— Само ако си добра — добавя строго. — Може и да не си.

— Благодаря — отвръщам. — Много!

— Все още не съм направил нищо. Просто ти показвам вярната посока.

— Оценявам това. Ти си… — замълчавам.

— Не ме гледай така — казва тихо. — Предпочитам да ми се сопнеш, отколкото да ме зяпаш със страхопочитание.

— Не те зяпам! И не изпитвам страхопочитание. Ако питат мен, ти си просто един скъпоплатен некадърник.

— Така е по-добре — доволен е. — Много по-добре — посяга с възлестия си пръст и приглажда кичур коса зад ухото ми.

Допирът му ме наелектризира. Изведнъж, за свой срам, усещам как зърната ми се втвърдяват, коремът ми изтръпва и ми се иска да се сгърча на стола си. По кожата ми избива пот.

Не мога! Не бива да се държа като всички други момичета. Марк Суон наистина ме харесва. Иска да ми помогне. Няма да проваля всичко.

— Трябва да тръгвам — казвам колкото мога по-нехайно. — Да се прибирам. Имам доста за четене през уикенда.

— Това ли правиш през уикендите?

— За този имам и други планове — отвръщам, когато се сещам за Честър Хаус.

— Бурен социален живот? — любопитства той.

— Нещо такова.

— Не допи питието си.

— Наближава седем… — търся си оправдание.

— Е, добре, няма да те задържам, щом бързаш да си налееш чаша топло какао и да се заловиш с куп тъпи сценарии — казва Суон. — Ще се видим в понеделник.



Когато благополучно се прибирам у дома, най-сетне си отдъхвам. Мисля, че всичко е наред. Справих се, нали? Марк Суон иска да ми помогне да стана професионален сценарист. За малко щях да се разтопя, да се превърна в локва врящи хормони пред краката му и да проваля всичките си шансове.

Ще бъда протеже на Марк Суон. Това е невероятно! Няма да допусна нищо да ми попречи. Папките за уикенда са струпани върху леглото ми, но точно сега не мога да се заема с тях. Твърде развълнувана съм. Приготвям си горещ шоколад, ако диетичните прахчета от „Шейпърс“ могат да се нарекат така. Не е същото като пълномаслено мляко с четири бучки захар и няколко лъжички „Нескуик“, но това е част от манията за здравословен живот, която ме е обхванала напоследък.

Събличам се, допивам чашата в леглото и заспивам, опитвайки се да мисля за кариерата си, а не за мъжа, който иска да ми помогне за нея.

Осма глава

— Ти обеща — казва Джанет.

— Да, зная, но промених решението си — отговарям. Петък следобед е, с неохота излязох от офиса и сега стоим пред „Харви Никълс“. Аз и тази невероятно секси жена. Всички ни зяпат, сякаш сме красавицата и звярът.

Джанет не отстъпва.

— Не съм съгласна — разпалено продължава тя. — Ти ми обеща. Мога да те направя нов човек, Анна.

— Не съм толкова повърхностна — казвам й. Защо сме тук, какъв смисъл има да се подлагам на мъчението в пробната? Каквото и да облека, отново ще приличам на кръстоска между жираф и чувал с картофи. И Гонзо от „Кукленото шоу“.

Джанет изсумтява.

— Глупости, просто имаш комплекси.

— Е, ти също — изтъквам в своя защита.

— Не можеш да ме убедиш, че дълбоко в себе си не изпитваш желание да изглеждаш по-добре — упорства тя. — Защо излизаш да тичаш? Защо започна да ядеш диетични храни?

Изчервявам се. Надявах се никой да не е забелязал. Излизам в шест сутринта и в шест вечерта, а по това време съквартирантките ми или спят, или не ми обръщат внимание, когато се прибера.

Но Джанет явно е забелязала. Чувствам се неловко. Срамувам се и има за какво, нали? Вечната дебелана е решила да заприлича на Джейн Фонда. Дано Лили не ме е усетила. Няма да престане да ми се подиграва.

— Изхвърлила си всички шоколадчета — безмилостно продължава Джанет.

Да. Никак не ми беше лесно.

— Храниш се с нискокалорични сандвичи и ябълки и си преминала на диетично пепси.

— Не зная каква работа имаш да ровиш в шкафа с хранителните ми продукти — казвам с раздразнение.

— Хей, там е и кльопачката на Джей-Ми. Знам к’во стаа тук. Вече си свалила някое кило.

— Не съм — възразявам. — Въобразяваш си.

— Най-малко два килограма — преценява Джанет. — Но главно течни натрупвания. Все пак отслабваш.

Свивам рамене.

— Правиш го заради онзи мъж — заключава тя.

Изчервявам се още повече.

— Нищо подобно! — отричам.

Джанет ме поглежда, сякаш съм извънземно.

— Напротив, копираш начина му на живот. Подражаваш на кумира си. Ели Рот, нали?

— О, да, Ели. Разбира се.

— И от любов, естествено.

— Какво? — недоумявам.

— Заради Чарлс — закачливо ме побутва. О, да, Чарлс, точно така. — Ха-ха, за големия прием. Но какъв е смисълът да изглеждаш по-стройна и здрава, щом не искаш да подчертаеш това с подходящи дрехи?

— Не мога да си позволя тоалет от „Харви Никълс“. Нито пък прическа.

Увеличението, което получих, ми се струва все по-анемично.

