„Не си прави труда заради мен“. „Стига!“

— Да направя ли кафе? — питам го. Гласът ми прозвучава пискливо. Забързвам към кухнята, където е лъскавата му черна кафе машина.

— Извинявай, че ме завари така — повтаря отново след две секунди. Нахлузил е спортен панталон и широка тениска. — Увлякох се. Обичам бойните изкуства — поклаща глава. — Страхотен начин за освобождаване от напрежението. Разбира се, не искам да плаша невинни млади жени.

— Не си ме изплашил. Не се безпокой — залавям се да отмервам кафе. То е с божествения аромат на ванилия. — Значи чупиш дъски с голи ръце? — подхвърлям шеговито.

— Всъщност трошах тухли — отвръща Суон.

— Трошил си тухли с ръце? — питам го удивена.

Свива рамене.

— Всичко е въпрос на техника. Не се впечатлявай толкова.

— Не съм впечатлена! — отричам. Защо? Защо точно аз? Ще мога ли някога да залича този образ от съзнанието си? А бях толкова доволна след вкусния обяд. — Кафето е готово — казвам хладно. — Да говорим по същество.

— Хм, добре — съгласен е. Очите му заблестяват. — Днес имаш много… делови вид, Анна.

Застивам.

— Какво лошо има в това?

— О, нищо — отговаря. — Освен че очаквам всеки момент да ме удариш през ръцете с линийка за чертане.

— Може би го заслужаваш — рецитирам надменно.

— Разбира се, можеш да се държиш и като секси секретарка. Нали се досещаш — да развалиш този строг кок и да разпуснеш коси. После да прокараш пръсти през тях.

Зная, че ми се подиграва.

— Не е редно да отправяш лични забележки — заявявам. — Нали искаше да поговорим за нещо?

— Извинявай, зная, че само приятелят ти има право да флиртува с теб.

— Точно така, не флиртувай — сопвам му се. Изведнъж примигвам. Не бива да говоря с такъв тон на наставника си. Но подобно държане от негова страна е последното, което искам. Макар и да ме ласкае, то е мъчение за мен.

Суон вдига ръце в знак, че се предава.

— Добре, добре. Разбрах. Да поговорим за твоята роля в предснимачния етап. За развитието ти.

Най-сетне.

— Да?

— Тази работа не ти е присърце — отбелязва прозорливо. — Защо?

Потръпвам, неволно побутвам чашата си и разливам кафе върху цялата маса.

— О, съжалявам!

Скачам и попивам локвата с хартиена кърпа.

— Не се безпокой. Само отговори на въпроса ми.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — озадачено поклащам глава. — Тази сутрин ме попита същото. Но не е честно! Внимателно наблюдавам предснимачния процес. Идвам рано всяка…

— Да.

— Внимавам какво казваш на актьорите, гледам те на снимачната площадка, слушам забележките ти за сценария…

— Да — любезно се съгласява той.

— Обръщам внимание на всичко, честна дума — уверявам го. — Мога да ти покажа записките си.

Суон лениво ми се усмихва. Излъчва безкрайно спокойствие и самоувереност.

— Зная. Не си глупава. Стараеш се, за да не те изритам още в предснимачния етап.

— Не е така — възразявам. — Интересно е.

— Да, но очевидно не и за теб — внимателно се вглежда в лицето ми, сякаш разглежда реклама за невероятно изгодна промоция на японска техника или стопкадър, който се нуждае от анализ. — Оживяваш се само при обсъжданията на сценария.

Наистина ми е приятно да участвам в тези съвещания. Да слушам как историята добива завършен вид, да гледам как Триш и Марк моделират характерите, доизглаждат сцените и ритъма. Предполагам, че си личи.

— Това е любимата ми част — признавам.

— Защо?

— Историята ми харесва — споделям искрено. — Мисля, че е забавна, провокативна, остроумна и… просто ми харесва.

— Но обсъждането на подробности във връзка със заснемането ти се струва досадно.

— О, шибана работа — казвам лекомислено. Вече не издържам да се преструвам. — Толкова е скучно, че не зная как е възможно да ти допада. Но не заслужавам да ме уволниш. Правя всичко, което кажеш — опитвам се да се защитя. — Слушам, наблюдавам и се уча.

— А какво ще кажеш за репетициите?

— И те са скучни. Не бих се захванала с това и за милион лири — казвам нехайно. — Да стоя в дъжда с няколко скъпоплатени актьори, които повтарят едни и същи реплики до припадък. Какво трудно има в това? Говорят за мотивация при сцените. „Марк, каква е мотивацията ми тук?“ — сполучливо имитирам Грета.

Тихо се засмива.

— Какво би й отговорила?

— Хм… Тлъстият ти хонорар? — предлагам.

Суон се засмива. Явно му е много забавно.

— Значи не си впечатлена от актьорската игра?

— Мисля, че всички са… — замълчавам. — Предполагам, че някои от тях са свестни хора — завършвам тактично. — Не всички са негодници.

— Много добре казано — отбелязва със сериозно изражение. — В общи линии това, което искаш да кажеш, е, че любимата ти част е разработването на сценария.

— Е, да, но това е най-важната част — оправдавам се.

— Тази сутрин се опита да ме заблудиш, когато те хванах, че си разсеяна. Не, няма смисъл да отричаш. Съчини онази сцена, в която кучето дърпа Елси към езерото. Хрумна ти на момента.

