— А… Джанет… — обаждам се плахо, но е твърде късно.

Вече ми е помахала с нежната си ръка и е тръгнала към вратата.

— Е, сладурано — със злобна усмивка Паоло уверено ме повежда към фризьорски стол. — Сега си изцяло в мои ръце. Какво ще кажеш? Готова ли си? — пита той.

Що за въпрос? Готова съм от три часа. Този човек е маниак. Настани ме на малък стол в ъгъла, с лице към стената. Не ми позволява да се погледна в огледалото.

— Не се меси в работата ми, carissima14. Платното не учи художника как да рисува, нали?

— Прав си — покорно се съгласявам. Успокоявам се, че не бих могла да изглеждам по-зле, отколкото преди. През цялото време, докато работи с бръснача, си говори сам или ми изнася лекции. Не одобрява нищо във външността ми. Косата ми била пълна трагедия. Джинсите — абсолютен боклук.

— Носи ниска талия — съветва ме той. — Така няма да изглеждаш тоолкова пъълна. Разбираш ли? Каквоо е това! — пита и хваща ръката ми.

— Ръка.

— Не, не. Товаа — посочва нелакираните ми, безформени нокти. — Изглееждат отвратително.

— Съжалявам — засрамено промълвявам.

— Клара! Клара, cara15 — щраква с пръсти. Приближава се младо момиче, едва ли на повече от осемнадесет, и Паоло започва да бърбори нещо на италиански.

Момичето изругава. Явно съм крайно отблъскващо създание.

— Ще ти напраави маникюр — казва Паоло. — Приятелка си на Джей-Ми. Като за първи път, безплатно. Va bene?16

— Да. Si. Благодаря…

Смутено замълчавам. Не и маникюр, за бога. Мразя пръстите си. Груби са, като на общ работник, а не тънки и нежни. Не искам никой да ги гледа и да се занимава с тях. Но не мога да кажа: „Остави ме на мира, разкарай се, нали?“. Паоло ми отделя от ценното си време. И полага неимоверни усилия. Маже кичурите ми с вонящи бои и един по един ги увива във фолио. Безплатно.

Другите момичета обичат тези неща, нали? Но за мен са истинско мъчение. Не мога да си спомня кога за последен път ми е било толкова скучно. На всичко отгоре трябва да поддържам някакъв разговор. Паоло научава, че работя във филмовата индустрия и настоява да сподели идеята си за филм. Разказва се за съревнование между фризьор и козметик-гей, в което побеждава фризьорът. Казвам му, че звучи страхотно.

Най-сетне всичко свършва. Паоло побутва стола ми към огледалото.

— Да, готова съм — казвам. Подготвям се за най-лошото. Завърта ме.

— Погледни! — казва той.

За секунда не мога да повярвам. Това аз ли съм?

Косата ми… повечето я няма. Останалата се спуска на къдрици почти до раменете ми и стои бухнала около лицето ми. Дори носът ми изглежда по-малък. Бретонът прикрива високото ми чело, а най-хубавото е, че прическата не изисква специални грижи. Никакви ролки за леки чупки. Мога да я измивам сутрин и отново да изглежда като сега.

А цветът…

Не съм и предполагала, че цветът може да създаде такава разлика. Естественият ми миши цвят е изчезнал. Срещу мен стои блондинка, но не с жълтеникави коси като Клер, а с лъскави кичури с милиони различни оттенъци — от златисто до меднорусо, шампанско, лимон, мед…

Променени са не само косите ми, а цялото ми лице. Тъмния облак около него го няма. Кожата ми вече не изглежда белезникава.

Пак не съм красавица, но изглеждам нормална, почти нормална. Все още малко невзрачна, разбира се. Но не… твърде грозна, въпреки големия нос.

— Не знам какво да кажа — признавам с насълзени очи.

Паоло изглежда истински доволен.

— Да, да, аз съм магьосник — казва той. — Следващия път ще си платиш!

— О, разбира се.

Готова съм да му предложа ръката на първородната си дъщеря и половин кралство.

Джанет пристига да ме вземе и след петминутна размяна на въздушни целувки и потупвания по гърба вземаме чантите с покупки и излизаме.

— Аз ще опаковам багажа ти, когато се приберем — настоява тя. — Зная точно какво трябва да вземеш. И ще те гримирам. Със синята рокля ли ще бъдеш на танците, или със зелената?

— Зелената.

— По-добре синята — отбелязва тя.

Усмихвам й се с благодарност.

— Добре, синята. Благодаря ти, Джанет. Много съм ти признателна.

— Нужно е единствено самочувствие — отбелязва тя. — И подходяща кройка.

Не е съвсем права, но наистина се чувствам доста по-добре. Почти очаквам партито с нетърпение. Само да ме види Чарлс! Унасям се в приятни блянове — той е така поразен, че точно когато удря полунощ, ми предлага брак пред цялата тълпа от богати млади мъже и красавици, те са го преследвали заради парите му и започват да хленчат, че не е честно. Но във фантазиите ми Чарлс има поне малко мускули. Аз съм по-слаба и съм направила пластична операция на носа си. А той е малко по-висок, тъмнокос и без козя брадичка. Всъщност, много прилича на…

„Престани!“

— Стигнахме — казва Джанет и плаща за таксито. — Да вървим да се преоблечем. Ти си почти готова, но аз имам доста работа.

