Телефонът звънва и Лили грабва слушалката.

— Да? — лицето й помръква. — За теб е — казва тя, сякаш не вярва на ушите си.

Вземам слушалката.

— Ало?

— Здравей, Анна — чувам нечий весел глас. По дяволите. Бях забравила. — Обажда се Чарлс. Готова ли си за една страхотна вечер?

Мисля светкавично. Забравих да му се обадя и вече няма начин да се измъкна!

— Идвам след пет минути — казва той. — Най-горният звънец, нали?

— Да — потвърждавам. Не мога да направя нищо. — Ще сляза, когато позвъниш.

Край с „Ийстендърс“ и пицата.

— Кой беше? — любопитства Лили. — Някой от работата ти, предполагам.

— Всъщност, ще излизам — заявявам й.

— Оо. С кого? — настоява да узнае Джанет. — Някой специален?

— Не говори глупости — сопва се Лили, все още сърдита. — Нали знаеш с какви се среща Анна? Бедни като църковни мишки и напълно безлични. Може би е социален работник, който живее с майка си.

— Не ходи на работа — осведомявам я.

— Ето. Значи безработен. Сигурно Анна ще трябва да плати вечерята — злобно подхвърля Лили.

— Всъщност Чарлс работи за себе си — заявявам аз. — Живее в собствен апартамент до Итън Скуеър. А сестра му е омъжена за аристократ — добавям и виждам как цялата помръква.

— Наистина ли? — развълнувано се обажда Джанет. — Това е чудесно! Много ли е изтънчен?

— Учил е в „Итън“ заедно със съпруга на Ванна — свивам рамене.

Лили казва:

— Е, сигурно е луд.

— Поне не страда от склероза — отвръщам.

— Стига! — промърморва сърдито тя, гневно влиза в стаята си и затръшва вратата.

— Не й обръщай внимание — успокоява ме Джанет. — Просто умът й не може да побере, че ти ще излизаш с такъв мъж… не искам да те обидя… — запелтечва смутено. — Няма значение. Браво!

Знаете ли какво? Най-ужасното е, че изпитвам известна гордост. Не че харесвам Чарлс. Не намирам и че е интересен. Но Лили и Джанет, хубавите момичета, преценяват мъжете, с които се срещат, първо по банковите им сметки, а после по социалното им положение. Всичко останало е към края на списъка. Макар и да е старомоден и малко невзрачен, Чарлс определено изглежда по-добре от Клод Рание. И е червив с пари. С такъв приятел една жена може да уреди бъдещето си или поне така си мислят. Лили напълно побесня, а Джанет за първи път ме гледа с възхищение, а не със съжаление.

Това е… чудесно!

Чувствам се много по-добре, отколкото докато с Брайън бяхме гаджета. Защото той беше неудачник. Чарлс е богат. В техния свят това означава значим. Не мога да отрека, донякъде съм доволна, че ще изляза с богат мъж. Затова тази вечер ще бъда любезна и благоразположена към кавалера си.

— Няма ли да се понагласиш? — пита Джанет.

— Ще пристигне всеки момент — отговарям нехайно. — Ще изляза така.

— Дума да не става! — заявява Джанет. — Така няма да завъртиш главата му.

— Може би не искам да завъртя главата му — възразявам.

— Ела — навежда се над мен и оправя прическата ми, а после грабва чантичката си с козметични принадлежности и нанася нещо с четка на скулите ми.

— Стига! — спирам я.

— Не… — чуваме звънеца. — Твърде късно е — въздъхва. — Е, добре.

Изважда парфюма си, напръсква ме цялата, едва не се задушавам. Кашляйки, включвам домофона.

— Идвам веднага — обръщам се към Джанет. — Воня като уличница!

— Бързо изветрява — успокоява ме тя. — Остава нежно ухание на гора. Специално го направиха за мен в Париж. Беше подарък от Джино — изведнъж помръква. — Е, добре — казва смело. — Върви и се забавлявай!

Грабвам чантата си и слизам по стълбите. Не се чувствам, сякаш вървя към гилотината, както очаквах. Може би наистина ще бъде забавно!

— Здравей — превзето ме поздравява Чарлс, когато излизам от входа. — Намерих място за паркиране точно отпред.

Тръгваме към колата му, лъскав черен ролс-ройс. „Разбира се, какво друго да кара?“, питам се.

— Проклетници! — Чарлс посочва към книжарницата за феминистична литература. — По-скоро ти трябва да ги ненавиждаш, отколкото аз. Не ти ли е писнало от тези лесбийки?

— Не.

— Сигурно много от тях се опитват да те свалят.

— Не съм получавала предложения от лесбийки — премълчавам, че и предложенията от мъже също не изобилстват.

Чарлс забързва към колата и учтиво ми отваря вратата.

— Сигурно сега ще ме нападнат — опасява се, — защото отварям вратата на една дама. Ха-ха.

Послушно се правя на дама, докато той сяда зад волана. Облечен е с тъмен костюм, леко загрозен от розовата му риза. Отначало ми се струваше пораснал, но крадешком поглеждам към краката му и виждам, че обувките му са с ток. Пак стърча над него, но навярно повечето жени, с които е излизал, са били по-високи.

Усещам леко свиване в стомаха от срам. Толкова съм огромна, че Чарлс е решил да си купи такива обувки само за да не изглеждаме смешно заедно. Разтърсвам рамене, опитвайки се да се освободя от това чувство. Колкото по-скоро започне тази среща, толкова по-скоро ще приключи.

