— Нека позная — настоява Суон. — Газирана вода.

— О, я стига. Половинка сайдер — поръчвам смело.

— Значи живеем опасно — отбелязва той и плъзга парите по грапавия плот.

— Не искам да се натряскам — казвам. — Боя се, че задръжките ми ще паднат и ще ти призная някои истини.

Засмива се, явно развеселен.

— Страхотна е, нали?

— Да, аз съм дресираният му домашен любимец — промърморвам. — Показва ме по семейни събирания.

— Доста е различна от онези, с които съм те виждал — отбелязва барманът и ми намигва.

— Кои? Онези с гърди като балони и талия като на оса?

— Явно добре те познава, приятел — отбелязва той.

Откровено злорадствам, когато го виждам да се изчервява.

— Да седнем ето там — предлага и посочва към захабена скамейка с доста мърляви възглавници, свряна в единия ъгъл.

— Защо не отвън?

Дъждът е спрял и е приятна свежа привечер. Дори по залез не е хладно.

— Тук ми се струва по-уединено — казва Суон.

— Какво имаме да обсъждаме насаме?

— Хората често ме разпознават — признава смутено. — Главно студенти от филмовата академия. Или актьори. Тук идват доста.

— Да, приятно място е — отбелязвам. — Добре, да седнем там, за да избегнеш вниманието на многобройните си фенове.

Отправяме се към полутъмния ъгъл, той се отпуска в сепарето и отпива глътка уиски. Явно тук се чувства спокоен и защитен. Никой няма да го безпокои.

— Дано не ме смяташ за твърде претенциозен.

Не казвам нищо, само задържам сайдера си с две ръце.

— Не се тревожи — успокоява ме той. — Можеш да говориш каквото мислиш, няма да има последствия.

— Каквото и да кажа ли?

— Да.

Очите му заискряват.

— Има някаква уловка — отвръщам с подозрение. — Ще ме подмамиш да разкрия нещата, за които споменах, а после ще позвъниш на Ели Рот и ще бъда уволнена.

— Не бих постъпил така — уверява ме Суон.

— Нима?

— Ще се свържа с импресариото си и ще й наредя тя да му се обади. Не понасям Ели — обяснява с усмивка.

— Много смешно.

— Сериозно, можеш да ми имаш доверие. С теб делим хляб. Или поне пиячка. Това би трябвало да бъде нещо свято.

— Добре — казвам и отпивам от сайдера си, напълно изветрял. — Наистина ми се струваш малко претенциозен.

— Така ли?

— Да, но не би могло да бъде другояче. Всички режисьори са такива. Мислят се за светила.

— Не си играй с огъня, Анна — предупреждава ме Суон и протяга ръка над масата. — Кажи ми честно какво мислиш.

— Е, казах самата истина — започвам разпалено. — „Филм на Роб Рейнър“. Защо филмът се смята за творба на режисьора?

— Това се нарича „приписване по заслуги“.

— Зная как се нарича.

— Ако филмът не е сполучлив, вината е на режисьора. Той е този, който взема решенията. Според мен е справедливо.

— Разбира се — казвам. — Но работата, която вършат режисьорите, е толкова незначителна, че не мога да проумея защо имат такова влияние.

Ококорва очи срещу мен.

— Мислиш, че сме незначителни?

— Да. Всеки може да изкопчи най-доброто от един актьор — само трябва да се погъделичка егото му. Дори не зависи от режисьора как ще изглежда филмът на екрана. Това е грижа на оператора.

— Кой е най-важният тогава? — Суон започва да изброява, като свива едрите си пръсти един по един. — Актьорите са себични негодници, режисьорът е ненужна притурка…

— Сценаристът — заявявам тържествувайки.

— Сценаристът стои на най-ниското стъпало.

— Ясно ми е — казвам с раздразнение. — Но не би трябвало да бъде така. Тя е създала историята, сякаш е написала пиеса.

— „Тя“ — усмихва се Суон. — Но един филм е повече от поредица движения и реплики — изтъква разумно.

— Зная и това. Но сценарият е основата, нали? Филмът е просто история, разказана в картини.

— Аз нося отговорността за тези картини.

— Всеки може да ги заснеме — разгорещено възразявам. — Но само човекът, който е съчинил историята, може да се нарече неин създател. Всеки би могъл да изиграе ролите. Това, че един актьор изпълнява добре една роля, не означава, че друг не би бил също толкова добър.

— Възхищавам се на хъса ти — споделя Суон.

— О, стига — казвам с презрение. — Сега пък ти говориш като холивудски шеф.

Плътният му гръмогласен смях отеква дълго и кара клиентите в заведението да ни зяпат. Побутвам го.

— Престани — просъсквам.

— Извинявай — изтрива леко насълзените си от смях очи. — Нямаш цена. Нямаш и страх от нищо — добавя, преди да се обидя. — Знаеш ли откога никой не се е осмелявал да ми говори така?

— Е, нали обеща, че няма да загазя?

— Не бих си го и помислил дори — посяга над масата и хваща ръката ми. Поглеждам я и за първи път от цяла вечност не се срамувам заради твърде големите си ръце, груби като на работник. Между едрите му пръсти моите изглеждат тънки и женствени.

