисарят да ме приеме. Той изслуша историята и скептично рече:

— При нас наистина няма нищо. Ще видиш, че ще се размине.

Исках да се окаже прав. Същевременно неизвестно защо много ме доядя на него.

— Приказвате така, защото не го познавате — грубо възразих. — Въобразявате си, че всички хора са като вас.

— Но ти — попита той — жив ли го искаш, или мъртъв?

— Искам да живее! — изкрещях. — Искам да живее! И толкова се страхувам, че вече е мъртъв!

Комисарят поразмисли и заговори:

— Успокой се, в момента, когато е писал писмото, може би наистина е смятал да се самоубие, но напълно възможно е по-късно да се е отказал. Човешко е. На всеки може да се случи.

— Да, човешко е — промърморих.

Не знаех какво да кажа.

— Но за всеки случай довечера ела пак. Може би нещо ще съм узнал.

От участъка отидох право в църквата. В онази, където бях кръстена, миропомазана и приела първото си причастие. Тя бе старинна, продълговата постройка, без мебелировка, с две редици грапави каменни колони и прашен под от сиви плочи. Но в тъмните странични кораби зад колонадите имаше пищни позлатени параклиси, подобни на пещери, пълни със съкровища. Единият параклис бе посветен на Мадоната. В мрака паднах на колене пред затворената му бронзова врата. Зад многото вази с цветя се виждаше голяма икона на Мадоната в тъмни цветове. Тя държеше Младенеца, а в краката й, облечен като монах, бе коленичил със сключени ръце светец, който я гледаше с обожание. Наведох се и силно заудрях чело в плочите. Обсипвайки с целувки камъка, начертах кръст в прахта, призовах Мадоната и дадох обет в сърцето си. Зарекох се, че отсега нататък, докато съм жива, няма да позволя на мъж да се приближи до мене, дори на Мино. Любовта бе единственото нещо на света, на което държах и което ми харесваше, и считах, че за спасението на Мино не мога да направя по-голяма жертва. Наведена, с чело забито в пода, дълго се молих безмълвно, беззвучно, със сърцето си. Когато се изправих, нещо ме заслепи и ми се привидя, че някаква светлина внезапно разсейва мрака, обвил параклиса, и ясно виждам как Мадоната ме гледа с нежност и доброта, ала въпреки това отрицателно поклаща глава в знак, че не приема молбата ми. Беше само миг, когато се съвзех, стоях права до вратичката на параклиса срещу олтара. Прекръстих се и ни жива, ни умряла се прибрах вкъщи.

Чаках денят да отмине, броях секундите и минутите и привечер отидох в полицейския участък. Комисарят ме изгледа особено, почувствах, че ще изгубя съзнание и отпаднала попитах:

— Значи наистина се е самоубил?

Той взе някаква снимка от масата и ми я подаде:

— Един младеж, който не е идентифициран, се е самоубил в хотел край гарата. Виж дали е той.

Взех я и веднага го познах. Бяха го снимали от гърдите нагоре, легнал, по всяка вероятност, в леглото. От слепоочието, където беше се прострелял, надолу се стичаха черни кървави ивици. Но лицето под тях имаше ведър израз, който никога не бях виждала, докато беше жив.

С угаснал глас потвърдих, че това с Мино, и станах. Комисарят искаше да добави още нещо, навярно щеше да ме успокоява, но аз не му дадох възможност и без да се обръщам, излязох.

Прибрах се у дома и този път се хвърлих в прегръдките на мама, но не заплаках. Знаех, че е глупава и нищо не разбира, но тя си оставаше единственият човек, на когото можех да се доверя. Разказах й всичко: за самоубийството на Мино и нашата любов, за бременността ми. Но не й признах, че Сондзоньо е бащата. Казах й за обета, който съм дала, и за решението ми да променя живота си, да заработя като шивачка на ризи или да стана прислужница. След като се опита да ме успокои с куп ненужни, макар и искрени думи, мама заяви, че не трябва да правя нищо, а да изчакаме и да видим какво ще предприеме семейството на Мино.

— Това се отнася за детето ми — отговорих, — не за мене.

На следващата сутрин изневиделица се появиха приятелите на Мино — Тулио и Томазо. Те също бяха получили писмо, в което след вестта, че ще се самоубие, Мино ги предупреждаваше за своето предателство и ги съветваше да внимават за последиците.