— Е, къде отиваме? — питам. Старая се да изглеждам въодушевена. Горкият човечец направи нещо толкова мило за мен в офиса.

— Какво ще кажеш за „Веселата костенурка“? — предлага Чарлс. — Разкошен нов ресторант до Кенсингтън Хай Стрийт. Трудно е да си уредиш резервация, но аз винаги успявам — добавя самодоволно. — Познавам някои хора.

— Звучи страхотно. Какво предлагат?

— Морски деликатеси.

Риба. Ужас. Мразя риба. Освен ако не е панирана, сервирана в хартиено пакетче и с пържени картофи. Иначе ми се струва блудкава и противна и ми напомня за разлагащи се трупове.

— Страхотно — повтарям колебливо.

— Имат най-превъзходните омари — уверява ме дребосъкът, докато умело си проправя път през натовареното лондонско движение. — Не само можеш да си избереш кой точно да ти приготвят, а и да гледаш как го правят! Кухнята има голяма стъклена стена, през която се вижда как се опитват да изпълзят от тенджерите. Много са смешни.

Забелязва изражението ми.

— Нали не си от онези откачени защитници на правата на животните?

— Не съм вегетарианка, но… да ги варят живи…

— Те са просто скапани гадини — навъсено казва той. — Не разбират какво става с тях.

— Не мога да гледам такова нещо. Съжалявам, но бих повърнала.

Поглежда ме с явно раздразнение.

— По дяволите — промърморва. — Задействах връзките си, за да уредя тази резервация.

— Зная един китайски ресторант — предлагам, — цените са много разумни.

— Разумни цени? — повтаря Чарлс, сякаш недоумява за какво говоря. — Мили боже, не. Е, добре, ще отидем в „Савой“. Там ме познават. Ще намерят маса за нас.

Убеждавам се в това веднага щом пристигаме и служителят от паркинга откарва колата ни. Безупречно облеченият персонал посреща Чарлс с леки поклони.

— Добър вечер, господин Доусън.

— Много се радваме да ви видим отново, сър.

— Добър вечер, госпожо — поздравяват и мен.

Оо. Всичко е шикозно. Малко съм неспокойна, питам се колко ли ще ми струва само да дишам въздуха тук.

— За съжаление обичайната ви маса е заета — казва оберкелнерът. — Но ще намерим друга, разбира се.

— Добре — отговаря Чарлс с примирението на човек, който няма избор. Обръща се към мен, докато чакаме. — Идвала ли си друг път?

В „Савой“? Доволна съм, когато мога да си позволя да отида в „Белла Паста“.

— Не — признавам.

— Аз обядвам тук всеки ден — казва той. — Превъзходна храна и много любезен персонал. Ето, вече са готови.

Повежда ме между множеството елегантно облечени хора, които тихо водят учтиви разговори. Сервитьорите ни настаняват на маса за двама и оставят менюта.

— В моето има грешка — казвам.

Чарлс ме поглежда учудено.

— Каква грешка?

— Няма цени — отговарям.

Той примигва.

— Скъпа моя, разбира се, че в менюто за дамата няма цени. Къде си се хранила досега?

— О… — готова съм да потъна в земята от срам.

— Да поръчам ли и за теб? — пита Чарлс, когато внезапно се появява сервитьор. — Гостенката ми ще започне с пъдпъдъчи яйца. Няма ги в менюто, Анна, но са божествени. После…

Изрежда списък, който явно знае наизуст, а аз не се осмелявам да проговоря.

— Това е всичко! — завършва гордо. — Кажи ми сега, Анна, четеш ли книгата ми?

Мамка му. Какво да кажа? Не мога да споделя, че е ужасно глупава, нали?

— Хм… — започвам и усещам как се изчервявам.

— Не казвай нищо повече — прекъсва ме той, забелязал реакцията ми. — Изневерявам на добрите маниери. Извини ме. Не бива да говоря за работа с… красива млада жена — добавя след кратка пауза. — Не искам да си помислиш, че съм те поканил само от професионални подбуди.

Леко му се усмихвам.

— Няма за какво да се тревожиш — успокоява ме. — Не бих те упрекнал, ако ти е хрумнало, като се има предвид…

Замълчава.

— Като се има предвид какво? — питам.

— А, нищо — казва припряно, свел поглед към салфетката си.

Като се има предвид големият ми нос като на Гонзо от „Кукленото шоу“ и задникът ми, който би трябвало да има собствен пощенски код? И фактът, че единствената жена, по-висока от мен, е Статуята на свободата.

— А защо ме покани? — питам с напразна надежда да подхрани самочувствието ми.

— Ами… забелязах, че си толкова добър слушател — казва Чарлс. — А и защото ти не ми отправи покана.

— Моля?

— Нямам доверие на жени, които ме канят да излезем — внезапно споделя той с огорчение.

Поглеждам го. Достига едва метър и седемдесет с токовете на обувките си, козята му брадичка е безупречно оформена, носи розова риза, а косата му е започнала да оредява…

— Често ли се случва? — отпивам глътка вино, за да прикрия учудването си.

— Непрекъснато — отвръща. — Момичета, с които се запознавам на приеми, нали разбираш. Когато им дам визитката си, предлагат да се видим и да хапнем някъде заедно. После искат да се срещнем отново.