— За моя сметка е — успокоява ме Джанет. — Не отказвай. Пазарувам с намаление. Имам връзки — важно добавя тя. — А прическата е безплатна. Паоло ще ми направи услуга. Трябваше ми цяла вечност, за да уредя това. Не бива да се отмяташ. Ще ме поставиш в неудобно положение.

— Добреее — съгласявам се мрачно.

Честно казано, не виждам смисъл. Нося черна размъкната тениска и евтини джинси. Обичайното облекло, което ме прави незабележима. Джанет е с бели къси панталони на стилни фигури, оранжеви кожени сандали с ниско токче и тънки каишки, сексапилно увити около глезените, бяла риза, вързана под едрия й бюст в стил Дейзи Дюк, и множество сребърни дрънкулки. Ако си представи мен облечена така, дори най-отявленият мъжага би повърнал.

— Хайде — подканва ме Джанет и ме повлича към въртящите се врати.

— Искам да се прибирам — мърморя, докато стигаме до етажа с дамско облекло. Ужасно е. Наредени една след друга закачалки с рокли, които струват цяло състояние и биха стояли добре на стройните момичета. Толкова много дрехи. Изкушават те. Приканват те да ги грабнеш и да влезеш в някоя от пробните. Не искам дори да се сещам за тези помещения. Представляват камери за изтезания, нали?

— Не говори глупости — смъмря ме Джанет. — Добре. Талия — грабва отнякъде малък сантиметър и се връща при мен.

— Какво правиш, по дяволите?

— Вземам мерките ти — пояснява тя. — Най-важното е тоалетът да бъде точния размер. Талия… гръдна обиколка… деветдесет и пет, много добре… ханш…

— По-тихо — просъсквам.

— Добре, да пробваме нещо — казва тя като експерт. Обикаля закачалките и нарежда: — Това… това… това…

Преметнати върху рамото й, дрехите изглеждат невзрачни. Да не би да е някаква откачена гадателка? Или пък от онези, които се взират напрегнато в някоя шарена триизмерна стереограма и виждат лодка, а аз се кокоря безрезултатно в глупавите точки, докато получа главоболие.

— Добре — казва тя. — Към пробните!

По дяволите. Няма измъкване.

Кошмарът е наистина ужасен. Както и предполагах. Опитвам се да не се плаша от отражението си, но е неизбежно, защото над огледалото има силна неонова лампа. А целулитът ми…

Никога вече няма да изляза да тичам. Или да ям ябълки. Всичко е безсмислено.

— Какво правиш вътре, момиче? — пита Джанет. — Ела да те видя!

Нахлузвам една рокля, без дори да я огледам. Поне е черна. И ми е по мярка, за разлика от редките ми опити да пробвам някой тоалет. Не се налага преправяне, за да прикрива ръцете ми.

Излизам.

— Ето — заявява Джанет. — Не е зле, като за начало.

— Не ставай смешна.

— Погледни се — тържествувайки нарежда тя и дръпва завесата.

Поразена съм. Не мога да твърдя, че изглеждам като Кейт Уинслет на Оскарите, но роклята наистина променя фигурата ми. По-точно, сякаш имам талия. Материята прилепва точно където трябва да бъде и сякаш я очертава. Ръкавите са три четвърти и показват долната част на ръцете ми по необичайно женствен за мен начин. Изрязаното деколте загатва за гърдите ми.

Стоя със зяпнала уста. Чувствам се… Може би хората вече няма да пускат груби подмятания зад гърба си. Или поне по-рядко. А това е голям плюс!

— Прикрива корема ти, виждаш ли? — казва Джанет. — Поне докато има нужда — припряно добавя тя. — Но с това тичане той скоро ще стане плосък. Искаш ли да пробваш панталона? Със сакото. Не онова, тъмносиньото.

— Добре — казвам с неохота, но се връщам в пробната и този път се оглеждам, след като съм облякла тоалета.



— Здравейте — казва Паоло след четиридесет минути.

Джанет подава чантите с покупки на гардеробиерката, а аз стоя с наведена глава. Не влизам често във фризьорски салони. В този всичко изглежда скъпо. Ухае скъпо. Мебелите са от хром и лъскава кожа, фризьорите са с модерни рошави прически, а всички клиентки носят малки маркови чанти — „Гучи“, розов „Шанел“, „Луи Вутон“, в летни сладоледени цветове.

Не съм свикнала с това. Свикнала съм с евтините салончета.

— Разбииирам защо я воодиш — казва той на Джанет. — Иима нужда от поомощ.

— Не си правете труда заради мен — смотолевям, но Джанет ме настъпва.

— Само ти можеш да я спасиш, Паоло — прочувствено въздъхва тя, а аз стискам зъби. — Толкова е зле, че не си и помислих за друг фризьор.

Той излъчва гърди и прокарва пръсти през косата ми.

— Много гъста — отбелязва. — Изтощена… мазна… твърде тежка… без блясък.

За мен ли говори?

— Безброй нацъфтели краища — продължава. — Никаква форма. Никакъв цвят. Като козина на плъх.

— Миши цвят — казва Джанет.

— Плъхове, мишки… все ужасни гадини — намръщено мърмори той.

— Стига превземки — упреквам го. — Сигурно си виждал мишка. Милион пъти.

— Не — артистично заявява Паоло. — Поне не в моя салон.

— Млъкни — процежда Джанет през зъби.

— Мога да помогна — уверява я Паоло. — Само ни остави, Джей-Ми. — Два часа, може би три.

Не мога да повярвам, че някой друг наистина я нарича Джей-Ми… Почакайте, два-три часа ли каза?