В негово присъствие се чувствам малка. Изведнъж осъзнавам каква е причината всички жени да реагират по този начин, щом го видят. Той е великан. Сякаш от цялото му тяло, от самата му личност струи мъжественост. Наоколо има много мъже, но той е висок близо два метра. С огромни мускули, широк гръден кош, буйна тъмна „растителност“, дори веждите му са като козина, а пръстите му биха смачкали кутия кока-кола без никакво усилие. Прилича на воин от времето, когато викингите са опустошавали крайбрежията.

Понякога носи специално ушити костюми, но му стоят като карнавални одежди. Във външността му няма нищо, заради което би попаднал в класацията на списание „Пийпъл“ за петдесетте най-красиви мъже. Далеч е от изтънчения вид на Брад Пит и сдържаната мъжественост на Колин Фърт. По-типично за него изглежда да сграбчи някое безпомощно момиче за дългите плитки и да го завлече в пещерата си, докато то издава адски писъци, въпреки че навярно повечето не биха се съпротивлявали упорито.

Рязко отдръпвам ръката си.

— Мисля, че открихме проблема ти — заявява Суон, като че ли не е забелязал.

— Така ли?

— Да. Не можех да те разбера. Личеше си колко много искаш този филм, твоя филм, и ми се стори, че ти е забавно — усещам как по тялото ми пропълзява тръпка. — Реших да ти дам шанс. А после се убедих, че наистина обичаш киното. Но сякаш беше на километри.

Изчервявам се.

— Мислеше си, че успяваш да го прикриваш, а? — намига ми. — Забравяш, че по цял ден общувам с актьори, а повечето от тях са по-добри от теб.

Изчервявам се още повече. Не зная дали защото ме хвана, или заради намигването, но откъсвам очи от лицето му и втренчвам поглед в сайдера си. Близостта му е толкова… смущаваща, а последното, което искам, е да започна да се кикотя глуповато като прелестните му двадесетинагодишни почитателки, зяпачки и обожателки, които се тълпят около него всеки ден.

— Върша си работата — мрачно изтъквам.

— Да, но както ти казах, никога няма да бъдеш добра.

Настръхвам.

— Защо?

— Защото не я обичаш — отвръща без колебание. — Зная, че обичаш киното, но не и продуцирането. И никога няма да го заобичаш.

— Какво е призванието ми тогава? Да си купувам билетче и да прекарвам дните си в киносалона с пакет пуканки в ръце, за да могат хора като теб да получават тлъсти хонорари само за това, че седят на стола си и викат „стоп“?

— Трябва да станеш сценарист — заявява, сякаш не е доловил враждебния ми тон. — Имаш страхотен усет за интересни истории, а явно и въображение. Разбираш от добри сценарии. Смяташ, че най-важното в един филм е историята. Трябва да пишеш. Миналия път, когато споменах за това, беше само предложение. Сега е заповед.

Потръпвам от задоволство. Суон току-що назова най-съкровената ми мечта, която отхвърлях също толкова дълго, колкото мисълта, че мога да си намеря сериозен приятел без акне. Но това се случи, така че защо да не се сбъдне и другото?

— Заповед?

Кимва.

— Искаш ли помощта ми? Когато започна да разсъждаваш на глас за онази сцена с кучето, напълно се убедих. Помислих си — от нея ще излезе добър сценарист. Не веднага, трябва да положи усилия. Поне опитай, Анна, дължиш го на себе си — отпива голяма глътка от питието си. — А иначе това си е чист егоизъм от моя страна. Писна ми от посредствени сценарии. Бих направил всичко възможно на пазара да се появят свежи таланти, за да имам по-голям избор, нали разбираш?

Не мога да се сдържа, направо засиявам от щастие. Суон се обляга на стената и кафявите му очи се взират в мен.

— Лицето ти сякаш грейва, когато се усмихваш — продължава. — Трябва да го правиш по-често.

— Благодаря за предложението. Много… много мило от твоя страна.

— Ако си готова да приемеш още един съвет от режисьор, който е напълно излишна фигура, не разправяй наляво и надясно, че само заемаме място. Едва ли някой ще пожелае да работи с теб.

— Разбира се.

Усмихва ми се и през тялото ми преминава електрически ток. Отпивам голяма глътка сайдер, за да прикрия реакцията си. „Няма да го правя, няма“, заричам се. Бих станала за смях, нали? Аз, Анна Браун, да флиртувам с мъж като Марк Суон! Представете си какъв срам. Също като Клер, която идва на работа издокарана, глезено се кикоти и мята коси заради Ели Рот, а той дори не знае за съществуването й.

— Не ти обещавам нищо — предупреждава ме искрено. — Напълно възможно е да се окажеш некадърна. Но ако не си и измислиш наистина добър сценарий… — свива рамене. — Мога да ти помогна да постигнеш нещо.

Не се осмелявам да попитам какво означава това, но адреналинът препуска във вените ми. Каквото и да има предвид, той ми дава шанс за нещо значимо. Отново го поглеждам, по различен начин. „Това е Марк Суон“, казвам си. Може би най-влиятелният човек в британската филмова индустрия. Познава лично шефовете на всички големи холивудски киностудии. Безброй супер агенции от Ел Ей го преследват от години и няма звезда, която не би се радвала да участва в негов филм. Щом ми предлага помощта си, аз съм най-голямата късметлийка на света.