Опитвам се да намеря извинение, но явно ме е хванал.

— Е, и? — питам плахо.

— Както каза Триш, страхотна е — отпива глътка кафе. — Както и диалогът, който измисли по време на първото съвещание.

— Благодаря — изчервявам се.

— Тогава те попитах дали някога ти е хрумвало да напишеш сценарий.

— О, да. Много мило от твоя страна.

— Е, помисли ли си? — поглежда ме в очите.

Свивам рамене.

— Не зная… аз съм само асистент.

— Би ли се справила по-добре от повечето сценаристи, чиито творения четеш?

— О, да, мамка му — отвръщам. — Извинявай — измърморвам смутено. Не е прилично едно момиче да ругае, нали? Мажоретките на „Ел Ей Лейкърс“ и Рейчъл Уейс не го правят.

— Слушай, не те бива за продуцент — заявява той. — Можеш да направиш добра кариера в концептуален план. Намери подходящия сценарий за подходящата актриса и привлече подходящия режисьор. Това е важно. Но всичката досадна работа, свързана с продуцирането, панорамните снимки, маркетинга, наемането на екип, кастингите за второстепенните роли… ти ненавиждаш тези неща. Затова ще бъдеш добра в работата до определен етап. Вместването в рамките на предварителния бюджет зависи от обмисляне на подробности, които отнемат много време — поглежда ме над ръба на чашата си. — Какво има?

Осъзнавам, че отново го зяпам с обожание. Иронията е, че когато ме хваща за първи път, не си мисля колко е секси, а че никой досега не е разговарял така с мен. Поне откакто съм в света на киното. Той ме приема сериозно. Не обещава, че ако бъда лоялна, ще ме направи известна. Не сваля звезди. Просто изтъква силните и слабите ми страни, сякаш съм истинска личност от света на киното, която може да направи кариера. Почти имам чувството, че ме уважава.

Никога досега не съм получавала комплимент, който да означава толкова много за мен.

— Нищо — отговарям. Но размислям. — Не, всъщност, мислех си… — изчервявам се, но продължавам напред: — … наистина е много мило, че правиш всичко това.

— Какво правя? Досега не съм направил нищо особено — нехайно казва той. — Просто се съгласих да работя по един добър сценарий.

— Не е така. И двамата го знаем — възразявам. — Първо, не се ядоса, че не те познах. А после прие сценария. И го прочете.

Свива рамене.

— Отне ми само десет минути.

— Да, но големите звезди като теб не постъпват така. Четат само сценариите, които им предложи импресариото. А и не беше само това. Ти накара шефовете ми да ми дадат шанс да се уча от теб. Заплаши, че ще се откажеш от проекта, ако не ми позволят.

Усмихва се широко.

— Както каза, аз съм голяма звезда. Държа на своето.

— И макар че закъснях за първата среща, не ме уволни. А сега ми говориш така, сякаш наистина вярваш в мен.

— Ами наистина вярвам в теб — уверява ме сериозно. — Видях в теб нещо, което отдавна не бях виждал — прочита неизречения въпрос в очите ми. — Страст. Любов към киното. Към историите. Ентусиазъм. Повечето хора се интересуват само от изгодата си. Не и ти.

— Благодаря — едва прошепвам. Прочиствам гърлото си и се опитвам да се стегна. — Искам да кажа, благодарна съм ти за всичко, което правиш за мен. Никога не бих имала шанс, ако не се бе появил ти.

— Винаги си имала шанс — възразява Суон. — Помисли си върху следното: не аз се появих, ти дойде и ме намери.

Настъпва миг мълчание. Втренчвам поглед в очите му. Напрягам волята си да извърна глава, макар и да ми се иска да го гледам цяла вечност.

— Имаш ли планове за довечера? Ще излизаш ли?

— Тази вечер не — отвръщам плахо. Присмива ли ми се?

— Искаш ли да пийнем по нещо? — разперва едрите си, почернели от слънцето ръце. — Не се чувствай длъжна. Няма да те изпратя обратно в „Уининг Пръдакшънс“, ако откажеш. Искам да обсъдим нещо и мисля, че е по-добре да говорим на чаша бира, отколкото на кафе.

— Е… — все още е едва шест часът. — Мисля, че няма проблем — отговарям с престорено нехайство. Но сърцето ми препуска. Какво да кажа? Не мога да направя нищо.

Повежда ме по улицата към ъгъла, където има малко заведение, наречено „Кралица Аделаида“. Може би е една от последните кръчми в Лондон, запазили традиционния си облик. Чамовата ламперия все още не е свалена и няма ново „фънки“ име. Тапицериите в „Кралица Аделаида“ са в бургундско червено, пропити с мирис на цигари. Масите, столовете и скамейките от тъмно дърво са очукани, на стената има мишена за дартс, а отвън са сложени две-три маси от ковано желязо, задължителен атрибут на поувехналата кафе култура на Лондон.

Барманът вдига поглед, когато влизаме.

— Как си, Марк? Коя е приятелката ти?

— Прекрасната Анна — отвръща Суон.

Подозрително се вглеждам в лицето му, търсейки подигравателни признаци, но не откривам такива.

— Както обикновено, Майк.

Барманът му налива двойно ръжено уиски и ме поглежда.