Заедно се качваме по стълбите и ме обзема още по-приятно настроение. Дори не съм уморена. Бих могла да се захвана с фитнес. Новата ми прическа предизвиква у мен желание да нахлузя анцуга си и да изляза да потичам из Ковънт Гардън. Но се боя да не я разваля…

Веднага щом прекрачваме прага, Джанет се втурва да извади куфарите.

— Добре. Ще вземеш това… и това…

Успява да опакова багажа ми с бързината на стюардеса, след две минути всичко е готово. На мен обикновено ми е нужен половин ден.

— Къде се научи на това?

— О, често се налагаше бързо да се приготвям за фотосесии. Къде ли не по света — вяло казва Джанет и след миг лицето й помръква. — Но последната ми международна изява беше преди доста време.

Вратата се отваря със замах. Появява се Лили, с мобилния си телефон в ръка.

— Да, добре, трябва да бързам, целувки. Чао-чао, скъпи! — затваря. — Мили боже! — възкликва с пискливия си глас. — Виж ти! Толкова е смешно.

— Кое е смешно? — пита Джанет. — Анна изглежда фантастично.

— Е, чак пък толкоз — смее се Лили.

Облечена е с розова лятна рокля, страхотна жилетка с перлени копчета, сандали в същата гама и почти нищо друго. И тя е била на фризьор. Платиненорусите й коси се разпиляват по целия й гръб.

— Е — добавя тя, — определено има напредък, но не е станало някакво чудо, нали, Анна?

Изведнъж веселото ми настроение се изпарява.

— Върви на майната си, Лили — сопва се Джанет. — Наистина изглеждаш страхотно — обръща се тя към мен.

— О, разбира се — шеговито се съгласява Лили. — Ще бъдеш кралицата на бала. Трябва да оправя грима си — казва тя, когато надниква в огледалото над камината. Красивото й лице сияе. — Изглеждам ужасно.

Затваря се в банята и заключва вратата.

— Гаднярка — ядосва се Джанет. — Не й позволявай да развали всичко.

— Няма. Зная, че изглеждам по-добре — отвръщам. Но няма никаква полза. Все още съм грозната сестра на Пепеляшка. Бих станала за смях на всички, които ме видят в компанията на тези две жени.

— Знаеш ли, Лили няма гадже — осведомява ме Джанет.

— А Клод?

— Златното татенце? Я стига — казва Джанет с пренебрежение. — Щом е толкова секси, защо не може да си намери богат приятел на своята възраст? Защото е достатъчно да поговорят с нея пет минути и се отказват. Впрочем и аз трябва да се издокарам. Свали тези дрехи — строго нарежда тя. — Сложих тоалета ти за пътуване на леглото.

— Благодаря ти, Джанет! — импулсивно я прегръщам. Наистина е добра приятелка.

— А после ще те гримирам — вметва тя.

Хвърлям джинсите и тениската си в коша за пране и обличам избраните от Джанет дрехи за пътуването: тъмносив панталон с ниска талия, без ръб отпред и сребриста риза от изкуствена коприна. И равни чехли. Завъртам се пред огледалото и се опитвам да възвърна поне част от еуфорията си.

Все още не съм красавица. Но Чарлс ще падне, щом ме види. И всички в офиса ще бъдат изненадани. Ще бъде полезно за кариерата ми. Сякаш Анна Браун е решила да излезе от черупката си. А Марк Суон ще…

Ще остане равнодушен, разбира се. Но поне ще каже, че разцъфтявам. В професионално отношение.

— Готова ли си? — пита Джанет и наднича през вратата. Облечена е с великолепна лимоненожълта рокля с презрамки, събрани на тила, която подчертава гърдите и дупето й. Единственото й бижу е колие с жълт диамант. Носи черни сандали с тънки каишки и висок ток.

— Същинска Джей-Ло — отбелязвам.

— Така ли мислиш? — пита тя със задоволство. — Седни. Ще те приготвя за няколко секунди.

Започва да нанася грима с малки тампони, моливи и четчици и изважда гланц за устни с крещящ червен цвят.

— Готово — казва накрая.

Когато поглеждам, резултатът е страхотен. Всичко е много неутрално, но скулите ми са добре очертани, очите ми изглеждат леко замъглени, а устните — влажни. Никога не съм се осмелявала да сложа толкова грим. Не изглежда никак зле, с изключение на носа ми. Чувствам се… какъв беше американският израз… добре изпипана. Това е.

— Добре! — казва Лили, когато изскача от банята, още по-прелестна, с много бледорозово червило и блестящ руж по скулите. — Имате ли карта? Да тръгваме!



Когато започваме да търсим отклонението към Честър Хаус, вече минава седем и половина. Всички сме в ужасно настроение. Джанет, защото през повечето време е шофирала, Лили — защото не се вози в лимузина, а аз — защото съм прегладняла.

Отслабването е гадно нещо.

Обикновено обичам дългите пътувания с кола. Пускам музика и при всяка бензиностанция влизам в магазина. Големи пакети чипс, ментови бонбони, сладки с ягодов пълнеж, сухари или нещо подобно. Щом е храна за из път, не се брои, нали?

Този път, когато спряхме и Лили излезе от магазина с пакет чипс и „Милки Уей“ за мен, Джанет веднага ги изхвърли през прозореца.

Коремът ми къркори така силно, че ме хваща срам. Нямам търпение да седнем на масата за вечеря. Изведнъж потребността от храна надделява над опасенията ми да не създам лошо впечатление.